Код "Заплаха"

ОСЕМНАДЕСЕТ

Липтън отново заговори спокойно:

— Скъпа… успокой се. Не ме е грижа за насрания ти баща. Никак. Не ми пука и за бедната му милозлива дъщеря. Интересува ме Джак Райън-младши и задачата ми е да използвам всеки инструмент, с който разполагам, за да науча за него всичко, което ми трябва.

Мелани го погледна с налетите си със сълзи очи.

Мъжът продължи:

— И хич не ме е грижа, че посраният Джак Райън-младши е син на президента на Съединените щати. Ако той и тлъстата му фирма за финансов мениджмънт в Уест Одентън използват класифицирана информация, за да забогатяват, аз ще ги срина. Ще ми помогнеш ли, Мелани?

Мелани, загледана в таблото пред себе си, подсмръкна и кимна леко.

— Няма нужда това да трае дълго. Ти просто си отбелязвай разни неща, записвай ги и ми ги давай. Колкото и незначителни да ти се струват. Работиш в ЦРУ в края на краищата и за теб това трябва да е като детска игра.

Мелани подсмръкна отново и избърса очите и носа си с опакото на дланта си.

— Аз съм специалист по изготвянето на доклади. Аналитик. Не ръководя агенти и не шпионирам.

Дарън й се усмихна продължително.

— Е, вече го правиш.

Тя кимна отново.

— Мога ли да тръгвам?

Липтън отговори:

— Не е нужно да ти обяснявам колко важно в политическо отношение е всичко това.

Мелани подсмръкна пак, за да спре сълзите.

— Това е важно и в личен план, господин Липтън.

— Разбирам. Той е твоят мъж. Както и да е. Свърши си работата и след няколко седмици ще сме приключили. Ако нищо не излезе от разследването, вие, двете влюбени птички, за нула време ще се сгушите в къщичка с ограда.

Жената кимна. В знак на подчинение.

Липтън каза:

— Вече над тридесет години работя подобни неща. Разследвал съм американци, които работят за чужди страни, американци, които работят за организираната престъпност, или просто американци, които шпионират ей така — задници, които пускат класифицирана информация в интернет просто защото могат. Достатъчно дълго съм вършил тази работа, за да усещам кога ме лъжат, и съм вкарвал хора в затвора за подобни неща.

Говореше тихо, но заплахата в гласа му се върна.

— Кълна се в Бога, млада госпожичке, при най-малкото подозрение, че не ми казваш всичко, двамата с баща ти ще делите килия в най-насрания и най-тесен затвор, който Министерството на правосъдието ще намери. Разбираш ли ме?

Мелани само гледаше напред.

— Приключихме — каза Липтън. — Но бъди сигурна, че ще поддържаме връзка.

Мелани Крафт беше почти сама в метрото по жълтата линия, която пресича река Потомак, на път за малкия й апартамент в Александрия. Повечето време държеше лице в шепите си и подсмърчаше от време на време при спомена за разговора с Липтън.

Преди почти девет години откри, че баща й е предател. По това време тя учеше в последния клас в гимназията в Кайро и с осигурената стипендия за Американския университет се готвеше да запише международни отношения и да започне работа в Държавния департамент.

Баща й работеше в посолството, в Службата за военно сътрудничество. Мелани се гордееше с него, обичаше посолството и хората там и мечтаеше животът и бъдещето й да са свързани с него.

Няколко седмици преди дипломирането майка й замина за Тексас, за да се погрижи за една умираща леля, а баща й каза, че ще замине за няколко дни по работа в Германия.

Два дни по-късно, в съботната сутрин, Мелани беше излязла с мотора си „Веспа”, и забеляза баща си да излиза от жилищен блок в „Маади” — южен квартал с улици с дървета и високи блокове.

Изненада се защо той я излъга, че няма да е в града, но преди да успее да иде при него, тя видя как от блока излезе една жена и се хвърли в обятията му.

Жената беше екзотична и красива. Мелани веднага реши, че тази жена не е египтянка — имаше нещо средиземноморско в чертите й. Приличаше й на ливанка.

Видя как двамата се прегърнаха.

Видя как се целунаха.

През своите седемнадесет години живот не беше виждала баща си да прегръща или целува майка й така.

