Код "Заплаха"

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТ

Д-р Тун Гуогун стоеше в новия си офис със стени от стъкло, загледан към огромния салон с ниски сепарета, и остана доволен от своя нов, макар и временен „Призрачен кораб”. Излезе от кабинета си, мина по къс коридор и излезе през заключена врата, която водеше към балкона на дванадесетия етаж. Тук, където можеше да диша мръсен, но не така влажен въздух както в Хонконг, той огледа големия град, разстлан около реката, която се виеше като змия от югоизток към северозапад.

Под него в паркинга имаше бронетранспортьори, картечни гнезда и бойци, които патрулираха пеша или в джипове.

— Да — каза си той. — Засега става.

Д-р Тун и цялата му операция замина от Монкок в Хонконг в квартала Хуаду на град Гуанджоу, на сто и петдесетина километра на югозапад. Сега се намираха в границите на Китай, в безопасност от ЦРУ, и Тун виждаше ясно, че Народната освободителна армия не пести средства за защитата му и за осигуряването му с всичко необходимо.

Последните две години „Призрачният кораб” работеше сякаш не е част от китайската инфраструктура за водене на кибервойна. Министерството на обществената сигурност би искало нещата да останат точно такива, но случаят от Хонконг — разкриването на Джа Шухай от ЦРУ и отвличането му от американска специална група — наложи бърза промяна на плановете. Наредиха на Тун да премести всичко в Китай и незабавно да засили киберкинетичните си атаки срещу Съединените щати.

Триадите от „14К” не успяха да го опазят в Хонконг и се питаха сега какво ли, по дяволите, е станало с дойната им крава. Преди четири вечери шестдесет китайци от „Острата сабя на Южен Китай” от военния окръг Гуанджоу заминаха в Монкок. След кратко размахване на оръжие в Компютърния център в Монкок между войниците и триадите едно телефонно обаждане от полковника начело на войниците до шефа на „14К” в апартамента му в казиното в Макао доведе до незабавното изчезване на уличните побойници, след като му стана ясно, че ще има нова кървава баня по улиците и че за втори път през тази седмица „14К” щяха да осигуряват повечето кръв.

Триадите отстъпиха, смятайки, че китайците са заловили Тун и ще го откарат при своите хора за съд и екзекуция.

Всъщност в Китай преместиха всички от „Призрачния кораб” — хората, компютрите, комуникационното оборудване, в голямата сграда на китайската телекомуникационна служба на няколко преки от бюрото за техническо разузнаване на армията в Гуанджоу, където се намираше един от центровете за кибервойна. Телекомуникациите се преместиха, което означаваше, че в Гуанджоу мобилните телефони няма да работят постоянно или изобщо за няколко дни, но желанията на армията имаха по-голямо значение от нуждите на гражданите.

Тук Тун и хората му имаха денонощна охрана от групи на специалните сили от армията във военен окръг Гуанджоу, и след по-малко от четири дни всичко започна отново и засилиха атаката си срещу Съединените щати.

Това беше временно решение. Армията искаше в крайна сметка Тун и неговата операция да бъдат защитени в укрепен бункер, но никъде в Китай нямаше такъв, който да има и необходимите ресурси за създаване на мрежи и необходимите конструктивни особености, което значеше, че докато не построят подходящо място в Китай, трябваше да работят в тази сграда на китайската телекомуникационна компания в обкръжението на специални военни сили.

Тун мина обратно през вратите на балкона. Кратката му почивка свърши и трябваше да се захваща отново за работа. Седна зад новото си бюро и отвори един документ, изпратен му от контрольор, следящ съобщенията на ЦРУ през днешния предобед. Тун прегледа записите и откри онова, което търсеше.

Натисна предварително програмиран номер на интернет телефон в Съединените щати. Мълчалив и неподвижен, той чакаше отговор.

— Жерав.

— Жерав, Центъра.

— Слушам.

— Улица „Проспър” номер 3333, град Вашингтон.

След кратка пауза оттам запитаха:

— Имате ли повече информация за мястото и разположението на силите там?

