Код "Заплаха"

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДЕМ

Мелани Крафт и Джак Райън-младши прекараха заедно първата вечер от повече от седмица. Тя оставаше до късно на работа, докато той се намираше извън града. Казал й беше, че е в Токио, където фирмата имаше работа, а и така можеше да обясни умората от часовата разлика.

Тази вечер ядоха в един от любимите ресторанти на Джак съвсем близо до Белия дом. Райън идваше често тук със семейството си и ресторантът се превърна в мястото за седмични срещи с приятели, когато бе в Джорджтаун. Тази вечер храната се оказа също така вкусна, както я помнеше, а дори може би и по-вкусна, защото не беше имал възможност в Хонконг да седне и да се наслади на добра храна.

След вечеря Джак покани Мелани в дома си в Колумбия и тя се съгласи с готовност. Щом влязоха, седнаха на дивана. Погледаха телевизия, което в техния случай означаваше натискане през половината предавания и сто процента от рекламите.

Към единадесет Мелани се извини, че иска да иде до тоалетната. Взе чантата си и когато остана сама, бръкна в нея и извади малкия диск с конектор за айфон в края. Липтън й беше обяснил, че тя не трябва да прави нищо с това устройство с размерите на кибритена кутия, а само да свърже телефона на Джак с него и да изчака автоматичното разтоварване на програмата за около тридесет секунди.

Ръцете й се потяха от напрежение и тя чувстваше огромна вина.

Имаше цяла седмица да мисли за това и да оправдае деянието си. Разбираше, че е по-добре да има локатор на телефона, вместо цял екип за наблюдение да го следва денонощно, и тъй като не вярваше, че той участва в нещо незаконно или дори неетично, знаеше, че от това следене няма да излезе нищо.

Но в моментите, в които изпитваше вина, защото допускаше да е откровена със себе си, разбираше напълно, че прави всичко това за собственото си оцеляване.

Тя не би сторила нещо такова без принудата и заплахата от миналото й.

— Стегни се — прошепна тя на себе си, след което пъхна малкото устройство в джоба на панталона си и пусна водата в тоалетната.

След няколко минути отново седеше на дивана с Джак. Искаше да зареди тази програма, преди да си легнат, защото Джак спеше много леко и тя и за секунда не смяташе, че ще може да обиколи леглото и да сложи устройството, без той да я усети. Точно сега телефонът му се намираше под лампата, на масата до него и на нея й стигаше той да иде до тоалетната или в кухнята, или пък в спалнята, за да се преоблече в пижамата си.

Сякаш по сигнал, Джак се изправи.

— Отивам да налея по нещо. Ти искаш ли?

Тя се замисли трескаво. Какво ли да поиска, заради което той ще се бави цяла минута?

— Ти какво ще пиеш?

— „Мейкърс Марк”.

Мелани помисли малко.

— Имаш ли „Бейлис?”

— Да.

— С лед, ако обичаш.

Джак изчезна през отворената кухненска врата и Мелани реши, че това е удобният момент. Можеше лесно да го чуе, когато вземе леда от хладилника за напитките. Знаеше, че не трябва да се тревожи, че той ще се върне в хола дотогава.

Тя бързо се премести от другата страна на дивана, погледна към телефона на масата и извади следящото устройство на ФБР от джоба си. Хванала двете устройства с ръце, тя ги съедини, като през цялото време поглеждаше към вратата на кухнята.

Тридесет секунди. Отброи ги наум, макар Липтън да я предупреди, че устройството ще завибрира леко, когато зареждането на програмата приключи.

От кухнята се чуваше отварянето и затварянето на шкафове и звук от бутилка, поставена на кухненския плот.

„Хайде!” Искаше й се проклетото прехвърляне да става по-бързо.

„Петнадесет, шестнадесет, седемнадесет…”

Джак се прокашля и на Мелани й се стори, че той е при кухненската мивка.

„Двадесет и четири, двадесет и пет, двадесет и шест…”

Новините в единадесет започнаха с вестта, че американски реактивен самолет е воювал с китайски изтребители над Тайванския проток.

Мелани погледна към кухненската врата, разтревожена, че Джак може да изтича, за да види новините.

„Тридесет.”

Понечи да изтегли устройството от телефона, но осъзна, че не е усетила вибрирането.

„По дяволите!”

Трябваше да почака. Все още не се чуваше звук от кубчетата лед, затова тя реши, че Джак ще остане в кухнята още малко.

Устройството в ръката й избръмча и тя мигновено го измъкна, пъхна го в джоба си и посегна да остави телефона на масата. Докато го поставяше, се спря.

„Надолу или нагоре с екрана беше?”

Не можеше да си спомни. Мамка му. Погледна масата и телефона, за да си припомни как стоеше той, преди да го вземе. След не повече от секунда тя го постави на масата надолу с екрана.

„Готово.”

— Какво правиш с телефона ми?

Мелани подскочи и погледна към кухнята. Джак стоеше с чаша „Бейлис” в ръка.

— Какво? — запита тя с леко дрезгав глас.

— Какво правиш с телефона ми?