Мелани отби в сянката на едно дърво на отсрещната страна на широката улица, откъдето продължи да наблюдава двамата още малко. След това баща й се качи в колата си и изчезна в трафика. Тя не го последва. Седна в сянката между две паркирани коли, за да наблюдава сградата.

Момичето седеше на място с насълзени очи и яростни помисли — представяше си как жената излиза от входната врата на блока и как тя пресича улицата, отива до нея и я удря и събаря на тротоара.

След тридесет минути се поуспокои. Стана, за да се качи на мотора си и да си иде, но красивата жена излезе и застана на бордюра пред сградата с куфар с колелца до себе си. След няколко секунди пред нея спря жълт ситроен с двама мъже в него. За изненада на Мелани, двамата натовариха куфара на жената в багажника, а тя седна на задната седалка.

Мъжете бяха млади и силни и се оглеждаха непрекъснато. Включиха се в трафика и заминаха бързо.

Мелани реши да ги последва, защото можеше лесно да следи жълтата кола от мотора си. Докато караше, тя плачеше при мисълта за майка си.

Шофираха двадесет минути, като прекосиха река Нил през моста „6 октомври”. Когато влязоха в квартала „Доки”, сломеното сърце на Мелани се сви. В този квартал имаше чуждестранни посолства. Тя се досети, че баща й не просто има любовница, а че тя е съпругата на някой дипломат или на друг чужденец. Знаеше, че длъжността му е достатъчно важна, за да го дадат на военен съд или да го вкарат в затвор за тази пълна глупост.

Жълтият ситроен спря пред портала на палестинското посолство и Мелани разбра, че тук не става дума просто за любовна връзка.

Баща й се занимаваше с шпионаж.

Отначало тя не му каза за онова, което знаеше. Мислеше за бъдещето си — знаеше, че ако го арестуват, тя, дъщерята на предател, никога няма да работи за Държавния департамент.

Но вечерта преди майка й да се завърне от Далас, Мелани влезе в кабинета, приближи бюрото му и застана там с насълзени очи.

— Какво има?

— Знаеш какво.

— Знам ли?

— Видях я. Видях ви двамата. Знам какво правиш.

Отначало полковник Крафт отричаше всичко. Каза, че командировката се отменила в последния момент и че отишъл на среща със стар познат, но острият като бръснач мозък на Мелани обори всяка лъжа и четиридесет и осем годишният полковник се чудеше все по-отчаяно как да се измъкне с лъжи.

След това се разплака, призна за връзката, каза на Мелани, че жената се казва Майра и че имали тайна връзка от няколко месеца. Каза, че обича майка й и че действията му са непростими. Зарови лице в ръцете си и помоли Мелани да го остави малко, за да се съвземе.

Но Мелани не беше приключила с него.

— Как можа да го направиш?

— Казах ти, че тя ме прелъсти. Оказах се слаб.

Мелани поклати глава. Не това я интересуваше.

— За пари ли го направи?

Рон Крафт вдигна глава от ръцете си.

— Пари? Какви пари?

— Колко ти платиха?

— Кой? Кой ми е платил колко?

— Не ми казвай, че си го направил за каузата им.

— За какво говориш?

— За палестинците.

Сега полковник Крафт се изправи в стола си. От смирен стана предизвикателен.

— Майра не е палестинка. Тя е от Ливан. Християнка е. Откъде реши, че тя…

— Защото, след като ти си тръгна от любовното гнездо, двама мъже я взеха с кола и заминаха в палестинското посолство на улица „Ал Нахда!”

Бащата и дъщерята се гледаха дълго време.

Накрая той каза тихо и несигурно:

— Грешиш.

Тя поклати глава.

— Знам какво видях.

Скоро стана ясно, че баща й, полковникът от Военновъздушните сили, няма представа, че любовницата му го е използвала.

— Какво направих?

— Какво си й казвал?

Баща й отново хвана главата си с ръце и остана така известно време. Дъщеря му стоеше права до него, а той опитваше да се досети за всеки разговор с красивата Майра. Накрая кимна.

— Казал съм й разни неща. Дреболии за работата ми. За колегите. За нашите съюзници. Просто разговаряхме. Тя мразеше палестинците… През цялото време говореше за тях. Аз… аз й казах за всичко, което правим, за да помагаме на Израел. Чувствах се горд. Горделив.

