Код "Заплаха"

ЕПИЛОГ

Китай освободи заловените пилоти само след три дни, като тихо ги качи на чартърни полети за Хонконг, откъдето ги взе самолет на Министерство на отбраната и ги закара у дома.

Брандън (Траш) Уайт вече беше в Хонконг. Прекара първия ден след свалянето на самолета в малък апартамент в Шънджън е маскирания американец на име Джак и азиатеца агент на ЦРУ, който се наричаше Адам и му доведе свой познат лекар от Хонконг. Лекарят се погрижи за раните на пилота и го подготви за път, след което през нощта Джак и Траш прекосиха една река на сал и минаха пеша през някакви оризища, преди Адам да ги прибере от другата страна.

Оттам Траш замина в болница в Хонконг, където го посрещнаха хора от разузнаването на Министерство на отбраната и го закараха в Пърл Харбър. Щеше да оздравее достатъчно бързо и отново да лети в някой F/A–18, но знаеше, че никога вече нещата няма да са както с Чийз.

Джон Кларк, Доминго Чавес, Сам Дрискол и Доминик Карузо прекараха девет дни в Пекин. Местеха се от една тайна квартира в друга, а „Път към свободата” и „Червената ръка” си ги прехвърляха един на друг и нещата се раздвижиха едва след като Ед Фоли плати голяма сума пари на ръка на един възрастен човек в Чайнатаун — Китайския квартал в Ню Йорк.

Посред нощ заведоха четиримата американци в някаква сграда с руски пилоти на „Рособоронекспорт” — руския държавен износител на оръжие, и тайно ги качиха на един самолет „Яковлев”, който, след като бе разтоварил касетъчни бомби за китайците, се връщаше в Русия.

Кларк беше договорил връщането по този път чрез Станислав Бирюков, шефа на ФСБ. Всичко мина без проблеми, макар Джон да знаеше, че дългът на Бирюков вече е изплатен напълно и оттук нататък руснакът си остава просто шеф на бивша вражеска шпионска служба.

Валентин Коваленко прекара почти седмица заключен в тайна квартира на „Хендли Асошиейтс”. Виждаше само пазачите си, които му носеха храна и вестници, и прекарваше дните си загледан в стените и потънал в размисли за дома и семейството си.

Но не вярваше, че някога ще се върне там.

Страхуваше се, очакваше и беше сигурен, че когато Джон Кларк се върне, ще влезе в стаята е пистолет в ръка и ще го застреля в главата.

И Коваленко не можеше да каже, че го вини.

Но един следобед охранителят на име Ърни отключи вратата, подаде на Коваленко хиляда долара в брой и каза:

— Имам съобщение от Джон Кларк.

— Да?

— Изчезвай.

— Добре.

Ърни се обърна и излезе от стаята. Секунди след това Валентин чу как колата тръгва.

Обърканият руснак излезе от къщата и установи, че се намира в жилищен комплекс някъде в кварталите на Вашингтон. Бавно тръгна по улицата, като се чудеше дали ще успее да хване такси и къде точно да поиска да го закарат.

След като се върна от Хонконг със самолета на „Хендли Асошиейтс”, Джак Райън-младши замина направо в апартамента на Мелани Крафт в Александрия. Обадил се беше преди това, за да й даде време да реши дали да го чака и какво да му разкаже за миналото си.

Седнаха на чашка кафе на малката маса в кухничката и той й разказа онова, което тя вече знаеше. Той работеше за тайна разузнавателна организация, която действаше в интерес на Съединените щати, но без ограниченията на държавната бюрокрация.

Тя имаше няколко дни време да осмисли всичко това след нападението на китайците срещу „Хендли Асошиейтс” и разбираше ползата от подобна организация, но виждаше и очевидните опасности на тази работа.

След това дойде нейният ред да се изповяда. Тя обясни как баща й се е компрометирал и как тя беше научила за това, но после решила да не му позволи да унищожи живота й със своята грешка.

Джак разбра трудното положение, но не можеше да я убеди, че мъжът от ФБР Дарън Липтън е бил агент на Центъра и не е работил по реално следствие.

