Код "Заплаха"

ОСЕМ

Надписът пред девететажния офис, в който работеше Джак, гласеше „Хендли Асошиейтс” и не представяше по никакъв начин онова, което става вътре. Ненабиващият се на очи надпис подхождаше на непретенциозната постройка. Сградата приличаше на хиляди други в Америка. Всеки, който би хвърлил поглед от минаваща кола, щеше да го сметне за кредитна банка или административен център на някоя телекомуникационна фирма, агенция за човешки ресурси или компания за реклама и връзки с обществеността. На покрива имаше сателитни чинии, а отстрани на сградата се виждаше оградена секция с антени, които почти не се забелязваха от улицата, а дори и да се забелязваха, не впечатляваха средностатистическия пътник като нещо необикновено.

Редкият минувач, който би се заинтересувал повече от компанията, щеше да разбере, че това е международен финансов концерн — един от многото в района, и че единственото по-различно нещо в случая е, че тя е собственост и се управлява от бивш сенатор на САЩ.

Разбира се, зад тухлите и стъклата на постройката по протежение на пътя имаше и други, по-уникални особености. Отвън нямаше кой знае какви мерки за сигурност, ако се изключат ниската ограда и камерите за видеонаблюдение. Освен „бялата” финансова търговия тази фирма изпълняваше и „черна” дейност — разузнаване, за което знаеше невероятно малобройно малцинство от разузнавателната общност на САЩ. Колежа, както неофициално се наричаше тази тайна шпионска агенция, беше планиран преди години от президента Джак Райън по време на първия му мандат. Той беше създал дейността със свои близки съмишленици от разузнаването и постави начело бившия сенатор Гери Хендли.

Фирмата притежаваше някои от най-светлите умове в аналитичната общност, някои от най-добрите в технологиите и благодарение на спътниковите чинии на покрива и дешифровчиците в информационния отдел, директен достъп до компютърните мрежи на ЦРУ и на Агенцията за национална сигурност.

Цялата операция се самофинансираше напълно, защото фирмата прикритие „Хендли Асошиейтс” имаше успехи и като слабо забележима организация за управление на финансови средства. Успехът на фирмата при закупуването на акции, облигации и валути се засилваше в значителна степен от гигабайтите сурова информация, която всеки ден постъпваше в сградата.

Райън мина край знака, паркира и след това влезе във фоайето, метнал на рамо кожена чанта. Зад гишето на охраната стоеше усмихнат пазач с табелка на гърдите с надпис „Чеймбърс”.

— Добро утро, Джак. Как е жена ти?

— Добро утро, Ърни. Не съм женен.

— Ще проверя пак утре.

— Добре.

Така се шегуваха всеки ден, въпреки че Райън не схващаше напълно защо.

Тръгна към асансьора.

Джак Райън-младши, най-голямото дете на президента на Съединените щати, работеше тук вече почти четири години. Независимо от официалната му длъжност помощник финансов мениджър, повечето от работата му включваше анализ на разузнавателни данни. Освен това увеличи задълженията си и стана един от петимата оперативни служители в Колежа.

В тази си роля участваше в доста екшън често, много често, през последните три години, но след връщането си от Истанбул единственият екшън включваше обучение с Доминго Чавес, Сам Дрискол и Доминик Карузо.

Упражняваха се в юмручен бой и стрелба на закрито и открито в стрелбища в Мериленд и Вирджиния, за да поддържат максимално нетрайните си умения, а също се упражняваха в следене и мерки за контранаблюдение с кола, карайки към Балтимор или Вашингтон, за да се потопят в гъстия градски трафик, в който следяха или опитваха да избягат на обучаващите ги специалисти, които не трябваше да ги изпускат.

Тази работа беше прекрасна и изключително практична за мъже, които от време на време излагаха живота си на опасност в операции по целия свят. Но Джак-младши не започна работа в „Хендли Асошиейтс”, за да тренира на стрелбището или в някое дожо, нито пък за да следи или бяга от някой, с когото по-късно през деня ще пие бира.

Не, той искаше полева работа, екшън, от който се вдига адреналинът, както през изминалите няколко години. Човек се пристрастяваше — поне такъв на двадесет и нещо години — и сега Райън страдаше от липсата на този наркотик.

