Изкупление

64

Декър и Марс се взираха в Рейчъл Кац. Тялото ѝ бе опасано с толкова много тръбички и кабели, че беше трудно да различиш човека под цялата медицинска апаратура.

Но това беше Рейчъл Кац. Все още жива. В критично, но стабилно състояние.

— Какво казват лекарите? — попита Декър.

— Ще се събуди в даден момент. Просто не знаят кога.

— Ти си тук непрекъснато. Тя дойде ли в съзнание поне за малко? Издава ли някакви звуци? Говори ли в съня си?

— Не, нищо такова.

— Трябва да си починеш, Мелвин. Лекарите се грижат добре за нея. Има и охрана.

— Не знам, Декър — отвърна той колебливо.

— Аз пък знам. Искам да ме придружиш на едно място довечера.

— Къде?

— У Дънкан Ларкс. Покани ни с Мери на вечеря. Едва ли ще има нещо против да дойдеш с мен. Той също се интересуваше от Рейчъл.

— Добре, но защо ще вечеряте у тях?

— Работили са заедно. Искам да науча повече за бизнес отношенията им.

— Добре, щом смяташ, че ще съм ти от полза.

— На този етап, Мелвин, всичко може да ми бъде от полза.

Качиха се в колата на Декър и потеглиха по дългия лъкатушен път към къщата — или по-скоро, имението на Ларкс. Спряха на павиран паркинг до централния вход.

Декър погледна към Бърлингтън и видя светлините на града да примигват в долината. Да, Ларкс наистина се радваше на хубава гледка.

Когато излязоха от колата, Ланкастър приглади роклята си и върна няколко непокорни кичура на мястото им.

— Не открих нищо подходящо в гардероба си — промърмори тя, вперила поглед в огромното зидано от камък имение, което сякаш бе пренесено тук от някоя френска или италианска провинция. — И нямах време да отида на фризьор.

— Изглеждаш чудесно — каза Декър.

— Критериите на мъжете и жените в подобни ситуации са коренно различни, Декър — заяви раздразнено тя.

— Важно е да си си взела пистолета.

— Надявам се, че се шегуваш — засмя се Ланкастър.

Той не отвърна на усмивката ѝ.

Самият той бе облякъл сако от рипсено кадифе, чийто вид подсказваше, че е купено преди доста години, и бежов панталон. Както и най-чистата риза, която му беше останала.

Марс изглеждаше ослепително с ушито по поръчка вълнено сако с кърпичка в джобчето, бяла риза, закопчана догоре, и елегантен панталон.

— Готов си за фотосесия в модно списание — подхвърли Ланкастър.

— Благодаря. Двайсет години носих едни и същи дрехи, бял затворнически гащеризон, и сега се наслаждавам на възможността да избирам.

Тримата застанаха пред масивната двойна врата и Декър натисна звънеца. Няколко секунди по-късно тя се отвори и на прага ги посрещна иконом в ливрея, който ги съпроводи до библиотеката. Там вече бяха останалите гости на Ларкс, които пиеха коктейли преди вечерята.

Библиотеката се оказа продълговато помещение е дървена ламперия и малко книги, но с буен огън в камината и няколко къта за сядане, обзаведени със скъпи мебели, които изглеждаха правени по поръчка и най-вероятно бяха такива.

Ларкс стоеше до камината с чаша в ръка, заобиколен от двама мъже и три жени. Декър разпозна дъщеря му Джени — двайсетинагодишна, висока, руса и глуповата, поне според него. Вече се бе влюбвала повече пъти, отколкото много хора за цял живот. Единственият ѝ проблем беше, че всички мъже, с които излизаше, обичаха най-вече парите на баща ѝ.

Тя го изгледа с неприязън или поне така му се стори. Вероятно я дразнеше фактът, че той знае за нея и за провалените ѝ връзки повече, отколкото ѝ се искаше. Джени беше дъщеря на Дънкан Ларкс от втория му брак с доста по-млада жена, която впоследствие беше зарязала и него, и тригодишното си дете. Чест му правеше, че я е отгледал сам. Но ѝ беше дал повече от необходимото, така поне смяташе Декър. И по този начин ѝ беше отнел всяко зрънце амбиция.

— Декър — извика Ларкс и му махна.

— Да ви представя Мелвин Марс, приятели сме — каза Декър. — Мисля, че сте се срещали. Реших, че няма да имате нищо против да го доведа.

— Да, да… Вие бяхте с Рейчъл. — Ларкс поклати тъжно глава. — Такава трагедия! Надявам се да се оправи.

— Държи се — отвърна Мелвин. — Бях при нея в болницата и съм настроен оптимистично.