— Ще възложа на местния контрольор да получи и предостави повече информация преди пристигането ви. Ще трябва един ден, затова се пригответе да действате до два дни. Нямаме много време.

— Много добре. Каква е целта там?

Центъра отговори веднага:

— Целта ви е всичко живо в това място.

— Разбрано. Ще бъде изпълнено.

— Shi-shi.

Тун прекъсна връзката и забрави за случая. Зае се да проверява съобщенията от своите контрольори. Погледна няколко от тях, пропусна други, чиито теми не го интересуваха, и след това се зае с въпрос, който му се стори изключително интересен.

„Хендли Асошиейтс”, Уест Одентън, Мериленд, САЩ.

Тун имаше нов контрольор за случая и нареди там да замине и един полеви агент, за да помогне и да намери повече информация относно връзките на тази фирма с ЦРУ. Наблюдаваше „Хендли Асошиейтс” вече от месеци, когато онези се заеха да следят екип бивши служители от либийското разузнаване, е които един от контрольорите му опитваше да свърши някои неща в Истанбул. Либийците не се оказаха особено компетентни и сами се разкриха, затова когато Тун научи от контрольора за това, нареди да не се предприемат никакви действия, а само да се следи нападението и да се научи повече за нападателите.

Скоро стана ясно, че са участвали хора от американската фирма „Хендли Асошиейтс”.

Странна фирма се оказа „Хендли”. Тун и хората му се интересуваха от тях от известно време. Синът на президента работеше в нея, както и допреди няколко седмици, Джон Кларк, участвал в аферата с Джак Райън по време на изборната кампания преди година. А фирмата управляваше бивш американски сенатор на име Гери Хендли.

Фирма за управление на финансови средства, която също така убиваше хора и, изглежда, подкрепяше ЦРУ. Разбира се, убийството на либийците в Истанбул се оказа интересно за Тун, но по никакъв начин не забави операцията му. Обаче участието им в отвличането на Джа миналата седмица тревожеше силно Тун.

Той и хората му наблюдаваха и подслушваха стотици фирми по света, които имаха договори с разузнавателни агенции, с военните и с други по-важни правителствени служби. Тун подозираше, че „Хендли Асошиейтс” са нещо като недоказуема операция с черна сметка, създадена със знанието на американското правителство.

Досущ като самия Тун и неговия „Призрачен кораб”.

Искаше да разбере повече и разследваше „Хендли” с различни средства. И сега се отвори ново. Докладът в ръката му обясняваше, че вирусът, поставен в мрежата на фирмата, е пратил сигнал за готовност. През следващите няколко дни ръководителят на този проект очакваше да научи повече за ролята на „Хендли” в американската разузнавателна общност. Специалистите на Тун бяха оценили директора на компютърния отдел — Тун трябваше отново да прочете странното му име, Гавин Биъри — като много компетентен. Въпреки че троянският им кон вече се намираше в мрежата, трябваше да теглят информация по-внимателно от обичайното.

Тун много силно желаеше да получи този следващ доклад.

Обмисляше идеята да изпрати Жерав и хората му, за да прекратят операцията в „Хендли”. Ако знаеше, че ще дойдат да помогнат на ЦРУ за залавянето на Джа, щеше да е издал точно тази заповед още докато бяха в Истанбул или в офисите им в Уест Одентън. Но сега Тун гледаше на тях като на познато зло. Вече имаше достъп до мрежата им, щеше да види кои са и с какво се занимават. А това значеше, че ще може да ги контролира.

Разбира се, ако „Хендли Асошиейтс” отново създадат проблеми на операцията му, винаги можеше да изпрати Жерав и останалите мъже от „Божествена сабя”.

Председателят на Централната военна комисия Су Къцян изнасяше словото си пред студенти и преподаватели от Университета за морски инженерни науки в Ухан, но мъжете и жените в аудиторията всъщност бяха статисти. Посланието определено трябваше да достигне международна аудитория.