Но за момента всичко трябваше да чака, а и бъдещето на Колежа изглеждаше съмнително заради онова, което всички сега наричаха Истанбулския диск.

Той съдържаше няколко гигабайта цифрови изображения, електронна поща, софтуер и други различни цифрови материали и се намираше в компютъра на Емад Картал в нощта, когато Джак го застреля в апартамента му в истанбулския квартал „Таксим”.

През вечерта на нападението Гери Хендли, ръководителят на Колежа, нареди на хората си да прекратят всички нападателни операции, докато не се справят с онзи, който ги наблюдаваше. Петимата оператори, свикнали да обикалят света с „Гълфстрийма” на фирмата, сега се чувстваха като завързани с вериги към бюрата си. Заедно с аналитиците от организацията те прекарваха дните си в отчаяни опити да разберат кой беше ги следил така ефикасно по време на петте убийства в Турция.

Някой ги беше видял и записал на местопрестъплението и благодарение на Райън, който взе онзи диск, сега всички доказателства за това се намираха тук, в Колежа, и от няколко седмици всички в него търсеха начин да разберат колко са загазили.

Джак се отпусна на стола пред бюрото си, включи компютъра и се замисли за нощта на нападението. Когато извади диска от компютъра на Емад, отначало възнамеряваше да го занесе в Колежа, за да го даде на Гавин Биъри — директора по технологиите и опитен хакер с докторат по математика от Харвард и със стаж в Ай Би Ем и АНС.

Но Биъри веднага отхвърли идеята. Вместо това самият той посрещна самолета и операторите на летището в Балтимор и веднага ги закара заедно с диска в един хотел наблизо. В апартамента с две и половина звезди той разглоби диска и го провери за проследяващи устройства, докато петимата изтощени оператори охраняваха прозорците, вратите и паркинга, в случай че някакъв скрит маяк е предупредил врага за местонахождението на диска. След два часа работа Биъри обяви диска за чист и всички се върнаха в „Хендли Асошиейтс”, добили някаква идея кой ги е наблюдавал в Истанбул.

Въпреки че всички в Колежа се чувстваха стреснати от компрометираните им действия в Турция, повечето все още смятаха, че Биъри е неоснователно предпазлив, дори параноичен. Но никой не се изненада от това, защото за мерките на Гавин за осигуряване на мрежата във фирмата се носеха легенди. Зад гърба му го наричаха Дигиталния нацист, защото настояваше за ежеседмични срещи по сигурността и заради честата смяна на паролите, с които служителите „си спечелваха” достъп до неговата мрежа.

Биъри обещаваше много пъти на колегите си, че в неговата мрежа няма да влезе вирус, и за да удържи обещанието си, оставаше вечно бдителен, а дори понякога досаден за всички други в сградата.

Шумно обявяваше компютърната мрежа на Колежа за свое чедо и я защитаваше от евентуални вреди.

Когато се върна в Колежа с тънкия като за преносим компютър диск, Биъри го сложи в сейф с ключалка с шифър. Райън и директорът по операциите Сам Гренджър, който в този момент се оказа наблизо, го наблюдаваха объркани, но Биъри обясни, че в тази сграда само той ще има достъп до диска. Наистина на диска нямаше локализиращи устройства, но Биъри нямаше представа дали в него не са скрити вируси или други зловредни програми. Предпочиташе заразеното оборудване изобщо да не е тук, но в случая лично щеше да се грижи за сигурността и достъпа до него.

След това Гавин подготви един настолен компютър в конферентната зала на втория етаж, достъпна с карта ключ. Този компютър не участваше в никоя от мрежите в сградата, нямаше жичен или безжичен модем и блутут. Напълно изолиран беше от реалния свят, а също и от киберпространството.

Джак Райън саркастично беше питал Биъри дали не се притеснява, че на диска може да му порастат крака и да опита да избяга от стаята. Биъри бе отговорил:

— Не, Джак, но се притеснявам, че някой от вас може да остане на работа до късно и да вкара флашка или пък лаптоп с кабел за синхронизиране, защото бързате или сте прекалено мързеливи, за да вършите нещата по моя начин.