— Това е добре. — Ларкс посочи останалите гости. — Декър, мисля, че познаваш Джени, дъщеря ми.

Джени Ларкс му кимна едва забележимо.

— А това са мои бизнес партньори.

Декър огледа малката групичка мъже и жени. Всички му се сториха богати, бяха добре облечени и определено не бяха впечатлени от начина, по който изглеждаше самият той.

Жените бяха слаби и елегантни, с дизайнерски рокли и скъпи бижута. Те огледаха снизходително семплия тоалет на Ланкастър и една от тях се приведе към приятелката си, и прошепна нещо, което я накара да се усмихне.

Декър забеляза как Ланкастър подръпва сакото си. Поднесоха им питиета и всички се скупчиха по-близо до огъня. Чуваше се как вятърът вие в комина.

— Господи, пак тези зими в Охайо! — засмя се Ларкс. — Студът прониква чак в костите ми.

— Затова прекарваш зимите или в Палм Бийч, или в Палм Спрингс — подхвърли дъщеря му.

— Достатъчно зими съм прекарал и тук, поне в миналото — отвърна той с усмивка. — Бил ли си в Палм Бийч, Декър?

— Не, никога.

— Красиво е там.

— Ако имаш пари — обади се Джени.

Баща ѝ не беше съгласен.

— Не, красиво е и без пари. Живописните гледки и хубавото време са безплатни. Но признавам, че имаш ли пари, ще си изкараш доста по-приятно. Гаранция. — Ларкс се обърна отново към Декър. — Открихте ли някакви улики? Що за откачено копеле ще посегне на живота на Рейчъл?

— Вече няма да посегне на никого — каза Декър и посочи Ланкастър. — Благодарение на моята изключително точна партньорка. Изложи се на голям риск и го уцели, преди той да ме убие.

Сега останалите жени погледнаха Ланкастър с други очи. Онази, която се беше пошегувала вероятно за сметка на Мери, пребледня и отстъпи крачка назад, а погледът ѝ излъчваше респект.

— Впечатляващо наистина — отбеляза Ларкс. — Аз съм уцелвал само в имотните сделки — добави той напълно сериозно. Вдигна чашата си и заяви: — Благодаря ви за смелостта, инспектор Ланкастър.

Останалите също вдигнаха чаши. Ланкастър се усмихна, изчерви се и побърза да отпие от своя джин с тоник.

— Убедени сме, че става въпрос за наемен убиец — продължи Декър.

— Наемен убиец ли? — учуди се Ларкс. — Че кой би пожелал смъртта на Рейчъл?

— Не знам — отвърна Декър и огледа останалите. — Вие сте правили бизнес с нея. Рейчъл имаше ли врагове?

Той изгледа всеки от тях, а те поклащаха бавно глави.

— Аз съм единственият тук, който е работил с нея, Декър — каза Ларкс. — Но отдавна не сме реализирали общи проекти. Тя има собствени финансови източници и не се нуждае от някой като мен. Не твърдя, че знам всичко за нея, но никога не ми е хрумвало, че има врагове. Знам какво се случи със съпруга ѝ, но беше доста отдавна. Ако не ме лъже паметта, той се е озовал на неподходящото място в неподходящото време.

Икономът дойде и обяви, че вечерята е готова.

На влизане в трапезарията Ларкс се усмихна на Декър.

— Знам, изглежда доста английско… да имаш иконом, имам предвид. И глупаво. Но не ми пука! Харесва ми!

Ларкс настани Декър до себе си на дългата маса. Марс седна между две жени, а Ланкастър между двама мъже. Срещу Декър беше Джени Ларкс, а баща ѝ — начело на масата.

Докато се хранеха, Декър попита:

— Какво знаете за Дейвид Кац?

— За Дейвид ли? — Ларкс попи устни със салфетката си. — Появи се в града преди много години. Беше млад, умен и страшно амбициозен.

— Казаха ми, че когато е пристигнал, вече е бил доста богат.

— И аз чух същото.

— А знаете ли как е спечелил парите си? — попита Декър.

— Не съвсем. Май ставаше въпрос за търговия с акции или облигации, но не съм сигурен.

Междувременно жените до Марс го заговориха.

— Приличате на атлет — каза брюнетката отляво. — Да не сте професионален спортист?

— Играх футбол в колежа. Исках да стигна до НФЛ, но така и не успях.

— Струва ми се, че и сега ще ви вземат.

— Не съм убеден. Момчетата там са много по-едри и бързи, отколкото по мое време.

Жената от дясната му страна посочи Декър и попита:

— Откъде се познавате?

— Веднъж ми спаси живота.

— Да не е някакво ченге?

