Код "Заплаха"

ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТ

Валентин Коваленко гледаше новините — даваха друга бясна престрелка по улиците на Вашингтон. Този път загиналите бяха двама — сириец шофьор на такси и неидентифициран азиатец на около тридесет години. Според очевидци от мястото избягали две коли и се чули „дузини” изстрели.

Валентин за миг не се зачуди дали това няма връзка с организацията на Центъра. Просто знаеше. И макар да разбра, че убийците на Центъра не са успели да елиминират целта си, му стана ясно, е целта им е агентът на Дарън Липтън.

Адресът, който Коваленко даде на Липтън, се намираше на не повече от миля от мястото на престрелката. Фактът, че мъртвият азиатец е използвал автомат, доказваше още веднъж, че това е екип от хората на Центъра. Валентин нямаше представа дали мъртвият не е самият Жерав, но това нямаше значение.

Валентин разбра по-важното послание от тази история.

Центъра убиваше агентите си, когато вече нямаше нужда от тях.

Затова Коваленко угаси телевизора, отиде в спалнята и се зае да хвърля дрехи в куфара си.

Излезе след няколко минути и отиде в кухнята. Наля си двойна доза студена водка в чаша и я пресуши, след което се зае да опакова нещата си в хола.

Да, имаше одобрението на СВР и Дьома Апиликов му беше казал да се държи докрай, но Валентин вече знаеше достатъчно, за да не се съмнява, че Жерав и главорезите му могат да дойдат тук и да го убият всеки момент, затова обещанието за сладък пост в Дирекция „Р” в Москва вече не го мотивираше.

Не. Валентин трябваше да бяга, да се измъкне. Можеше от някое безопасно място да преговаря със СВР за връщането си на активна служба, можеше да изтъкне, че е заложил живота си на карта, като е работил сам в интерес на Русия, следвайки командите на Центъра.

Така щеше да се сдобри със СВР.

Посегна да изключи лаптопа си, но видя, че програмата „Криптограм” е активна и на екрана мига ново съобщение. Очевидно Центъра го наблюдаваше и затова той седна пред компютъра.

Съобщението гласеше „Трябва да говорим”.

„Говорете” — написа той.

„По телефона. Аз ще ви се обадя.”

Коваленко вдигна вежди. Досега не беше разговарял с Центъра. Странно.

На екрана на лаптопа се отвори нов прозорец на „Криптограм” с изображение на телефон. Коваленко включи слушалки в компютъра и щракна два пъти с мишката върху иконата.

— Да?

— Господин Коваленко — каза гласът на четиридесет или петдесетгодишен мъж, определено китаец. — Необходимо ми е да останете във Вашингтон.

— За да изпратите хората си да ме убият ли?

— Не искам да изпращам хората си да ви убият.

— Вие опитахте да убиете момичето на Липтън.

— Това е вярно и хората на Жерав се провалиха. Но тя спря да работи за нас без позволение. Предлагам ви да не вървите по нейния път, защото ще я намерим и следващия път няма да се провалим.

Коваленко се нуждаеше от някакъв коз и изигра единствената си карта.

— СВР знае всичко за вас. Те ми позволиха да продължа да ви помагам, но аз се отказвам сега и се махам. Можете да пратите китайския си екип убийци след мен, но аз ще се върна при бившите си работодатели и те ще…

— Бившите ви работодатели в СВР ще ви убият в мига, в който ви видят, господин Коваленко.

— Не ме слушате, Център! Аз се видях с тях и те казаха…

— Срещнахте се с Дьома Апиликов на двадесет и първи октомври в парка в „Дюпонт Съркъл”.

Коваленко рязко замълча. Стисна с длани краищата на бюрото така силно, че имаше чувството, че ще го счупи.

Центъра знаеше.

Центъра винаги знаеше.

И все пак това не променяше нищо. Коваленко отговори:

— Така е и ако смятате да направите нещо на Апиликов, ще си имате работа с целия отдел от нелегални.

— Да правя нещо на Апиликов? Господин Коваленко, та аз притежавам Дьома Апиликов. Той работи за мен и ми дава информация за комуникационните технологии на СВР от около две и половина години. Аз го пратих при вас. Виждах, че губите своята енергичност след случая в Джорджтаун. Знаех, че мога да ви върна в програмата така, че да изпълнявате заповеди, само ако ви накарам да смятате, че с усилията си ще си спечелите славно завръщане в СВР.

Коваленко се свлече от стола си, седна на пода и сви глава между коленете си.