Отначало Биъри настояваше в стаята да присъства само той, докато компютърът е включен, но Рик Бел, директор на аналитичния отдел, възрази съвсем основателно, че Биъри не е аналитик и че не знае какво да търси, нито пък може да разпознае или да разтълкува данните.

Накрая се разбраха, че за първата сесия с диска в стаята с Биъри ще присъства само един аналитик — Джак-младши, който ще разполага само с тефтер и химикалка, и че ако се наложи търсене на информация с компютри, връзката до останалите ще се извършва по телефон с кабел.

Преди да влязат, Гавин се поколеба. Обърна се към Джак.

— А би ли се съгласил да те претърся?

— Няма проблем.

Биъри остана приятно изненадан.

— Наистина ли?

Джак го изгледа.

— Разбира се. И за да сме още по-сигурни, искаш ли да ми бъркаш по разните места? Тук срещу тази стена ли да се наведа?

— Добре, Джак. Няма нужда да се правиш на задник. Искам да съм сигурен, че не носиш флашки, телефони и всичко, което може да се зарази от нещо в диска.

— Не нося нищо, Гав. Казах ти вече. Защо не приемеш, че тук има и други хора, които не искат мрежата да се прецака? Ти не си единствен на пазара на оперативната сигурност. Направихме всичко, което искаш, но няма да ти позволя да ме претърсваш.

Биъри помисли за секунда.

— Ако мрежата по някакъв начин пострада…

— Разбирам — увери го Джак.

Двамата влязоха в конферентната зала. Биъри извади диска от Истанбул от сейфа и го свърза към компютъра. Включи го и изчака да заработи.

Първоначалният преглед на съдържанието на диска разкри, че оперативната система е най-последната версия на „Уиндоус” и че са качени доста програми, електронна поща, документи и електронни таблици, които трябваше да разгледат.

Програмата за електронна поща и документите имаха защита с парола, но Гавин познаваше точно тази програма за криптиране съвсем добре и за минути се възползва от една „вратичка”, известна на него и на екипа.

Най-напред Биъри и Райън разгледаха електронната поща. Имаха готовност да извикат аналитиците с арабски и турски език от екипа на Рик Бел на третия етаж, а на диска имаше доста документи на тези езици, но бързо стана ясно, че повечето информация, която, изглежда, имаше най-голямо значение за разследването, е на английски.

Откриха двадесетина съобщения на английски език от един и същи източник, с дати до преди около шест месеца. Докато ги четяха в хронологичен ред, Джак говореше по телефона на останалите аналитици:

— От тези съобщения ми се струва, че нашият човек в Истанбул е работил директно с англоговорещ. Онзи е използвал кодово име „Център”. Не намерихме познати с подобен прякор в нашите данни, но това не ни изненадва. Ние работим предимно с терористи, а този май е нещо друго.

Джак четеше съобщенията и предаваше съдържанието им:

— Либиецът се е договорил за плащане на капаро с Центъра и са му казали, че той и неговата група ще са необходими за разни работи в града…

Райън прекъсна, докато отвори следващото съобщение.

— Тук са ги изпратили да наемат склад. В другото съобщение са им наредили да вземат пакет и да го доставят на човек на товарен кораб в истанбулското пристанище. Другото съобщение иска да вземат сандък от някакъв човек в летище „Ченгиз Топел”. Освен това са разузнавали нещо в офисите на „Тюрксел”, доставчика на мобилни телефонни услуги.

След като прегледа още няколко съобщения, Джак обобщи:

— Ниска топка. Нищо интересно.

Освен снимките на него и колегите му.

След още ровене из електронната поща се разкри и друга тайна. Само единадесет дни преди удара на Колежа Центъра беше преустановил всички съобщения до либиеца. В последното съобщение се казваше само:

„Незабавно променете комуникационния протокол и изтрийте цялата съществуваща комуникация”.

Това се стори интересно на Джак.

— Какъв ли е новият комуникационен протокол?

Биъри отговори, след като се поразрови из системата.

— Аз мога да ти кажа. В деня на съобщението са инсталирали „Криптограм”.

— Какво е това?

