Изкупление

12

Вещите му не бяха много.

Декър се намираше в полицейското управление и се взираше в платнения сак на Хокинс. В него имаше дрехи. Билет за автобуса, на който се бе качил след излизането си от затвора. Портфейл с малко пари. Документите за освобождаването му, върху които си беше драскал.

Имаше и оръфана книга с меки корици. Декър не бе чувал името на автора. На ярката корица беше изобразен мъж, опрял нож в гърлото на разголена жена. Заприлича му на криминалетата на Мики Спилейн от петдесетте години на миналия век.

В портфейла на Хокинс имаше и снимка на дъщеря му Мици.

Ланкастър бе открила, че тя е сменила фамилията си на Гардинър. Живееше в Трамъл, Охайо, на два часа с кола от Бърлингтън. Мици наближаваше трийсет, когато баща ѝ влезе в затвора. Ланкастър бе научила още, че сега е омъжена и има шестгодишно момченце.

Снимката на Мици беше от основното училище. Декър разбра това, когато я обърна и видя, че Хокинс е написал на гърба ѝ името на дъщеря си и възрастта ѝ. И беше добавил: „Звездичката на татко“. Вероятно затова си бе татуирал звезда на ръката. Тази снимка очевидно символизираше щастливото време на семейство Хокинс. На нея Мици изглеждаше будно и невинно дете с грейнала усмивка като всички хлапета на нейната възраст.

А после мечтите бяха разбити. Мици беше станала наркоманка и крадеше на дребно, за да си купува дрога. Беше попадала за кратко в ареста, и то няколко пъти. По-дълго беше пребивавала в разни клиники за рехабилитация. От усмихнатото момиченце с безгранично бъдеще не бе останала и следа.

И все пак Мици беше успяла да си стъпи на краката. Браво, каза си Декър. Налагаше се да разговаря с нея. Нищо чудно, баща ѝ да я беше потърсил след освобождаването си от затвора.

Появи се Ланкастър, която погледна купчината вещи на масата.

— Нищо ли?

Декър поклати глава и каза:

— Имам въпрос.

— Слушам те.

Ланкастър седна и извади пакетче дъвки.

— Продължавай с дъвките и зарежи цигарите — посъветва я Декър.

Тя присви устни.

— Благодаря, доктор Декър. Какво искаше да питаш?

— Кой подаде сигнала?

— Какво?

— Кой се оплака от шума в дома на Ричардс онази нощ?

— Знаеш, че така и не разбрахме.

— Трябва да открием този човек.

— Как? Минало е толкова време.

— Четох стенограмата на обаждането, прослушах и разговора с диспечера. Обаждането беше заради силен шум в къщата. Диспечерът беше изпратил патрулка, която бързо се озовала на мястото. Както и ние, след като научихме за убийствата.

— Това ни е добре известно — каза Ланкастър.

— Но кой е чул силен шум? Обаждането не е било извършено от стационарните телефони в съседните къщи. Не е дошло и по мобилен телефон, който да сме в състояние да проследим. Как тогава?

— Предполагам, че не сме обърнали внимание на тези неща. Решили сме, че става въпрос за някой съвестен гражданин, който случайно е минавал оттам.

— Колко удобно… Кой би минавал по улица без изход по време на буря? Защо да го прави, освен ако не живее там?

Ланкастър се замисли за миг.

— И когато пристигнахме, ти откри отпечатъка на Хокинс и уликите започнаха да сочат към него.

Декър кимна, това беше самата истина, което го влудяваше.

— Добре — каза той. — Ще трябва да преразгледаме всичко от самото начало. Без никакви предубеждения относно вината на Хокинс. Ще погледнем на случая под нов ъгъл, с широко отворени очи.

— Минали са тринайсет години.

— Не ме интересува, ако ще да са минали и тринайсет века, Мери — сопна ѝ се той. — Трябва да оправим нещата.

Тя го изгледа продължително.

— Никога няма да го превъзмогнеш, нали?

— Не знам за какво говориш.

— Напротив.

Декър се взираше мрачно в нея.

— Искам да се фокусираш изцяло върху това.

— Добре, но не забравяй, че трябва да работя и по други случаи, не само по убийството на Хокинс.

— Това е единственият ти приоритет, Мери. Ако той е невинен, значи сме съсипали живота му, изпратили сме го зад решетките, където да го изнасилят, а после сме позволили да го убият.

— Не сме позволявали на никого да го убие — възрази тя.

— Почти същото е — отвърна Декър.

— Някакъв проблем ли има?

Обърнаха се и видяха Джеймисън, застанала на прага.

— Не, двама бивши партньори просто си приказват — отвърна Ланкастър и отново заговори на Декър: — Съжалявам, Еймъс. Ще ти помагам за този случай, но само доколкото ми е възможно. Затрупана съм с други задачи.

— Нали каза, че ти е приятно да работим заедно като едно време?

— Не живеем в миналото. — Тя помълча и добави: — Поне аз живея в настоящето, защото нямам избор.

— Декър, говорил ли си скоро с Богарт? — попита Джеймисън.

— Още ли не ти се е обадил?

— Не. Нали не възразява да останем тук и да разследваме?

— Напротив, не е съгласен. Така че си стягай багажа и заминавай за Вашингтон.

— Кога ти го каза?

Той не отговори.

— Декър?

— Не много отдавна.

— И кога смяташе да ме уведомиш?

— Ето, уведомена си. Ще се видим във Вашингтон.

— Съобщаваш ми, че оставаш? Не можеш да го направиш!

— Мога, разбира се! — отвърна той и излезе.

Тя погледна Ланкастър, която седеше на един стол и дъвчеше дъвка.

— Какво му става, за бога? — избухна Джеймисън. — Ако продължава да не изпълнява заповедите, ще си съсипе кариерата в Бюрото.

Ланкастър се изправи.

— Еймъс Декър има собствени приоритети — каза тя. — И тъй наречената кариера никога не е била сред тях.

— Знам, той просто търси истината. Непрекъснато го повтаря.

Ланкастър хвърли поглед към вратата.

— Всъщност според мен търси малко душевен мир. Всичко това — огледа стаята тя, — всичко това показва, че чувството за вина го смазва. Убийството на Хокинс само увеличи бремето, защото е очевидно, че се обвинява за смъртта му. Така е устроен. Божичко, как съжалявам, че казах на Хокинс къде да го открие! — Тя докосна Джеймисън по рамото. — Радвам се, че се видяхме, Алекс.

Ланкастър последва Декър и остави Джеймисън сама.