— Не, Джак. Имаше и друг от ФБР. Шефът на Липтън. Пакард. Още пазя визитката му. Той потвърди всичко. Освен това имаха съдебна заповед. Показаха ми я.

Райън поклати глава.

— Центъра те е използвал още след като е подслушал телефонни разговори на Чарлс Олдън, в които той е обяснявал, че ти работиш за него и даваш информация за мен и „Хендли Асошиейтс”, за да злепостави Джон Кларк.

— Липтън не е измислица. Знае за баща ми и…

— Знае, защото Центъра му е казал! Центъра е измъкнал информация от документите на пакистанското разузнаване. Лесно е било да проникне там.

Джак видя, че тя не му вярва и очаква светът да се срути върху нея, когато ФБР я обвини в прикриване на шпионската дейност на баща й.

Джак каза:

— Има начин да изясним това още сега.

— Как?

— Ще идем да се видим с Липтън.

Намериха го чак след един ден. Той беше излязъл в отпуск и Джак и Мелани се тревожеха, че може да е напуснал страната. Но Райън накара Биъри да проникне в банковите сметки на мъжа от ФБР и когато откри, че Липтън е изтеглил четиристотин долара от банкомат в хотел „Дабълтри” в квартала Кристал Сити преди няколко минути, двамата с Мелани тръгнаха натам.

Докато стигнат, Биъри откри и номера на стаята му, и след няколко минути Джак отвори вратата на апартамента с картата, която Мелани открадна от една камериерка.

Райън и Крафт влязоха през вратата и видяха полуголия Липтън с напълно гола проститутка, на която Джак каза да си взима нещата и четиристотинте долара и да се маха.

Липтън изглеждаше уплашен от Райън и момичето до него, но не бързаше да се облича. Джак му хвърли панталона.

— За бога, обуй се.

Липтън обу панталона, но не облече ризата върху потника си.

— Какво искате от мен? — запита той.

Джак отговори:

— Центъра е мъртъв, в случай че не знаеш.

— Кой?

— Центъра. Д-р Тун Гуогун.

— Не знам за кого…

— Виж какво, задник такъв! Знам, че си работил за Центъра. Имаме всички записи на разговорите с него, а и Коваленко може да те идентифицира.

Липтън въздъхна.

— Руснакът с брадата?

— Да.

Джак лъжеше, но Липтън се хвана.

И разказа всичко.

— Центъра беше моят ръководител, но не познавам Тун Гуогун. Нямах представа, че работя за руснаците, иначе нямаше…

— Работил си за китайците.

Дарън Липтън изстена:

— Още по-зле.

— Кой е Пакард? — запита Мелани.

Липтън сви рамене.

— Поредният скапаняк, който Центъра държеше за топките. Точно като мен. Но не беше от ФБР. Мисля, че е детектив. Може да е от Вашингтон или пък от Мериленд, или Вирджиния. Центъра го изпрати при мен, когато фалшивата съдебна заповед не можа да те накара да вкараш програмата в телефона. Аз го подготвих, обясних му ситуацията за петнадесетина минути и той изигра ролята на доброто ченге срещу мен, лошото ченге.

— Но ти искаше да ида на среща с него в сградата на ФБР. Ами ако бях се съгласила?

Липтън поклати глава.

— Знаех, че не би го направила.

Мелани се разгневи толкова много от измамата на този кучи син, че го удари по устата. На долната му устна веднага изби кръв.

Липтън облиза кръвта и намигна на момичето.

Тя почервеня още повече и изръмжа:

— Господи! Забравих. На тоя му харесват такива неща.

Райън погледна към Мелани и разбра какво има предвид, а после обърна поглед към Липтън.

— Я нека ти хареса това.

При тези думи той нанесе най-жестокия удар през живота си с десен юмрук в месестото лице на мъжа. Главата на Липтън отскочи рязко назад и едрият мъж се свлече на пода. Челюстта му се наду и почерня само за няколко секунди.

Джак коленичи над него.

— Имаш една седмица да напуснеш ФБР. Направи го, иначе ще се върна. Разбираш ли?