— Нещо като програма за комуникация в реално време за шпиони и мошеници. Центъра и Картал са можели да си разговарят в интернет и дори да си изпращат документи през шифрован форум, като са били сигурни, че никой не може да подслушва разговорите им и че всички следи от тях ще бъдат изтрити незабавно и трайно от двете машини и че не се съхраняват на никой междинен компютър.

— Неразбиваема ли е?

— Няма нищо неразбиваемо. Бъди сигурен, че някъде някой хакер полага максимални усилия да разбие „Криптограм” и други подобни програми. Но до момента не са открити възможности за пробив. И ние ползваме нещо подобно тук, в Колежа, но „Криптограм” е програма от ново поколение, по-добра от нашата. Скоро и ние ще преминем на нея. ЦРУ имат нещо подобно, но четири поколения по-старо.

— Но… — каза Джак, като отново прочете краткото съобщение — онзи е наредил на Картал да изтрие старите съобщения.

— Така е.

— Обаче той явно не го е послушал.

— Не — съгласи се Гавин. — Предполагам, Центъра не е знаел, че неговият човек в Турция не ги е изтрил. Или пък му е било все едно.

Джак каза:

— Според мен е разумно да се каже, че онзи е знаел и че не му е било все едно.

— Защо смяташ така?

— Защото Центъра ни наблюдаваше как избиваме приятелчетата на Картал, а не го е предупредил за това.

— Добър довод.

— Господи — промълви Джак, като се замисли. — Този копелдак, Центъра, взема много на сериозно компютърната сигурност.

— Допада ми — обади се Гавин Биъри без никакъв сарказъм.

След проверката на съобщенията на английски двамата се заеха чрез преводачите с останалите съобщения, но там не откриха нищо интересно, освен малко разговори между бившите членове на групата на либиеца и разговори между Картал и бивш колега в Триполи.

След това Биъри опита да проследи адреса на електронната поща от Центъра, но разбра доста бързо, че тайнственият благодетел на либийската група използва сложна система за прехвърляне на връзката между различни сървъри по целия свят. Биъри проследи източника назад до четири компютъра, като накрая се добра до сървър в клона в Саут Вали на окръжната библиотека в Албъкърки/Берналило, която се намираше в Ню Мексико.

След като каза това на Джак, Райън отговори:

— Добра работа. Ще говоря с Гренджър да изпрати няколко оператори да огледат.

Биъри погледна младежа и каза:

— Не бъди наивен, Райън. Аз само успях да установя, че библиотеката не е базата на Центъра. Той не е там. Сигурно между него и нас има още дузина компютри.

След като нищо не стана, както двамата се надяваха, Джак и Гавин се разровиха из финансовата програма на Картал, за да проверят какви плащания са направени от Центъра на либиеца за работата му в Истанбул. Плащанията се извършваха от търговска банка „Абу Даби” в Дубай, и това им се стори като първата по-солидна следа към Центъра. Един от хората на Биъри успя да измъкне данните за притежателя на сметката. Установиха, че парите са прехвърлени незаконно — откраднати по електронен път — от фонда за заплати на служителите на верига хотели в Дубай.

Въпреки че така не разбраха кой е Центъра, научиха нещо друго. Като специалист по компютърните мрежи Биъри се убеди, че Центъра е умел хакер.

Докато преглеждаше системните папки, Гавин откри нещо интересно.

— А, здрасти — каза и защрака с мишката, за да мести прозорци и да подчертава текст с непроследима за Райън скорост.

— Какво е това? — запита Джак.

— Много добра нападателна програма.

— Какво прави тя?

Гавин не забави действията си. Джак реши, че онзи е разгледал поне двайсет различни документа през изминалите петдесетина секунди. Докато щракаше и според Джак абсорбираше информацията на екрана пред себе си, Гавин отговори:

— Либиецът е можел да използва тази програма, за да проникне в компютри и мрежи, да краде пароли, да придобива лична информация, да променя данни и да опразва банкови сметки. Знаеш — обичайните кофти работи.

— Значи… Картал е бил хакер?

Гавин затвори всички прозорци на екрана и се обърна с лице към Джак.

— Не. Това не е истинско хакерство.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е комплект инструменти за скрипт хлапе.

— Какво?

