Изкупление

51

Рейчъл Кац отвори и Марс изпълни рамката на входната врата.

Беше със светлосив панталон, бяла риза с разкопчана яка и тъмносиньо сако. В едната си ръка държеше бутилка червено вино, а в другата — букет.

Кац бе облечена по-спортно, с джинси и блуза с дълги ръкави. Освен това беше боса.

— Май съм се облякъл прекалено официално — отбеляза с усмивка Марс, докато влизаше.

— Изглеждаш чудесно. Реших тази вечер да избера нещо лежерно.

Тя му благодари за цветята и виното и го целуна по бузата.

— Не беше необходимо да купуваш нищо — каза Кац, взе ваза, напълни я с вода, подряза стъблата и сложи цветята в нея.

— Майка ми ме е учила, че не се ходи на гости с празни ръце. Въпрос на възпитание.

— Добре те е възпитала. Често ли я виждаш?

— Не. И тя, и баща ми починаха отдавна.

— О, съжалявам!

Марс сви рамене.

— Случва се. Искаш ли да отворя виното?

— Да, ако обичаш. От онова уиски, което изпих на обед, няма и помен. Тирбушонът е в най-горното чекмедже.

Марс наля две чаши и подаде едната на Кац. После подуши въздуха и отбеляза:

— Мирише много хубаво. Какво има за вечеря?

— За начало салата капрезе, основното е пиле пармиджано с моя таен сос, а за десерт — каноли. Същинска италианска вечер.

— И си приготвила всичко това, след като си работила цял ден?

— Обичам да готвя. Но признавам, че купих канолите от една сладкарница.

— И все пак съм впечатлен. Искаш ли помощ?

— Вече ми помогна, като отвори виното и донесе цветята.

— Мъжете винаги минават тънко.

— Умен човек сте, господин Марс.

Седнаха да вечерят половин час по-късно. Когато приключиха, Марс настоя да раздигне масата.

— Ти си сготвила, сега е мой ред — заяви категорично той.

Кац го наблюдаваше как отнася чините. Погали столчето на чашата си с вино и каза:

— Е, надявам се, че жената, с която излизаш, те оценява.

— Така ми се струва. Но за да върви една връзка, и двете страни трябва да полагат усилия.

— Дейвид казваше същото.

Марс изплакна чиниите, чашите и приборите и ги постави в съдомиялната.

— Май сте били чудесна двойка.

— Да. За съжаление, за твърде кратко.

Марс приключи и дойде в дневната. Седна до нея на канапето. Тя присви крака под себе си и вдигна чашата си, а той ѝ доля вино.

— Ужасна история.

— Смятах, че е приключила. А сега Декър рови отново, защото е убеден, че Мерил Хокинс не е убил никого. Кой тогава, ако не той?

— Съпругът ти имаше ли врагове?

— Не, никакви. Казах същото и на Декър.

— Може Дон Ричардс да е имал врагове. Или мъжът ти просто да се е озовал на неподходящото място в неподходящото време.

— Минавало ми е през ума. Но аз и за убийствата мислех, че са извършени от Хокинс. Че е било обир. Нали е взел някакви неща от къщата.

— Това може да е било само за прикритие.

Тя кимна, но не изглеждаше убедена.

— Когато ме покани на вечеря, ми се стори, че имаш нещо предвид. Спомена, че искаш да поговорим — каза Марс.

Кац остави чашата си и го погледна.

— Страх ме е.

— От какво?

— Както сам каза на обед, умират хора, Мелвин. Хокинс, Сюзан Ричардс. Онази жена от полицията.

— Знам, Рейчъл. И това наистина е страшно.

— Някой уби съпруга ми преди години. А сега… сега миналото сякаш се връща. Имам чувството, че ме преследват призраци, които отдавна би трябвало да са погребани — каза Кац и изтри бликналите внезапно сълзи.

Марс постави ръка на раменете ѝ.

— Нека ти кажа нещо. Не толкова отдавна бях загазил здравата. Положението беше много, много зле. Тогава се появи Декър и промени живота ми. В продължение на двайсет години хората вярваха в една лъжа. Но не и той. Не и Декър. Започна да рови и не спря, докато не разкри истината. Никога не се отказва, да знаеш.

Кац потрепери леко.

— Явно е човек, с когото останалите трябва да се съобразяват.

— Така е. Много хора са се опитвали да го спрат. Но без успех.

— Той… той разбира ли, че не всичко е черно и бяло, че истината може да има различни нюанси?

Марс се отдръпна леко и впери поглед в нея.

— Например?

— Имам предвид, че има случаи, когато казваш истината, но никой не я възприема като истина… Хората гледат на нещата по различен начин от този, който говори. А понякога се налага да направиш едно или друго поради причини, които, погледнати отстрани, изглеждат…

— Какви?

— Погрешни, предполагам. Но не и за човека, който се съобразява с тях… Той може да е бил убеден, че няма друг избор…

— Не те разбирам — отвърна Марс, който наистина изглеждаше объркан.

— Аз… виж… няма значение. Знам, че не говоря много свързано.

— Спокойно, не бързаме заникъде.

Изведнъж тя смени темата.

— Декър наистина ли смята, че Хокинс е невинен?

Марс я изгледа продължително, очевидно разочарован от новата посока на разговора.

— Ще го кажа така. Хокинс не се опита да убие Декър — и то два пъти, — тъй като вече беше мъртъв.

— Искаш да кажеш, че някой друг иска да прикрие истината? Че се опитва да спре Декър? И е затворил устата на Хокинс, защото е подозирал, че знае нещо?

— Именно. А ти знаеш ли нещо, което може да ни помогне?

— Ако знаех, щях да ти кажа. Както щях да кажа и на полицаите преди тринайсет години.

— Но истината може да има различни нюанси, сама го спомена.

Рейчъл Кац се отдръпна леко от Марс в израз на своеобразно символично дистанциране от този разговор.

— Как се отпуска човек след няколко чаши — каза тя и направи опит да се усмихне.

— Искам да стигна до истината, Рейчъл. Нищо повече.

— Но понякога истината не ни прави свободни, не смяташ ли? Понякога ни вкарва в капан.

— Ти в такъв капан ли си попаднала?

— Не, разбира се, че не. Просто… просто разсъждавам на глас.

— Искам да ти помогна, Рейчъл — каза Марс и взе ръката ѝ.

— Но ти работиш с Декър.

— Това няма значение. Вече ти казах, вярвам, че не си убила никого.

— Но… — каза тя внезапно, без да продължи.

— Но какво?

Тя се изправи рязко.

— Изведнъж се почувствах изморена. Мисля да си лягам.

Марс впери поглед в нея. Изражението му се промени. Той скочи и я блъсна в мига, в който един от големите панорамни прозорци се пръсна на парчета. Двамата се строполиха тежко на пода, когато куршумът, изстрелян през прозореца, се заби в мишената си.