Липтън кимна слабо, погледна към Райън и кимна пак.

Погребенията на служителите на „Хендли Асошиейтс”, убити от командосите от „Божествена сабя”, се състояха в различни места във Вирджиния, Мериленд и Вашингтон. Присъстваха всички от Колежа, както и Гери Хендли.

Джак отиде на погребенията сам. Двамата с Мелани постигнаха нещо като споразумение за намаляване на напрежението — и двамата разбираха, че всеки е лъгал другия, че и двамата са разрушили доверието, което е толкова ценно в една връзка.

Отношенията им бяха пострадали и двамата нямаха какво да си кажат.

Джак не се изненада, че Мери Пат Фоли и съпругът й Ед дойдоха на погребението на Сам Гренджър в Балтимор. Когато службата приключи в съботния следобед, Джак поиска да говори насаме с директорката на Националното разузнаване. Ед каза, че отива да говори с Гери Хендли, а охраната на Мери Пат поизостана зад шефа си и сина на президента, които тръгнаха сами из гробището.

Намериха една дървена пейка и седнаха на нея. Мери Пат погледна назад към своя бодигард, кимна му и каза:

— Дай ни малко място.

Бодигардът се върна двадесетина метра назад и застана с гръб към тях.

— Всичко наред ли е, Джак?

— Трябва да говорим за Мелани.

— Добре.

— Тя е давала информация за мен първо на Чарлс Олдън миналата година, по време на случая с Кийлти, а после, след арестуването на Олдън, при нея е дошъл човек от ФБР, от отдела за национална сигурност. Искал е информация за мен и за „Хендли Асошиейтс”.

Мери Пат вдигна вежди.

— Отделът за национална сигурност?

Джак поклати глава.

— Нещата не са така зле, както изглеждат. Онзи е бил агент на Центъра.

— Господи. И как се казва?

— Дарън Липтън.

Жената кимна.

— Е, в понеделник вече няма да е на работа, това е сигурно.

Джак се усмихна насила.

— В понеделник едва ли ще е в офиса си. Мисля, че му строших челюстта.

— Сигурна съм, че Бюрото по затворите ще може да го храни с течна храна — отговори Мери Пат и се загледа в далечината. — А Мелани защо се е съгласила да ги информира за теб? Искам да кажа, освен че е изпълнявала заповед на шефа си и на ФБР.

— Заради тайна от нейното минало. Нещо, което Центъра е разбрал за баща й и с което оня от ФБР я е държал натясно.

Мери Пат Фоли изчака Райън да обясни. След като той не каза нищо, тя го подкани:

— Трябва да ми кажеш, Джак.

Райън кимна. И след това разказа за бащата на Мелани и за нейната лъжа.

Мери Пат не изглеждаше така изненадана, както Райън очакваше. Тя каза:

— Отдавна съм на тази работа. И забелязах, че тази млада жена има уникално желание и решимост за работа. Сега разбирам, че е компенсирала и е опитвала да се представи по-добре от всеки друг, защото е смятала, че така трябва.

— Е, Кларк казва, че тя е спасила живота на няколко души в „Хендли”. Без нея щяхме да ходим на още погребения.

Мери Пат кимна замислена.

— Какво ще правиш? — запита Джак.

— Тя знае за Колежа. Работата й в ЦРУ свърши, защото е лъгала при интервюто, но няма да я подлагам на изтезания. Ще ида да говоря с нея още сега.

— Ако й кажеш да напусне, тя ще разбере, че знаеш за Колежа. И това може да е проблем за теб.

Фоли махна с ръка във въздуха.

— Аз не се тревожа за себе си. Може да ти звучи фалшиво, но за мен е важно да запазя целостта на американското разузнаване и сигурността на организацията, която баща ти създаде с най-добри намерения. Това трябва да направя.

Джак кимна. Чувстваше се като истинско лайно.

Мери Пат забеляза това и каза:

— Джак. Няма да я мъча. Постъпила е както е смятала за редно. Тя е добро хлапе.

— Да — отговори Джак след кратък размисъл. — Добра е.