— Така наричат онези, които не могат да пишат сами зловреден код и затова използват готови програми като тази, които са написани от някой друг. Този комплект тук е като швейцарско ножче с хитринки за киберпрестъпници. Ориентирани към потребителя хакерски материали — зловредни програми, вируси, записвачи на клавишни натискания, код за разбиване на пароли и други такива. Скрипт хлапето само изпраща програмата до другия компютър и тя му върши цялата работа.

Биъри отново се обърна към монитора и заразглежда още други файлове.

— Тук даже има упътване, както и съвети за достъп до компютри, управлявани от администратори на мрежи.

— Ако онзи си осигури достъп до един компютър, който се управлява от администратор, може да види и други неща в мрежата, в която е включен този компютър, така ли?

— Точно така, Джак. Помисли за себе си например. Идваш на работа, включваш си компютъра, въвеждаш си паролата…

— И мога да правя каквото си поискам.

Биъри поклати глава.

— Е, имаш достъп на ниво потребител, затова правиш каквото съм позволил аз. Аз имам администраторски достъп. Ти можеш да гледаш доста данни на нашата мрежа, но аз имам много повече достъп за контрол.

— Значи този либиец е имал инструментите да прониква в мрежи като администратор. Какви мрежи са това? Искам да кажа, какви фирми или кой вид промишленост? Къде би могъл да влезе с тези скриптове?

— Видът няма нищо общо. Всяка става. Ако например иска да краде номера на кредитни карти, може да нападне терминалите на ресторанти или магазини. Но също толкова лесно е можел да проникне в някой университет или авиокомпания, в правителствена служба, в банката на Федералния резерв, ако поиска. Програмите за проникване в мрежи не правят разлика между различните видове индустрия. Те правят каквото могат, за да намерят начин за проникване в мрежата през различни уязвими места.

— Например?

— Например като пароли „парола” или „администратор”, „1234” или пък „пуснимедавляза”, или някоя друга също толкова лесно разгадаема, или пък през отворени портове в компютрите, които позволяват достъп. Могат да се доберат до информация, която не е поставена зад преградната стена и която може да разкрие информация за това кой какъв достъп има и до каква информация, и така хакерът ще може да проникне при тези хора през социалните мрежи или през пространството с месо, и да предположи каква е паролата. До голяма степен и вие правите същото.

— Чакай малко. Какво е това „пространство с месо”, по дяволите?

— Реалният свят, Джак. Ти и аз. Физическата част. Не киберпространството.

Джак сви рамене.

— Добре.

— Не си ли чел нищо от Уилям Гибсън?

Райън си призна, че не е, и Биъри го изгледа напълно учуден.

Джак се постара да върне Биъри в темата.

— Можеш ли да разбереш срещу кого е използвал тези инструменти за нападение?

Биъри го изгледа още малко.

— Срещу никого.

— Защо?

— Не знам, но не е стартирал никоя от тези програми. Заредил я е точно седмица преди да го очистиш, но не я е използвал.

— Откъде я е взел?

Биъри помисли малко, след което отвори интернет браузъра в диска. Прегледа набързо архивираната информация за посетените от Картал страници допреди няколко седмици. Накрая каза:

— Скрипт хлапетата могат да си купят тази програма от специални подземни страници в интернет. Но се басирам, че онзи не я е взел оттам. Залагам пари, че Центъра му я е пратил през „Криптограм”. Получил я е, след като са спрели да си пращат съобщения по електронната поща и след пускането на „Криптограм”, а либиецът не е посещавал страниците в интернет, на които се продават такива програми.

— Интересно — каза Джак, без да е сигурен, че знае какво означава това. — Ако Центъра му е изпратил това, може би всичко е част от по-голям план. План, който така и не е осъществен.

— Може би. Дори това да не е хакерство на най-високото известно ниво, пак може да навреди доста. Миналата година проникнаха в компютърната мрежа на банката на Федералния резерв в Кливланд. ФБР похарчи милиони и прекара месеци в проучвания и установи, че виновникът е някакъв седемнадесетгодишен хлапак от караоке бар в Малайзия.

— Дявол да го вземе. И е използвал такъв комплект програми?