За разлика от президента Уей, председателят Су нямаше намерение да се представя като чаровен или изискан мъж. Едър, с обсипани с медали гърди, той изтъкваше себе си като силен човек, с планове за страната си и със стремежи за възход на Народната освободителна армия.

Встъпителните му думи възхваляваха Военноморските сили на Народната освободителна армия и той обеща на студентите, че ще направи всичко по силите си, за да осигури необходимото оборудване, технология и обучение, необходимо за посрещане на бъдещите заплахи за страната.

Хората на Запад, които гледаха предаването, очакваха поредната реч на председателя Су, представена с напористи и неясни злокобни предупреждения към Запада, слабо завоалирани заплахи във връзка с китайските териториални претенции, но без никакви конкретни подробности.

Той изнасяше тази реч, почти без промяна, откакто стана тризвезден генерал малко след войната с Русия и САЩ.

Но днес беше различно. Днес той начерта конкретни линии.

Като четеше от напечатани страници, а не от подсказващо устройство, той се спря на неотдавнашните въздушни схватки над Тайванския проток, като ги представи като неизбежен резултат от изпращането от страна на Америка на бойни самолети в гъсто населена, но мирна част на света. След това каза:

— В светлината на новите опасности, Китай прекратява достъпа на всички международни бойни кораби от Тайванския проток и от Южнокитайско море, освен корабите в националните акватории или онези, които имат разрешение да прекосяват територията на Китай. Всички нации, различни от онези, граничещи с Южнокитайско море, ще трябва да искат позволение от нас да преминават през територията на Китай. Разбира се, това включва и всички подводни кораби. Всеки боен кораб, който навлезе в тази зона, ще бъде считан за нападащ съд и ще бъде третиран като такъв. В името на мира и стабилността ние насърчаваме световната общност да ни сътрудничи. Защото става дума за суверенната територия на Китай. Ние няма да пускаме корабите си по река Темза в Лондон или по река Хъдсън в Ню Йорк. Ние искаме единствено другите страни да се отнесат със същото уважение към нас.

Студентите и преподавателите, които присъстваха на срещата в университета, викнаха радостно, което доведе до крайно рядко събитие. Председателят Су вдигна поглед от словото си и се усмихна.

Изключването на достъпа за чужди бойни кораби до Южнокитайско море създаваше непосредствени затруднения на няколко страни, но най-вече на Индия. От две години Индия изпълняваше договор с Виетнам за проучвателни работи за нефт и природен газ в част от изключителната икономическа зона на Виетнам, в международни води до брега на страната. До момента проучванията не бяха дали особено плодотворни резултати, но Индия държеше там две корвети, „Кора” и „Кулиш”, както и по-голямата фрегата „Сатпура”, за защита на една дузина проучвателни кораби в Южнокитайско море само на сто и тридесет мили от китайския бряг.

В деня след речта на председателя Су самолетите на Народната освободителна армия, които излитаха от остров Хайнан, в южния край на Китай, летяха ниско и застрашително над индийските кораби, а три дни след речта една китайска дизелова подводница удари „Кулиш” и рани няколко индийски моряци.

Индия не прие провокацията безмълвно. Ню Делхи обяви, че един от самолетоносачите им е поканен от виетнамците в пристанище Дананг — третия по големина виетнамски град. Самолетоносачът, който се намираше вече до западния бряг на Малайзия, щеше да мине през Малакския проток заедно с няколко помощни кораба, а след това да се насочи към виетнамския бряг.

Вбесените китайци незабавно настояха индийците да не вкарват самолетоносача си в Южнокитайско море и показаха, че говорят сериозно, с второ блъскане с подводница на една от индийските корвети.

Във Вашингтон президентът Райън не смяташе, че от навлизането на индийския самолетоносач в Южнокитайско море ще излезе нещо добро, и изпрати държавния си секретар Скот Адлър в Ню Делхи, за да моли министър-председателя на Индия да спре заповедта и да изведе останалите си военноморски съдове от Южнокитайско море във виетнамските териториални войни, докато се намери дипломатическо решение на въпроса.

Но индийците не отстъпиха.