— Слушайте ме много внимателно, господин Коваленко. Знам, сега мислите, че нямате стимул да следвате нарежданията ми. Но грешите. Преведох четири милиона евро в банкова сметка в Крит и парите са ваши. Невъзможно е да се върнете в СВР, но с четири милиона евро ще можете да направите много с остатъка от живота си.

— Защо да ви вярвам?

— Помислете за нашите отношения. Лъгал ли съм ви някога?

— Шегувате ли се, мамка му? Разбира се, че…

— Не. Аз карах други да ви заблуждават. Но аз не лъжа.

— Добре тогава. Дайте ми кода за достъп до сметката.

— Ще ви го дам утре сутринта.

Коваленко продължи да зяпа пода. Не му пукаше за парите, просто искаше да се освободи от Центъра.

— Защо не ми го дадете сега?

— Защото имате още една задача. Една много важна задача.

Руснакът, който седеше на пода на приземния апартамент в „Дюпонт Съркъл”, въздъхна продължително.

— Защо ли не се изненадвам, мамка му!

Президентът Райън едва се държеше на краката си в пет следобед, след като беше станал в три сутринта. Денят се оказа пълен с дипломатически и военни кризи и често успехът в едно място страдаше от спънки в друго.

В Южнокитайско море двойка китайски щурмови вертолети Z–10 бяха свалили два хеликоптера на виетнамските ВВС, които следяха какво става в изключителната икономическа зона на Виетнам. След час и половина няколко роти парашутисти от Народната освободителна армия скочиха в Калаян, малък филипински остров с постоянно население от триста и петдесет души, но с писта, дълга километър и половина. Те завладяха пистата, като убиха седем души, и след няколко часа започнаха да приемат китайски транспортни самолети.

Американски спътници също бяха засекли китайските самолети, които кацаха на острова.

Тайванският разрушител, улучен от ракетите „Силкуърм”, потъна в китайски води, но Народната освободителна армия беше разрешила на тайванците да влязат в китайската страна на протока, за да приберат оцелелите. Китай заяви, че действа в самоотбрана, а Джак Райън застана пред камерите в Белия дом, за Да изрази възмущението си от действията на Китай.

Обяви, че ще изпрати самолетоносача от клас „Нимиц” „Дуайт Д.‍ Айзенхауер”, който се намираше в Индийския океан с Шести флот, още по на изток, до устието на тесния Малакски проток, през който минаваха осемдесет процента от нефта за Китай. Доводите му, представени с отмерен тон, показващ сила и спокойствие, доказваха, че Америка желае да осигури спокойствие за световната търговия в района, както и че самолетоносачът ще иде там просто за да гарантира това. Но не каза едно нещо — всички, които бяха наясно с търговията в океана, разбираха, че самолетоносачът ще спре потока нефт за Китай по-лесно, отколкото би могъл да гарантира безопасното преминаване на контейнеровози навсякъде в Южнокитайско море.

Определено жестът съдържаше заплаха, но представляваше премерен отговор предвид действията на Китай от последните няколко седмици.

Съвсем предсказуемо китайците побесняха. Техният министър на външните работи, безспорно най-големия дипломат в нацията от 1,4 милиарда души, избухна пред китайската национална телевизия и нарече САЩ световна сила, управлявана от престъпници. Председателят на Централната военна комисия Су Къцян направи изявление, според което Америка с постоянната си намеса във вътрешната сигурност на Китай ще доведе до незабавно и нежелано ответно действие.

Нежеланото действие настъпи в пет часа и пет минути следобед, когато неосигурената мрежа на Министерството на отбраната преустанови работа поради масивна атака за отказ на услугата. Цялата глобална мрежа за доставки на армията на САЩ просто спря да функционира, като я лиши от възможността да комуникира със своите бази, отдели, сили и системи.

В пет и двадесет и пет осигурената мрежа на Министерството на отбраната започна да се колебае и да създава проблеми с комуникацията. Обществено достъпните военни и правителствени сайтове спряха напълно или в тях се появиха снимки и видеозаписи на американски войници, убивани в Афганистан и Ирак — гнусна и жестока повтаряща се картина на избухващи джипове „Хамър”, жертви на снайперисти и пропаганда за джихад.

В пет и петдесет и осем минути започна серия киберкинетични атаки на съществено важна инфраструктура в Съединените щати. Мрежата на Федералната авиационна агенция спря, а в повечето големи градове по Източното крайбрежие спряха да работят системите на метрото. Мобилните телефони в Калифорния и Сиатъл не работеха.

Почти в същия момент помпите за лека вода в Ръсълвил, щат Арканзас, които подаваха вода под налягане в ядрената електроцентрала „Арканзас Нюклиър Уан”, спряха да работят и температурата около ядрото се повиши бързо, защото прътите с ядрено гориво излъчваха повече топлина, отколкото можеха да поемат парните турбини. Но когато реакторът достигна опасни стойности, системата за аварийно охлаждане сработи и предотврати кризата.