— О.‍ Гледам колко е часът.

Джак остана прав, загледан в нея.

— Какво? — запита Мелани. Усети се, че тонът й май е пресилен.

— Твоят телефон е точно там — посочи с глава той другия край на дивана. — Наистина, какво става?

— Какво става ли? — отвърна Мелани, като смяташе, че Джак със сигурност чува ударите на разтуптяното й сърце.

— Да. Защо разглеждаше моя телефон?

Двамата се гледаха няколко секунди, докато по новините обсъждаха въздушната война над Тайван.

Накрая Мелани отговори:

— Защото искам да знам дали нямаш някоя друга.

— Друга?

— Да. Стига, Джак. Постоянно заминаваш нанякъде, не ми се обаждаш, когато не си тук, и никога не казваш кога ще се върнеш. Можеш да ми кажеш, не съм малка. Имаш ли друга?

Джак бавно поклати глава.

— Не, разбира се. Работата ми… работата ми налага от време на време да ходя по разни места. Винаги е било така. До миналата седмица не бях ходил никъде два месеца.

Мелани кимна.

— Знам. Глупаво е. Но и както миналия път ми се искаше поне да се обадиш.

Джак въздъхна.

— Съжалявам. Трябваше да намеря време да ти се обадя. Права си.

Мелани стана и отиде при него, след което го прегърна силно.

— Просто съм много напрегната. Хормони. Извинявай.

— Няма за какво. Наистина не знаех, че това не ти е приятно.

Мелани Крафт посегна към чашата в ръката му и я взе.

Усмихна се.

— Забрави ли леда?

Джак погледна чашата.

— Бутилката беше във фризера. Сега е като млечен шейк. Реших, че и така става.

Мелани отпи.

— О, да, страхотно е.

Извърна се, за да иде обратно при дивана, а Джак остана на мястото си, загледан в телефона.

Знаеше, че тя го подозира, и имаше защо. Неприятно му стана, че я е хванал как го проверява, но я разбираше. Реши да остави темата, като си каза, че трябва да се старае да я радва, и изхвърли всичко това от мислите си.

Валентин Коваленко седеше на малкото бюро в обзаведения апартамент, който нае в град Вашингтон. Тъкмо се беше включил в програмата „Криптограм”, за да извести Центъра, че е на място и готов за указания, и чакаше отговор.

Последните два дни минаха много бързо. Приключи всичко в Барселона, след което отиде с влак до Мадрид и оттам излетя за Шарлот в Северна Каролина. Пътуването до САЩ го притесняваше — там го чакаха опасности, също както в собствената му страна. За да овладее страха от преминаването през емиграционните власти на САЩ, той се напи здравата в самолета и премина през летището в спокоен и съсредоточен унес.

В Шарлот нае кола, с която замина за Вашингтон. Прекара нощта в хотел и се нанесе в приземния апартамент до предното стълбище на луксозна сграда в скъпия район „Дюпонт Съркъл”.

Всъщност готов беше за работа от обед, а сега часовникът показваше осем вечерта, но преди да извади лаптопа от раницата си и да включи мобилния си телефон, беше опитал да се свърже със свой познат в руското посолство тук. Не знаеше дали старият му колега все още работи във Вашингтон, затова отиде в монетен телефон пред една пощенска служба и се обади на справки.

Мъжът не фигурираше със собственото си име, но това не изненада Коваленко, който провери и няколко псевдонима, използвани от колегата му за операции в чужбина, и едва тогава прие факта, че няма да успее така лесно да се измъкне от задълженията си към организацията на Центъра, като позвъни на приятел за помощ.

След продължителна проверка за следящи го хора той отиде при руското посолство на авеню „Уисконсин”, но не посмя да се приближи твърде много. Вместо това остана на една пряка разстояние, откъдето в продължение на един час наблюдаваше мъжете и жените, които идваха и си тръгваха. Не се беше бръснал цяла седмица, което помагаше за маскировката, но трябваше да ограничи присъствието си тук. Провери отново дали не го следят, докато се връщаше обратно към своя квартал, като не бързаше да се качва или да слиза от градския транспорт.

След това се отби в един магазин за алкохол на Осемнадесета Улица зад ъгъла до неговата улица, за да купи бутилка „Кетел 1” и няколко бири. Като се върна в апартамента си, прибра водката във фризера и изпи бирите.

След пълния провал през този следобед той се озова седнал пред лаптопа си в очакване на отговора на Центъра.

На черния екран се появи текст със зелени букви:

— На позиция ли сте?

— Да — написа той.

— Имаме изключително спешна операция за вас.

— Добре.

— Но първо трябва да обсъдим движенията ви през днешния ден.

Коваленко почувства лека болка в сърцето си. Не. Не може да са ме проследили. Оставил беше телефона си в апартамента, без дори да разопакова лаптопа. Не беше използвал компютър, нито пък беше забелязал някой да го следи.

Онези блъфираха.

— Постъпих точно както искахте.

— Отидохте в руското посолство.

