Изкупление

5

— Това е неприемливо — каза Рос Богарт. — Абсолютно неприемливо.

Декър разговаряше с шефа си във ФБР на път за полицейското управление.

— Разбирам защо смяташ така, Рос.

— Нищо не разбираш! Позволих ти да го направиш веднъж, когато се зае със случая на Мелвин Марс. После пак, когато пожела да останеш в Барънвил, защото разследването беше свързано със семейството на Алекс. Но не мога да ти позволя да го правиш винаги когато ти хрумне.

— Този път е различно — отвърна Декър.

— Дежурното ти оправдание — заяви сърдито Богарт. — Ти нарушаваш не просто изключението от правилото, а самото правило. Работата ти във ФБР трябва да стои на първо място.

— Съжалявам, Рос. Това е родният ми град. Не мога да му обърна гръб.

— Да разбирам ли, че си направил своя избор?

— Да.

— Принуждаваш ме и аз да направя същото.

— Вината е изцяло моя. Алекс няма нищо общо.

— Ще проведа отделен разговор със специален агент Джеймисън — каза Богарт и затвори.

Декър бавно прибра телефона. По всичко изглеждаше, че дните му във ФБР са преброени.

Той погледна Ланкастър, която се возеше до него в колата.

— Проблеми? — попита тя.

— Винаги има проблеми.

Сюзан Ричардс не остана очарована от появата им.

— Шегувате ли се? Нали не смятате, че аз съм убила онзи боклук? Иска ми се да го бях направила!

Декър и Ланкастър току-що бяха влезли в стаята за разпити в полицейското управление. Алекс Джеймисън се беше върнала в хотела, защото Декър не получи разрешение от Богарт да работи по случая. И вероятно никога нямаше да го получи. Нищо чудно Богарт да бе позвънил вече на Алекс.

Наложи се да изчакат няколко часа, докато пристигнат необходимите документи и отведат Ричардс в управлението, след като тя гневно отказа да изпълни молбата им да ги придружи доброволно. Вбесената жена очевидно се бе приготвяла, без да бърза, докато ченгетата чакаха нетърпеливо.

Наближаваше пет сутринта. Ланкастър едва се държеше на краката си от умора. Партньорът ѝ пък изглеждаше готов да разпитва Ричардс неуморно през следващите десет години.

Бетонните стени на стаята за разпити още бяха боядисани в цвят горчица. Декър не разбираше причината за този избор, вероятно строителните работници бяха използвали стара кутия с боя, открита забравена в някое мазе. Да бяха оставили оригиналния сив цвят на бетона, помисли си той, определено щеше да е по-добре. Но може би никой не искаше стаята за разпити да изглежда „по-добре“.

Ричардс беше на четиресет и две, когато семейството ѝ бе убито. Сега беше на петдесет и пет. Остарява удивително добре, помисли си Декър. Спомняше си, че е висока, но тогава беше леко пълна и плаха, а светлокестенявата ѝ коса висеше безжизнено около лицето.

Сега бе доста по-слаба, с модерна прическа и руси кичури. От плахото ѝ поведение нямаше и следа, маниерите ѝ бяха властни и самоуверени, което си пролича от яростния изблик, с който ги посрещна в стаята за разпити. Погледна първо Ланкастър, а после Декър, докато двамата сядаха срещу нея.

— Чакайте малко! Вие сте ония двамата. От кошмарната нощ. Сега ви познах. Знаете какво направи той! — Ричардс се приведе напред и опря лакти на масата. Лицето ѝ бе разкривено от гняв. — Много добре знаете какво направи този изверг!

— Затова, след като открихме тялото му, решихме, че трябва да говорим с вас — отвърна спокойно Ланкастър. — За да ни кажете къде сте били снощи между единайсет и полунощ.

— Къде, за бога, очаквате да съм била по това време? Бях си в леглото.

— Някой може ли да го потвърди? — попита Декър.

— Живея сама. Не се омъжих повторно. Така става, когато някой избие цялото ти семейство — добави ядосано тя.

— По кое време се прибрахте снощи? — продължи с въпросите Декър.

Ричардс се поуспокои и се облегна на стола.

— Приключих работа към шест. Три дни седмично работя като доброволец в приюта за бездомни на Досън Скуеър. Останах там докъм осем. Има хора, които могат да го потвърдят.

— А след това? — попита Ланкастър.

Ричардс разпери ръце.

— Прибрах се, приготвих си вечеря…

— Какво си приготвихте? — поинтересува се Ланкастър.

