Изкупление

34

— Добре ли си?

Беше на следващата сутрин и Марс се взираше в Декър от другата страна на масата в салона за закуска в Резидънс Ин.

— Да, добре съм. Защо?

— Когато се събудих, ти беше в банята и ми се стори, че повръщаше.

— Счуло ти се е. Имах проблеми със стомаха, но нищо сериозно.

— Почуках на вратата, помниш ли? Попитах дали си добре.

— А ти не помниш ли? Отвърнах ти, че съм добре, след което реших, че си се прибрал в стаята си. Когато излязох обаче, те заварих заспал на леглото. Сигурно дори не си бил напълно буден, когато почука.

Марс го изгледа изпитателно, след което вдигна рамене.

— Ти стоя до късно, а аз бях капнал.

— Преглеждах фактите по случая, опитвах се да открия логика в неща, които ми изглеждат напълно противоречиви.

— Например?

Декър му изложи накратко разсъжденията си от изминалата нощ.

— Добре — каза Марс, — жертвите вероятно са били убити към осем и половина. Обаждането в полицията е постъпило час по-късно. От собствен опит знам, че цял час е твърде много време в едно полицейско разследване.

— Всъщност става въпрос за час и пет минути, защото обаждането на деветстотин и единайсет е регистрирано в девет и трийсет и пет. Но тъй като съдебният лекар не успя да определи точен час на смъртта, приемаме, че тя е настъпила поне един час по-рано.

— Какво точно е казал онзи, който се е обадил?

— Че чул подозрителен шум от дома на семейство Ричардс. Викове, последвани от изстрел.

— Но как? Те не са убити в девет и трийсет и пет!

— Не знаем дали човекът е чул изстрел или нещо друго. И не знаем дали е чул изстрел, който е убил някого, или просто изстрел.

— Да, но мъртвите не викат.

— Така е, но кой може да каже дали някой друг не е извикал по същото време и именно това да е чул човекът, подал сигнала?

— Кой може да е бил този някой?

— Не знам. Нямам представа дали изобщо съществува. Но ми хрумна нещо друго.

— Какво?

— Абигейл Ричардс е била удушена, а не застреляна. Защо?

— Искаш да кажеш, защо не са я застреляли като останалите, въпреки че е по-лесно да застреляш някого, отколкото да го удушиш?

— Именно.

Марс се замисли за няколко секунди, след което каза:

— Предавам се.

— Застреляш ли човек, няма начин да оставиш своя ДНК под ноктите му. Но такава възможност съществува, когато душиш някого.

— Чакай малко, твърдиш, че някой е взел ДНК на Хокинс от кожата му, след което я е поставил под ноктите на момичето?

— Точно така.

— И това действително може да бъде направено?

— Разбира се. А и Хокинс имаше драскотини по ръцете. Следователно с него се е случило нещо. Предполагам, че тогава са му взели ДНК, която да го уличи.

— Но ако някой друг го е издрал и е взел парченца от кожата му, а вероятно също кръв и косми и после ги е поставил под ноктите на Абигейл, не би ли трябвало там да попадне и негова ДНК?

— Възможно е, но не е задължително. Зависи как го е направил. Все едно, анализът тогава потвърди, че намерената под ноктите на Абигейл ДНК е на Хокинс.

— А пръстовият отпечатък? Възможно ли е той също да е бил поставен от някой друг?

— Да, но се случва много рядко. Обикновено си имаме работа с фабрикуване на улики, а не с манипулиране или фалшифициране.

— Каква е разликата? — попита заинтригуван Марс.

— Някое ченге намира някъде чаша с отпечатъците на заподозрения, след което я оставя на самото местопрестъпление и се кълне, че я е заварил там. Същото може да направи и трета страна. Човекът не е бил на местопрестъплението, но чашата с отпечатъците му е там, защото някой нарочно я е оставил. Това е фабрикуване на улики. Фалшифицирането е, когато вземеш нечии отпечатъци от една повърхност и ги прехвърлиш върху друга, но вече на местопрестъплението.

— Трудно ли е да се направи?

— Човек трябва да знае какво върши. Ако снемеш отпечатък с дактилоскопско фолио, може да нарушиш папиларните линии. Освен това отпечатъците реагират по различен начин на различните повърхности. Ако снемеш отпечатък от метална повърхност и го пренесеш на дървена, съществува вероятност да причиниш аномалии, които да усъмнят криминалистите.

— Това означава ли, че те винаги засичат несъответствията?

— Не, за съжаление. Спомням си, че преди време си направих експеримент. Половината криминалисти приеха манипулирания отпечатък за истински, а истинския за манипулиран. Това никак не ми хареса.

— А на мен, като човек, който е бил несправедливо осъден, още по-малко. Имаше ли нещо необичайно около отпечатъка на Хокинс на местопрестъплението?

Декър поклати глава.

— Огледах го много внимателно. Помолих криминалист, на когото имах пълно доверие, да го провери. Той не откри нищо, което да го наведе на мисълта, че може да е фалшифициран.

— Следователно Хокинс е бил там.

— Така изглежда. Но ако е бил там, как е възможно да е невинен? Ако е бил там и не е убил никого, би могъл да знае кой го е направил, нали? Защо не разкри името му, като го арестувахме?

— Нямам отговор — отвърна Марс.

— Възможно е да се е натъкнал на жертвите, когато те вече са били мъртви. И после да е позвънил на деветстотин и единайсет в девет и трийсет и пет и да е избягал, макар това да не дава отговор на въпроса защо не успяхме да проследим обаждането.

— А как оръжието на убийството се е озовало зад онази стена в дома му?

— Някой го е сложил там, за да го натопи.

— Добре.

— Не, не е добре — поклати глава Декър. — Ако всичко това се е случило, след като истинският убиец е напуснал къщата, как е успял да натопи Хокинс?

— Може да е знаел, че той се кани да извърши обир там същата вечер. Може затова да ги е убил точно тогава — защото е знаел какво планира Хокинс. И е оставил негова ДНК под ноктите на момичето. А когато Хокинс е светнал лампата, просто е добавил още една улика срещу себе си. Как ти звучи подобна теория? — попита Марс.

— Има логика в нея. Не обяснява всичко, но е интересна и си заслужава да я проверим.

— Обяснява и несъответствията във времето — отбеляза Марс, докато отпиваше от кафето си. — Хокинс е трябвало да съобщи, че в дома на Ричардс става нещо необичайно, за да привлече вниманието на ченгетата. Знаел е, че хората вътре са убити, знаел е, че някой от тях вероятно е извикал. Затова е казал на диспечера, че е чул викове, макар всъщност да не ги е чул.

Декър кимна. Спомените от вечерта, в която бе открил семейството си мъртво, бяха започнали да отслабват към четири сутринта. Върна се в стаята и влезе направо в банята, където съблече мокрите си дрехи. Именно тогава Марс го бе чул да повръща, а той го излъга, че всичко е наред.

— Но как Хокинс е получил онези драскотини по ръцете? — попита Декър. — Трябва да е осъзнал, че някой е взел негова ДНК по този начин и я е поставил под ноктите на Абигейл. И въпреки това нито веднъж не спомена драскотините, за да се защити. Така и не каза кой го е одрал. Продължаваше да упорства, че се е подхлъзнал и ожулил. И то, при положение че ако беше споменал името на въпросния човек, щеше да накара съдебните заседатели да се усъмнят в тезата на обвинението.

— Смяташ, че е предпазвал някого?

— Вероятно.

— Имаш ли идея кого?

— Да.