Черният джип на Мери Пат Фоли спря пред апартамента на Мелани Крафт в Александрия в четири следобед. Температурата беше паднала под нулата и от схлупеното сиво небе валеше смес от сняг и дъжд.

Шофьорът остана в колата, но бодигардът придружи Мери до предната врата, като държеше чадър над главата й с лявата си ръка. Остана до нея, докато тя чукаше на вратата, и бръкна с дясната си ръка под сакото.

Мелани отвори вратата бързо — трябваше да направи само десет крачки, преди да стигне до нея от най-далечния край на апартамента.

Не се усмихна, като видя Мери Пат, която й беше станала повече приятелка, отколкото шеф. Вместо това отстъпи назад и каза:

— Няма ли да влезете?

По пътя насам Мери Пат беше попитала бодигарда си има ли проблем да я остави насаме с Мелани за десетина минути. Едрият агент огледа бързо малкия апартамент, а после излезе отвън и застана под чадъра.

През това време Мери Пат остана права в хола и се огледа. Не трябваше човек да е шеф на американската разузнавателна общност, за да разбере какво става. Ясно се виждаше, че обитателят на апартамента се изнася. До стената лежаха два отворени куфара, наполовина пълни с дрехи. Няколко кашона вече бяха залепени с тиксо, други, също до стената, все още стояха отворени.

— Седнете — покани я Мелани и Мери Пат седна на малкия диван. Мелани се настани на металния стол срещу нея.

— Аз нямаше да си тръгна просто така — обясни Мелани. — Щях да се обадя тази вечер и да поискам да се видим.

— Защо?

— Напускам.

— Виждам — каза Фоли. — Защо?

— Защото излъгах на интервюто. Толкова добре лъгах, че не ме хвана и полиграфът. Мислех, че онова, за което излъгах, не е важно, но сега виждам, че всяка лъжа може да бъде използвана срещу всеки, който знае най-добре пазените тайни на Америка. Бях уязвима и ме излъгаха. Използваха ме. И всичко това заради една глупава лъжа, която не мислех, че някога ще ми създава проблеми.

— Разбирам — каза Мери Пат.

— Сигурно е така. Не знам вие какво знаете, но не ми казвайте. Не искам с нищо да ви компрометирам.

— Значи ще се пронижеш със собствената си сабя?

Мелани се засмя. Посегна към една купчина книги на пода до стената и докато говореше, се зае да ги подрежда в пластмасова касетка за мляко.

— Не съм мислила така за това. Ще се оправя. Ще ида да уча нещо интересно. И ще стана много добър специалист по това нещо — каза тя и се усмихна.

— Уверена съм, че ще се справиш — каза Мери Пат.

— Ще ми липсва работата. И вие.

Мелани въздъхна и продължи:

— Ще ми липсва и Джак. Но не и този шибан град — довърши тя след кратка пауза.

— Къде ще идеш?

Мелани бутна пълната касетка настрани и дръпна един кашон. Зае се да го пълни с книги.

— Отивам си у дома. В Тексас. При баща ми.

— При баща ти ли?

— Да. Обърнах му гръб преди много години заради една негова грешка. Сега виждам, че и аз съм сгрешила като него, но не се смятам за лош човек. Трябва да ида при него и да му кажа, че въпреки всичко ние сме семейство.

Мери Пат Фоли виждаше, че Мелани се измъчва, но решението й е окончателно.

— Каквото и да е станало в миналото, сега постъпваш правилно — каза й тя.

— Благодаря, Мери Пат.

— И знай, че времето, което прекара тук, си струваше. Твоята работа се отличаваше. Не го забравяй.

Мелани се усмихна, напълни кашона с книги, бутна го настрани и посегна за друг.

След погребението Джак се върна в къщата на семейството си в Балтимор.

Президентът Джак Райън и съпругата му Кети бяха там за уикенда заедно с останалите си деца. Джак си проправи път през охраната на баща си и отиде в кабинета му. Райън-старши прегърна сина си, удържа сълзите си от радост, че го вижда цял и жив, и го стисна за раменете, за да го огледа.

Джак се усмихна.