— О, обичайното. Предястие от пушена сьомга с крема сирене и каперси, което да събуди апетита ми, салата уолдорф, пресни лингуини с миди и едно разкошно тирамису за десерт. И чаша от любимото ми охладено просеко.

— Наистина ли? — учуди се Ланкастър.

— Естествено, че не — направи гримаса Ричардс. — Ядох сандвич с риба тон и кисели краставички, хапнах и малко царевичен чипс, а вместо просеко пих студен чай.

— После?

— После си поръчах нещо от един онлайн магазин за домашен текстил. Сигурно можете да проверите. След това гледах телевизия…

— Коя програма? — обади се Декър.

— Гледах онлайн „Друговремец“. Този сериал все повече ми харесва. Сега съм на втория сезон. Джейми и Клеър във Франция.

— За какво се разказваше в епизода?

— Много политически интриги. И малко бурен секс. Искате ли да ви го опиша по-подробно? — добави саркастично Ричардс.

— А след това? — продължи Декър.

— Щом епизодът свърши, взех душ и си легнах. Събудих се, когато ченгетата почукаха на вратата ми. Или по-точно, когато заблъскаха по нея — намръщи се тя.

— Шофирате тъмнозелена хонда, нали? — каза Ланкастър.

— Да. Нямам друга кола.

— Живеете в северния край на Примроуз авеню, така ли е?

— Да. Преместих се там преди пет години.

— Имате ли съседи?

— И от двете страни. Също и отсреща. Някой от тях може би ще потвърди, че снощи си бях вкъщи. Или най-малкото, че не ме е видял да излизам вечерта.

— Ще проверим — обеща Ланкастър. — Знаехте ли, че Мерил Хокинс се е върнал в града?

— Нямах представа. Да не очаквате да почука на вратата ми и да поиска милостиня? Мислех, че е в затвора. Нали получи доживотна присъда? Не разбирам защо не е бил зад решетките.

— Бил е неизлечимо болен, рак в последен стадий, затова са го пуснали.

— Гадна работа — отвърна Ричардс. — Не ме разбирайте погрешно, мразех този кучи син. Но да го изритат на улицата, защото умира…

— Очевидно това са направили. Той опитвал ли се е да се свърже с вас?

— Никога. Иначе може би щях да го убия. Но не съм, тъй като никога не ме е търсил.

— Отворихте цветарски магазин, нали? — попита Декър. — С парите от застраховката на съпруга ви ли? Помня, че го видях… на Аш Плейс.

Ричардс го изгледа предпазливо.

— По-голямата част от застраховката покри разходите по погребенията. А после продължих напред… И аз не знам как се справих с всичко това.

— А цветарският магазин? — настоя Декър.

— След погребението не ми останаха кой знае колко пари. Но да, отворих цветарница. Винаги съм обичала градинарството и цветята. Добре се справях. Осигуряваше ми приличен доход. Дори полицейското управление поръчваше цветя от мен. Продадох я преди няколко години. Сега работя като управител за новите собственици. След време ще се пенсионирам и ще работя само в моята градина.

Ланкастър погледна Декър.

— Нещо друго?

Той поклати глава.

— Как са го убили? — попита Ричардс.

— За момента няма да даваме повече подробности по случая — отвърна Ланкастър.

— Свободна ли съм?

— Да.

Ричардс се надигна от стола си.

— Не съм го убила — каза тихо тя. — Преди години… бих го направила, и то с удоволствие. Но мисля, че времето лекува и раните заздравяват.

Това бяха последните ѝ думи, преди да излезе.

Ланкастър погледна Декър.

— Вярваш ли ѝ?

— Не чух нищо, на което да не мога да повярвам.

— В стаята на Хокинс не са открити отпечатъци, годни за идентифициране.

— Не съм и очаквал да намерят някакви.

— Какво ще правим сега?

— Това, което винаги сме правили. Ще продължим да ровим.

Ланкастър си погледна часовника.

— Време е да се прибирам и да подремна, ако не искам да заспя права. Ще ти звънна по-късно. Опитай се и ти да поспиш.

Декър стана и я последва в коридора.

Когато излязоха навън, тя предложи:

— Мога да те закарам до хотела.

— Благодаря, но предпочитам да повървя малко. Не е далече.

— Приятно ми е пак да работим заедно — усмихна се Ланкастър.

— Скоро сигурно ще си промениш мнението.

— Свикнала съм с подхода ти.

— Щом казваш.

Декър ѝ обърна гръб и си тръгна. На хоризонта вече светлееха първите лъчи на зората.