Мелани не отговори. Но баща й изказа онова, за което тя мислеше.

— Аз съм глупак.

Искаше да се предаде, да обясни какво е сторил, независимо от последствията.

Но седемнадесетгодишната Мелани му се разкрещя, каза му, че така, в опит да се помири със собствената си глупост, ще разруши нейния живот и живота на майка й. Каза му, че трябва да се прояви като мъж и да скъса с Майра, и никога повече да не говори за това.

Заради нея и заради майка й.

Той се съгласи.

Мелани не му проговори, откакто замина за колежа. Той се пенсионира, прекъсна всякакви отношения с колегите си от ВВС и двамата с жена си заминаха за Далас, където той започна работа като продавач на промишлени разтворители и смазочни материали.

Майката на Мелани почина две години по-късно от същия рак, както леля й. Мелани винеше баща си за това, макар че не можеше да обясни защо.

В колежа тя положи максимални усилия да забрави всичко, да отдели тези няколко ненормални адски дни от щастливия живот и неотклонния й път към бъдещето на държавен служител.

Но това събитие остави силен спомен. Желанието й да работи като дипломат се превърна в желание да работи в разузнаването — естествена реакция да воюва срещу вражеските шпиони, които за малко не унищожиха семейството й и нейния свят.

Не беше казала на никого за видяното и излъга в молбата и при разговорите в ЦРУ. Казваше си, че постъпва правилно. Нямаше да позволи животът й, бъдещето й да пострадат от факта, че баща й не може да си държи панталоните вдигнати. Тя можеше да направи толкова много добрини за страната си, толкова много, че да я оценят високо.

Остана изненадана, когато детекторът на лъжата не долови измамата й, но реши, че така добре е убедила самата себе си, че прегрешението на баща й няма нищо общо с нея, та сърцето й дори не променяше ритъма си при спомена за онзи случай.

Кариерата й в служба на Съединените щати щеше да поправи всичко, с което баща й беше навредил на страната.

Въпреки че живееше със срама от онова, което знаеше, не смяташе, че някой някога щеше да разбере за този случай.

Но когато Дарън Липтън й каза, че е осведомен за инцидента, тя се почувства сякаш някой я хваща за глезените и я дърпа под вода. Обзе я паника, не можеше да си поеме дъх и искаше да избяга.

Сега, след като разбра, че хората от ФБР знаят за баща й, тя виждаше края на своя свят и несигурното си бъдеще. Онази история можеше всеки момент да излезе наяве.

Когато кондукторът обяви нейната спирка, тя реши, че ще даде на Липтън каквото иска за Джак. Тя също имаше подозрения за приятеля си. Изчезваше бързо от страната, не й казваше къде отива и криеше какво работи. Но тя го познаваше, обичаше го и не вярваше и за секунда, че краде класифицирана информация, за да си пълни джобовете.

Щеше да помогне на Липтън, но от това нямаше да излезе нищо и тогава агентът от ФБР ще се махне, всичко ще приключи и ще остане в миналото, в друга част от живота й. Но си каза, че за разлика от Кайро, този случай никога няма да я притеснява повече.

Старши специален агент на ФБР Дарън Липтън насочи своята „Тойота Сиена” по щатско шосе 1 и тръгна на юг към моста на Четиринадесета улица. Прекоси река Потомак в девет сутринта, като сърцето му все още биеше тежко от срещата с мацката със сексапилния задник от ЦРУ и от онова, към което отиваше сега.

Нещата с Крафт минаха във физическата сфера, въпреки че не точно както той искаше. Когато тя го удари, му се искаше да я стисне за гърлото, да я метне на задната седалка и да я накаже, но знаеше, че началниците му имат нужда от нея.

А Липтън умееше да се подчинява въпреки поривите си, които едва овладяваше.

Петдесет и пет годишният мъж знаеше, че трябва да се прибере веднага у дома си, но пък имаше един салон за масажи в евтин мотел до летището, който той посещаваше, когато не можеше да плати за момиче на повикване от висока класа, а и бардак като този не можеше да не е отворен за клиенти толкова рано. Реши да изпусне малко от налягането, което госпожица Мелани Крафт създаде в него, преди да се върне при заядливата си съпруга Шантили и незаинтересованите от нищо деца тийнейджъри.

След това щеше да докладва на шефа си за днешната среща и да чака нови указания.