Джак Райън крачеше из Ситуационната зала, като изразяваше гнева си с движение вместо с думи.

— Някой може ли да ми обясни как, по дяволите, китайците могат да изключат оборудването в нашите ядрени централи?

Шефът на киберкомандването генерал Хенри Блум отговори по видеоконферентната връзка от своя кризисен център във Форт Мийд:

— Много фирми свързват компютърните системи на ядрените си централи към по-несигурни корпоративни мрежи с цел ефективност. Но здравината на веригата се определя от най-слабото й звено, а много от нашите звена отслабват, вместо да се засилват с подобрението на технологиите, защото вместо по-голяма сигурност се осъществява повече интегриране.

— Успяваме ли да опазим тайната за нападението срещу ядрената централа?

— Все още, сър. Да.

— Кажете ми, че сме очаквали това — каза Райън.

Шефът на киберкомандването отговори простичко:

— От доста време го очаквам. От десет години подавам документи, в които описвам точно това, на което сме свидетели днес. Обхватът за киберзаплахи в Америка и изобщо спектърът на възможните заплахи е огромен.

— Какво още можем да очакваме?

Блум отговори:

— Ще бъда зашеметен, ако се окаже, че системите на Уолстрийт работят нормално утре сутринта. Банковите системи и телекомуникациите са чудесни цели за нападение от тази величина. До момента електрическата мрежа не е атакувана, макар че е лесно. Подозирам, че скоро ни очакват големи прекъсвания на захранването в цялата страна.

— И ние не можем да ги спрем?

— Можем да отвърнем с каквито електронни ресурси не ни отнемат. Ще ни трябва време, за да отговорим на толкова голямо и добре координирано нападение. А има и друго нещо, което трябва да знаете.

— Какво?

— Мрежите, които не са спрени, например „Интелинк ТС” на ЦРУ, са под подозрение.

— Под подозрение, ли?

— Да, господин президент. От онова, което нападателите направиха досега, виждам какви са възможностите им. Всичко, което все още работи, е оставено, защото чрез него ни шпионират.

— Значи са проникнали в цифровия мозък на ЦРУ?

Блум кимна.

— Необходимо е да действаме с тази хипотеза — че имат постоянен достъп до всичките ни тайни.

Райън погледна директора на ЦРУ Кенфийлд и директорката на Националното разузнаване Фоли.

— Приемам коментарите на генерал Блум сериозно.

Фоли и Кенфийлд кимнаха.

След това Райън запита:

— Защо, по дяволите, сме толкова назад от китайците в киберсигурността? Дали и това е резултат на изкормянето на отбраната и разузнаването от страна на Ед Кийлти?

Генерал Блум поклати глава.

— Не можем да виним Ед Кийлти за това. Простият факт е, че Китай има милиони много умни хора, много от които са учили тук, в САЩ, а после са се върнали у дома, за да се захванат със съвременния начин на въоръжена борба срещу нас.

— Защо тези умни хора не работят за нас?

— Основната причина е, че средният хакер, който ни е нужен, за да изравним нещата, е двадесет и няколко годишен руснак, китаец или индиец. Учил е където трябва, знае езика и има необходимите математически познания.

Райън разбра проблема още преди Блум да го каже.

— Но по никакъв начин той не може да получи разрешение за работа със свръхсекретни данни и информация.

Блум отговори:

— В никакъв случай, сър. А другата причина е, че Америка никога не се е занимавала с неща, които не са се случвали. Кибервойната е смятана за далечна и неясна концепция, фантазия… до тази сутрин.

Райън каза:

— Когато токът спре, водата стане на тиня и няма гориво… Америка ще очаква от нас да оправим нещата. Ние досега се съсредоточавахме върху високовероятни събития с леко въздействие. Китай превзема Южнокитайско море, а на Тайван се гледа като на събитие с малка вероятност, но голямо въздействие. Кибервойната срещу Америка е събитие с малка вероятност, но голямо въздействие. През последните няколко години не сме обръщали необходимото внимание на тези неща. А сега те се случват наведнъж. Генерал Блум, как можем най-бързо и най-добре да ви помогнем сега?

Генералът от ВВС помисли около секунда и отговори:

— С физически отговор срещу центровете за командване и управление в Китай, които извършват тези кибернападения.

— Физически отговор ли?

— Да, господин президент.

— Да отговорим на тяхната кибервойна със стрелба?

Генерал Блум дори не мигна.