— Добре съм, тате.

Бащата отговори:

— И какво мислеше, по дяволите?

— Работата трябваше да се свърши. Нямаше кой и затова отидох аз.

Баща му стисна зъби, сякаш за да започне спор, но си замълча.

Вместо него Джак каза:

— Искам да говорим за друго.

— Така ли сменяш темата?

Джак се усмихна и отговори:

— Не и сега.

Двамата мъже седнаха на дивана.

— Какво има?

— Мелани.

В очите на Райън-старши пламна искрица. Той не криеше факта, че харесва младата аналитичка. Но бързо схвана мрачната нотка в гласа на сина си.

— Какво има?

Джак му разказа почти всичко. Как Чарлс Олдън я е заставил да проучи взаимоотношенията им с Кларк и как след това Дарън Липтън, който работил за китайците, я е излъгал да вкара в телефона му програма за подслушване.

Не каза на баща си за руснаците в Маями или за Истанбул, Хонконг и Гуанджоу, нито за престрелката с командосите от „Божествена сабя” в Джорджтаун. Достатъчно зрял беше, за да знае, че не трябва да разказва разни неща, които само ще обезпокоят онези, които се притесняват за него и за безопасността му.

Баща му не поиска подробности. Не че не искаше да знае. Той умееше ловко да измъква информация. Но не искаше да кара сина си да се чувства длъжен да разкаже.

Президентът осъзна, че опасните мисии на Джак го карат да се тревожи също както някога Кети се тревожеше за него. Знаеше, че синът му не казва всичко, че крие адски много. Но ако той не предложи, бащата нямаше да пита.

След като изслуша сина си, бащата запита:

— Казвал ли си на някого за Липтън?

Джак отговори:

— Мери Пат ще се оправя с него. Ще го изяде за обяд.

— Имаш право.

Президентът помисли и каза:

— Госпожица Крафт беше в Западната зала в Белия дом. Да накарам ли охраната да се съсредоточи в претърсването на тези места?

— Мисля, че ми е казала всичко. Липтън се е интересувал от мен, не от теб и от Белия дом. Освен това мисля, че досега щяха да са намерили каквото и да е сложила там, но действай. Човек трябва да внимава.

Президентът помисли малко и каза:

— Джак, всеки ден благодаря на Бога, че майка ти ме търпеше. Шансът е милион на едно да намеря човек, който е съгласен да търпи живота с оператор от разузнаването. Да пази тайни, да дружи насила с определени хора, да лъже… Това не помага за добрите отношения.

Джак беше мислил над този въпрос.

— Ти реши да работиш в Колежа. Това решение може да ти дава чувство за реализация и вълнение, но носи и много жертви.

— Разбирам.

— Мелани Крафт няма да е единственият случай, в който работата обърква личния ти живот. Ако можеш да се махнеш от тази работа сега, докато си млад, направи го.

— Не, тате.

Бащата кимна.

— Знам. Но и ти знай, че с тази работа вървят разбити връзки, нарушено доверие и непрекъснат разрив между теб и хората, които те обичат. Всеки, когото обичаш, може да се превърне в нечие оръдие срещу теб.

— Знам.

— Не забравяй колко важна е работата ти за тази страна, но не се отказвай и от възможността да бъдеш щастлив. Заслужаваш.

Джак се усмихна.

— Добре.

Кети Райън надникна в кабинета.

— Вечерята е готова, момчета.

Президентът и синът му се присъединиха към останалите за семейната вечеря в хола.

Джак-младши се чувстваше отрезвен от смъртта на приятелите си и от раздялата с Мелани, но тук, у дома, сред семейството си, се оживи изненадващо много. Усмихваше се, успокои се и за първи път от няколко месеца спря да мисли за работата и за тайнствените сили, които бяха застрашили него и организацията.

Животът беше добър и минаваше бързо. Защо да не му се наслаждава човек когато може?

Следобедът премина във вечер и Кети си легна рано, децата решиха да играят видеоигри, а Джак Райън и баща му се върнаха в кабинета, за да си говорят за бейзбол, жени и семейството — за важните неща на този свят.