Изкупление

15

Накрая Декър отговори на обаждането ѝ. Не че имаше избор. Все пак беше минало доста време, откакто тя замина.

— Здравей, Алекс.

— Най-после! — отвърна тя.

— Бях зает.

— Аз също. Екипът ни заминава да работи по нов случай в Ню Хампшър. Самолетът излита след час.

— Желая ви успех.

— Богарт не е никак доволен.

— Има пълно право да ми е ядосан.

— Казваш го само за да приключиш темата. Всъщност ти звъня, за да проверя дали не искаш да се присъединиш към нас в Ню Хампшър. Проверих полетите. Има един, който можеш да вземеш от Кливланд и да се прекачиш в Нюарк.

— Не мога, Алекс. Разследвам случая тук.

— Тогава гледай да се представиш добре пред старите си приятели в полицията. Защото не знам дали, когато се върнеш, мястото ти във ФБР няма да е изстинало.

— Наясно съм…

— Никой не го иска, Еймъс. Надявам се, че го знаеш.

— Да… Добре.

— Желая ти успех във всичко, което правиш там.

Джеймисън затвори. Декър остави телефона и впери поглед в него. Изведнъж почувства глад. Знаеше точно къде иска да яде.

Когато пристигна, едва една четвърт от масите бяха заети, макар че беше време за вечеря. По пътя забеляза няколко нови ресторанта. Може би те отнемаха част от клиентелата на „Американ Грил“.

Посочиха му маса и той седна. Прочете набързо менюто и огледа салона.

Част от сервитьорите обслужваха клиентите, а останалите подпираха стената и си приказваха.

Погледът му подмина една от масите, след което се върна на нея, привлечен от двойката клиенти. Мъжът беше Ърл Ланкастър, съпругът на Мери. Жената обаче не беше Мери. Ърл беше започнал като строителен работник, след което си беше направил собствена фирма. Имаше фигурата на човек, който се издържа с физически труд. Беше висок над метър и осемдесет, късо подстриган, със силни ръце и широк гръден кош. Носеше джинси, бяла риза с дълги ръкави и черни мокасини.

Жената с него бе около четиресетгодишна, слаба и стройна, с дълга кестенява коса и зелени очи. Погледнеше ли влюбено към Ърл, на устните ѝ се появяваше очарователна усмивка.

Ърл откъсна очи от нея, озърна се и когато видя Декър, трепна. Каза ѝ нещо, скочи от мястото си, дойде и седна на неговата маса.

— Еймъс, чух, че си в града. Мери ми каза.

— Така ли? — попита Декър и отново погледна непознатата.

Ърл явно се чувстваше неудобно. Опря длани на масата и се втренчи в тях.

— Сигурно се чудиш какво става.

— Вярно е, но все пак това не е моя работа.

— С Мери се разделяме.

— Наистина ли? Съжалявам да го чуя. А коя е приятелката ти?

Ърл вдигна очи.

— Знам какво си мислиш.

— Съмнявам се, че знаеш.

— Всичко е по идея на Мери, Еймъс. Не го исках. Но трябва да продължа напред.

— Ами детето?

— Ще имаме равни родителски права, но Санди ще прекарва повечето време при мен. Графикът на Мери е ужасен.

— И тя няма нищо против?

— Сама го предложи.

— Какво ѝ става, защо иска развод? Защо ти оставя Санди? Това е абсурдно.

Неудобството, което изпитваше Ърл, беше все по-очевидно.

— Тя е ченге… Работи под огромно напрежение.

— А ти искаш ли развод?

— Нямам избор. Не мога да я спра.

Декър отново погледна жената. Тя му се усмихна, но когато той не отвърна със същото, отмести очи.

— Е, както и да е, изглежда, че ти вече си направил своя избор.

По лицето на Ърл се изписа гняв.

— Не искам да ме съдиш.

— Не съдя никого, просто отбелязвам. Ако не съм прав, кажи ми и веднага ще ти се извиня.

Ърл сякаш се успокои.

— Вярно е, че с Нанси се срещаме. Но с Мери престанахме… отдавна престанахме да живеем като съпруг и съпруга, нали разбираш. Освен това започнах да се виждам с нея едва след като Мери заяви, че с брака ни е свършено. Бог ми е свидетел.

— Вярвам ти. Как го приема Санди?

— Не разбира много какво става.

— Подозирам, че разбира повече, отколкото си мислите.

— Ще се справим. Трябва да се справим.

— Спор няма. Надявам се да се получи. За всички ви.

— Научих защо си в града. Мери ми каза. Случаят „Хокинс“. Знаеш ли, че една от жертвите, Дейвид Кац, беше собственик на това заведение?

Декър кимна.

— А сега го държи вдовицата му. Познаваш ли Рейчъл Кац?

— Да. Тя инвестира в доста строителни проекти из целия град.

— Явно има големи планове за него.

— Бърлингтън наистина се нуждае от допълнителна доза енергия. Похвално е, че се зае да му вдъхне малко живот.

— Хубаво.

— Е, да те оставям. Радвам се, че те видях, Еймъс.

Ърл се върна на масата си. Двамата с Нанси заговориха и от време на време поглеждаха към Декър.

Той взе менюто и след като си избра, махна на сервитьорката. Изглеждаше трийсетинагодишна, висока и слаба. Последва я по-млад мъж. Сервитьорката го представи като Даниъл, стажант. Той беше на около двайсет, с черна коса и остри черти. Усмихваше се свенливо и наблюдаваше сервитьорката, като държеше тефтера за поръчки по същия начин като нея.

Когато Декър изреди каквото искаше, тя се засмя, записа си и каза:

— Голяма поръчка.

— Ами аз съм голям човек.

И Даниъл се засмя като нея.

Когато поръчката му пристигна, Декър започна да се храни съсредоточено, но погледът му обхождаше ресторанта през цялото време. Ърл и приятелката му си тръгнаха, без да погледнат към него, но това само го зарадва. Чувстваше се неловко в такива моменти. Не беше в състояние да изрече онова, което би казал, преди да получи мозъчната травма, дори да изпитваше абсолютно същите емоции. По-скоро щеше да изтърси нещо, което да постави всички в неудобно положение.

Мери се развеждаше. Явно това бе обяснението за странното ѝ поведение. Декър съчувстваше и на нея, и на Ърл. Но му беше жал най-вече за Санди. Искаше да поговори с Мери, но се боеше да не оплеска нещата.

Приключи с вечерята и си поръча кафе. Всеки път, щом вратата се отвореше, в ресторанта нахлуваше студен въздух. Ако Декър възнамеряваше да се задържи тук, май щеше да се наложи да си купи по-топла връхна дреха. Дните, когато не притежаваше друго облекло, освен това на гърба си, не бяха останали толкова далече в миналото.

Тъкмо пиеше кафето си, когато чу някой да казва:

— Струва ми се, че не си дошъл тук заради храната.

Декър вдигна поглед и видя насреща си капитан Милър. Беше с костюм, но вратовръзката му бе разхлабена. Сигурно идваше направо от управлението. Той седна на масата.

— Видях Ърл — сподели Декър. — И приятелката му Нанси.

Милър кимна.

— Добре. Значи знаеш.

— Знам, че се развеждат. Чух неговата версия, но не и тази на Мери.

— Ако искаш да я чуеш, ще трябва да поговориш с нея. Казах ти го още в управлението. Е, да са те осенили изумителни прозрения относно този ресторант след последното ти посещение тук?

— Кафето е все така гадно.

— Нещо друго?

Декър огледа полупразното заведение.

— Защо Рейчъл Кац не се е отървала от него?