— Войната е война, господин президент. Тук, в Америка, ще загинат хора. Ще падат самолети, ще има катастрофи по пътищата, стари жени ще умират от студ в домовете си без ток. Вие можете и трябва според мен да гледате на случая в Ръсълвил, Арканзас, като на ядрено нападение срещу Съединените американски щати. Това, че не са използвали междуконтинентална балистична ракета и че бойната глава не е детонирала навреме, не значи, че не са опитали, и ще опитат пак, ако не успеят. Китайците смениха начина на нападение, но не и боеприпасите.

Райън помисли за момент.

— Скот?

— Да, господин президент — отговори държавният секретар Адлър.

— Блум е прав, на косъм сме от пълна война с китайците. Искам да ми помогнеш да намеря последния дипломатически коз, за да я избегнем.

— Да, сър.

Адлър разбираше залога, както и че най-голямата полза от Дипломацията е предотвратяването на война.

— Започваме от Обединените нации. Без категорично да свързваме китайците с кибератаката, мисля, че можем без задръжки да критикуваме превземането на Южнокитайско море и нападенията им срещу Тайван.

— Съгласен съм. Не е много, но трябва да се направи.

— Да, сър. След това отивам в Пекин, срещам се с техния министър на външните работи и му давам вашето директно послание.

— Добре.

— Мога без проблем да предам вашата „пръчка”, но искам да мога да предложа и морков.

— Разбира се. Няма да отстъпя за Тайван или за открития достъп в Южнокитайско море, но можем да сме гъвкави с някои от военните си системи в района. Може да обещаем, че няма да правим база някъде, където на тях не им харесва. Не искам да го правя, но пък изобщо не ми се ще тази работа да се провали и да замирише на лайна. Ще помислим по този въпрос с Боб, преди да заминеш.

Бърджис не изглеждаше доволен, но кимна към Адлър.

Скот каза:

— Благодаря ви, господин президент. Ще съставя списък с други дипломатически ходове, с които да окажем натиск над китайците или с които да ги прилъжем. Изглеждат непреклонни, но трябва да опитаме.

— Така е — съгласи се Райън. След това погледна към министъра на отбраната Боб Бърджис.

— Боб, не можем да смятаме, че китайците ще се отнесат разумно към нашите заплахи с пръчката или предложения морков. Искам да дойдеш тук след седемдесет и два часа с план за борба с кибератаката чрез нападение срещу Китай. Събери се с всички бойци, генерал Блум в киберкомандването, Агенцията за националната сигурност, и действай.

— Да, господин президент.

Райън знаеше, че в момента Бърджис не можеше дори да комуникира ефективно с подчинените си, но нямаше как да му помогне.

Президентът добави:

— След като нямаме кораби в района, подводниците ще са от критична важност.

Бърджис отговори:

— Все пак ще ни трябват пилоти, за да летят над Китай.

— Това ще е самоубийство — каза Райън, като разтри слепоочията под очилата си.

— Мамка му — продължи той, след като се колеба доста време, — аз няма да одобрявам списък с цели. Не ти трябва някакъв цивилен да наднича над рамото ти и да управлява твоята кампания. Но, Боб, аз лично поставям тежестта на задачата на твоите рамене. За нашите момчета оставяш само най-съществените цели, които не можем да ударим с подводниците си. Не искам да рискуваме живота на американци, ако това не е абсолютно наложително за постигане на крайната цел на мисията.

— Разбирам напълно, господин президент.

— Благодаря. Не пожелавам на никого да е на твое място точно сега.

— Аз мисля така и за вас, господин президент.

Райън махна с ръка.

— Добре, стига сме се оплаквали. Може и да пращаме хора да воюват и да мрат, но не ние сме под ножа.

— Това е вярно.

Джак се замисли колко безсилен е станал като президент на държава, застрашена от разруха заради зависимостта си от компютърните мрежи.

Изведнъж го осени друга идея.

— Скот?

Държавният секретар Скот Адлър вдигна глава от бележника си.

— Да, господин президент.

— А ти как си с комуникацията. Можеш ли да говориш с посолството в Пекин?

— Не и по секретните комуникации. Но мога да взема телефон и да се обадя. Кой знае? В момента може би ще трябва дори да е за сметка на посланика.

В стаята се чу напрегнат смях.

Мери Пат Фоли каза:

— Скот, гарантирам, че поне няма да е дуплекс.

Още няколко души се засмяха.

Президентът продължи:

— Обади се на посланик Ли и го накарай да уреди още един разговор по телефона между мен и Уей. Направи го възможно най-бързо. Сигурен съм, че твоето обаждане ще попадне право при китайското правителство.