— Той е един от най-добрите разследващи полицаи.

— Не прилича на такъв.

— Защо? Те как изглеждат?

— Не знам… Като в сериалите, предполагам.

— Тях Декър ще ги сложи в малкия си джоб.

Мъжът от дясната страна на Ланкастър си отчупваше от хляба, без да я изпуска от поглед. Тя забеляза, че той я следи, и се обърна към него.

— Отдавна ли работите за господин Ларкс?

— Има ли значение? — отвърна той, но когато мъжът от другата ѝ страна направи гримаса, този веднага се поправи: — Исках да кажа, да, от около петнайсет години. Добър шеф е.

— А с какво се занимавате?

— С всичко, което ми бъде възложено — отвърна мъжът с усмивка, която вероятно смяташе за очарователна.

Ланкастър не се усмихна. Насочи вниманието си към храната и помоли сервитьора да ѝ налее още вино.

— Защо се интересуваш от Дейвид Кац? — обърна се Ларкс към Декър.

— Били ли сте някога в „Американ Грил“?

Ларкс се засмя.

— Не е по вкуса ми. Отдавна не ям бургери и пържени картофи. И предпочитам вино вместо бира.

Джени, която седеше точно срещу Декър, попита:

— Споменахте, че някой е наел професионален убиец да ликвидира Кац.

Декър кимна и насочи вниманието си към нея, а баща ѝ изправи гръб и се облегна на стола си.

— Точно така.

— Но защо ще го прави? Рейчъл винаги е била чудесна с всички.

— Добре ли я познавате?

— Мога да кажа, че сме приятелки. Научих много от нея за това как да се държа в обществото. Започнах работа при татко, а тя е в бизнеса доста отдавна. Приемам я като ментор.

— И трябва да призная, че се справяш отлично — обади се гордо баща ѝ.

Декър явно не успя да прикрие изненадата си, защото Джени се усмихна иронично и каза:

— Променила съм се от последната ни среща, господин Декър. Вече имам магистърска степен по бизнес администрация.

— Радвам се да го чуя, госпожице Ларкс.

— Просто Джени. Вие ме спасихте от онази отрепка преди две години. Заслужавате да ми говорите на малко име.

— Добре, Джени. Кога за последен път разговаря с Кац?

— Сигурно е било преди около седмица. Обядвахме, поговорихме си…

— Тя добре ли изглеждаше?

— Да, не забелязах нищо необичайно.

— Какво смяташ, че става, Декър? — попита Ларкс.

— Не съм сигурен. Някой е искал да я убие. Съпругът ѝ също беше убит.

— Но това беше отдавна. А и полицията залови убиеца.

— Не, не го залови. Един човек наистина влезе в затвора, но той не е убиецът на Дейвид Кац и останалите трима. Въпросният човек се върна в града и също беше убит.

— Чакай малко! Вярно! — възкликна Ларкс. — Спомням си, че чух нещо… Как му беше името?

— Мерил Хокинс.

— Да. Гледах го по новините. Четворното убийство разтърси целия град. И сега ги твърдиш, че Хокинс е невинен?

Декър забеляза, че Джени Ларкс потрепна при думите на баща си.

— Какво има? — попита я той.

— Спомних си нещо, което Рейчъл каза.

— Кога?

— Последния път, когато говорихме. Обсъждахме нещо, свързано с бизнеса, и тя го спомена.

— Какво е споменала?

— Беше странно. — Джени се замисли. — Нещо за греховете и сенките.

— Старите грехове хвърлят дълги сенки? — обади се Ланкастър, която явно следеше разговора им.

— Да, това беше! — посочи я Джени. — Старите грехове хвърлят дълги сенки.

— Звучи ми като цитат от някоя английска кримка — добави Ланкастър.

Декър погледна към Марс и каза:

— Истината има нюанси.

— Какво? — попита Ларкс.

— Още нещо, което Рейчъл е споменала пред някого. Знаете ли някакви детайли за миналото на Дейвид Кац?

— Проверих го преди време, когато обсъждахме съвместни проекти. Смъртта му ни попречи да ги реализираме. Но проверката не откри нищо нередно.

— Какъв период обхващаше тя?

— Не съм сигурен. Джордж? — Ларкс погледна мъжа вдясно от Ланкастър.

Беше дребен и слаб, с оредяла черна коса и изпито лице.

— Такива финансови проверки обичайно обхващат последните пет години. Не съм проверявал финансите на господин Кац, но това е стандартната процедура.

— Пет години — повтори Декър по-скоро на себе, отколкото на останалите.

— Достатъчно назад ли е във времето? — попита Ларкс.

— Очевидно не — отвърна той.