Болката в сърцето му се усили — паникьосваше се, но трябваше да се пребори с това. Онези със сигурност блъфираха и сега. Лесно можеха да предположат, че ще опита да се свърже със своите хора от бившата си служба, когато стигне във Вашингтон. А и самият той стоеше на стотина метра от посолството.

— Предположенията ви — написа той — са погрешни.

В програмата се появи снимка без предупреждение. С качество като от камера за наблюдение, тя го показваше застанал в малък парк срещу руското посолство на улица „Уисконсин”. Очевидно бяха я направили днес следобед, вероятно от камера за наблюдение на трафика.

Валентин затвори очи за момент. Тези наистина имаха очи навсякъде.

Изтича в кухнята и взе бутилката от фризера. Бързо взе чаша за вода от шкафа и наля два пръста охладена водка в нея. Изпи я на няколко глътки и отново я напълни.

След минута седна обратно пред бюрото си.

— Какво искате от мен, мамицата му?

— Искам да изпълнявате указанията.

— И какво ще направите, ако не ги изпълнявам? Ще пратите руската мафия ли? Тук, в Америка? Не мисля така. Може и да сте хакнали охранителна камера, но не можете да ме достигнете тук.

Доста време нямаше отговор. Валентин гледаше компютъра си, докато изпи втората чаша водка. Когато я сложи на малкото бюро, чу почукване на входната врата зад себе си.

Коваленко скочи и се извъртя бързо. Потта, избила по челото му през последните няколко минути, покапа в очите му.

Погледна към програмата „Криптограм”. Все още нямаше отговор.

И след това се появи текст:

— Отворете вратата.

Коваленко нямаше оръжие — не беше от този тип разузнавачи. Изтича в малката кухня до хола и извади дълъг кухненски нож от дървената стойка. Върна се в хола, като гледаше към вратата.

Изтича бързо при лаптопа. Написа с разтреперани ръце:

— Какво става?

— Имате посетител. Отворете вратата или той ще я строши.

Коваленко надникна през малкото прозорче до вратата, но не видя нищо освен стълбите за улицата. Отключи вратата и я отвори, като държеше ножа до себе си.

Този път забеляза фигурата в тъмното — стоеше до една кофа за боклук под стълбите, до стената. Коваленко прецени от позата, че това е мъж, но тъй като стоеше неподвижен като статуя, Валентин не можеше да различи чертите му.

Пристъпи назад в хола и фигурата приближи, стигна до вратата, но не влезе.

Сега в светлината на хола Коваленко видя, че мъжът нямаше и тридесет години. Здрав и трениран на вид, с костеливо лице и силно изразени скули. На руснака този човек приличаше на нещо като кръстоска между азиатец и американски индианец. Сериозен и суров, мъжът носеше черно кожено яке, черни дънки и черни маратонки.

— Вие не сте Центъра — отбеляза Валентин.

— Аз съм Жерав — отговори мъжът и Коваленко разбра веднага, че той е китаец.

— Жерав.

Коваленко отстъпи още малко назад. Мъжът го плашеше адски силно — изглеждаше като хладнокръвен убиец, като животно, което няма място в цивилизованото общество.

Жерав разкопча якето си и го отвори. На кръста му се виждаше черен пистолет.

— Оставете ножа. Ако ви убия без позволение, Центъра ще се ядоса. Аз не искам да ядосвам Центъра.

Валентин отстъпи още малко назад и се блъсна в бюрото. Остави ножа върху него.

Жерав не посегна към пистолета си, но определено искаше да го покаже. Каза с много силен акцент:

— Ние сме близо до вас. Ако Центъра ми каже да ви убия, сте мъртъв. Разбирате ли?

Коваленко само кимна.

Жерав посочи лаптопа на бюрото зад руснака. Валентин се обърна и погледна екрана. В този момент в „Криптограм” се появи нов текст:

— Жерав и хората му са умножители на силите ни в тази операция. Ако можех да реализирам всичките си схеми от клавишите на компютъра, щях да го сторя. Но понякога се налагат други мерки. Използваме хора като вас. И хора като Жерав.

Коваленко отмести очи от компютъра, за да погледне Жерав, но китаеца го нямаше. Валентин бързо затвори вратата и я заключи.

Върна се при бюрото и написа:

— Убийци?

— Жерав и хората му имат своите задачи. Една от тях е да проверяват дали изпълнявате указанията.

Валентин се запита дали през цялото това време не е работил за китайското разузнаване.

Когато премисли, някои неща дойдоха на мястото си. Но други — не.

С все още разтреперани ръце написа:

— Едно е да работиш с мафията в Русия. Но е съвсем различно да контролираш групи убийци в Съединените щати. То няма нищо общо с промишления шпионаж.

Нехарактерно продължителната пауза от страна на Центъра го обезпокои. Валентин се запита дали не сгреши, че разкри подозренията си.

— Бизнесът си е бизнес.

— Глупости! — извика Коваленко, но не написа нищо.

След като не отговори, в програмата „Криптограм” се появи нов текст:

— Готов ли сте да научите следващата си задача?

— Да — написа в отговор Коваленко.

— Добре.

—