— Да. Повечето хакове се правят от такива боклуци, които знаят само как да щракат с мишката. Истинският зловреден код се пише от така наречените хакери с черни шапки. Те са лошите. Картал може да е имал на компютъра си програмите за нападение, но според мен Центъра е онзи с черната шапка, който ги е пратил.

След като Джак разгледа всички документи, Гавин Биъри се зае да проучва програмите в диска, за да установи как Центъра е управлявал камерата от разстояние. На диска нямаше очевидна програма за целта или обяснения за достъпа на Центъра до компютъра на Картал, поради което Биъри сметна, че тайнственият Център вероятно е хакнал компютъра на либиеца, без последният да знае това. Гавин реши, че колкото и време да му трябва, ще открие какви програми е използвал Центъра и кой е той.

Тук Джак-младши не можеше да помогне, защото програмният код за него беше също толкова неясен, колкото езика санскрит.

Райън се върна при колегите си аналитици и се захвана да проучва групата на либиеца и мистериозния благодетел чрез други средства, докато Биъри прекарваше всяка минутка, когато не работеше по други задачи за Колежа, с Истанбулския диск в своята засекретена конферентна зала.

Минаха няколко седмици, преди Гавин да успее да отвори, провери и препровери всяка от стотиците програми на диска, за да види какво прави тя и как действа върху останалата част на машината, а след като не откри нищо ценно, се захвана с програмния код — инструкциите за всяка програма, които възлизаха на десетки хиляди редици с данни и които в крайна сметка не разкриха нищо интересно.

След няколкоседмични усилия се зае да проучва машинния код. Той представляваше поредица команди на компютърен език под формата на дълги редици с единици и нули, които всъщност казваха на процесора какво да прави.

Кодът на една програма може да изглежда високотехнологичен и сложен, но машинният код е почти неразгадаем за всеки освен за специалистите по програмиране на компютри.

Самият Гавин, човек, който пишеше подобни кодове, отегчен до затъпяване, продължаваше да работи бавно и методично въпреки намеците от колегите си, че си губи времето и въпреки подканянето от шефовете да се откаже.

Докато чакаше компютърът му да се зареди, Джак мислеше за онази нощ в Истанбул и за последвалото едномесечно разследване. Сепна се и откри, че се е загледал в камерата над монитора на компютъра си. Тя представляваше вграден в монитора елемент, който използваха понякога за видеоразговори с другите отдели в сградата. Въпреки убеждението на Гавин, че мрежата на фирмата е непробиваема, Джак имаше неприятното усещане, че го наблюдават.

Продължи да гледа в камерата, все още замислен за нощта в Истанбул.

Разтърси глава и каза:

— Твърде млад си, за да си параноик.

Стана, за да иде за кафе, но преди да тръгне към стаята за почивка, взе едно листче от тефтерчето до клавиатурата и притисна лепящата му част върху обектива.

Това нискотехнологично решение на високотехнологичен проблем го успокои.

Джак се обърна, за да тръгне към коридора, но спря и подскочи от изненада.

Пред него стоеше Гавин Биъри.

Джак го виждаше всеки ден и не смяташе Биъри за пример за добро здраве, но днес мъжът имаше вид на съживен труп. Сега, в осем и тридесет сутринта, с измачкани дрехи и рошава оредяваща сиво-кафява коса, Гавин го гледаше с очи, под които висяха тъмни торбички и се открояваха на месестите му бузи.

В най-добрите си дни Гавин изглеждаше като човек, чието лице вижда само светлината от компютърния екран, но днес направо приличаше на вампир в ковчег.

— По дяволите, Гав. Да не си бил тук цяла нощ?

— Целия уикенд — отговори уморен, но развълнуван Биъри.

— Искаш ли кафе?

— Райън… вече във вените ми тече само кафе.

Джак се разсмя.

— Е, поне струваше ли си този лайнян уикенд?

Сега на мекото лице на Биъри се появи усмивка.

— Открих го. Мамка му, открих го!

— Какво си открил?

— Открих остатъци от зловредната програма на Истанбулския диск. Не е много, но е нещо.

Джак заби юмрук във въздуха.

— Страхотно! — каза той и си помисли, че беше крайно време това да се случи.