Код "Заплаха"

ПЕТНАДЕСЕТ

Силиконовата долина е дом на „Интел”, „Епъл”, „Гугъл”, „Оракъл” и дузини други големи технологични компании. В тяхна подкрепа през последните двадесет години в района са създадени стотици, ако не хиляди по-малки фирми.

Менло парк, Калифорния, е в Силиконовата долина, на север от Пало Алто, и сградите и бизнес парковете там предлагат място на стотици високотехнологични компании.

В средно голям комплекс на улица „Рейвънсуд”, северно от изследователската фирма SRI, на една врата има табелка с надпис „Консултанти по адаптивна сигурност на данните”. Под нея пише, че работното време на компанията е същото, както на останалите фирми в бизнес парка. Но служителят от нощната охрана, който мина оттук на количката за голф в четири сутринта, не се изненада от това, че на паркинга имаше няколко коли още преди шест часа, когато започна смяната му.

Шефовете на фирма ADSC Ланс Боулдър и Кен Фармър работеха до късно. Позицията им го налагаше.

Ланс и Кен израснаха врата до врата в Сан Франциско и може да се каже, че живееха с компютрите си в ранните дни на интернет. Когато станаха на дванадесет години, момчетата вече сглобяваха компютри и пишеха програми, а на петнадесет години двамата приятели се превърнаха в завършени хакери.

Хакерската субкултура сред интелигентните тийнейджъри привличаше силно Кей и Ланс и двамата се заеха да разбиват компютърните мрежи в училищата, в местните университети и в други цели по света. Не нанасяха никакви щети, не се занимаваха с измами с кредитни карти или с кражба на идентичност, нито пък продаваха крадени данни на други — правеха всичко това заради вълнението и предизвикателството.

С изключение на няколко надписа на сайта на своето училище, двамата не вършеха нищо лошо.

Но местната полиция не виждаше нещата така. Арестуваха двете момчета заради надписите, които учителят им по компютри успя да проследи до тях, и Ланс и Кен си признаха веднага.

След няколко седмици общественополезен труд двамата решиха да се променят, преди да станат зрели хора, когато подобни конфликти със закона щяха да останат в досиетата им и можеха сериозно да попречат на бъдещите им планове.

Вместо това двамата насочиха талантите си и енергията си в правилната посока и успяха да влязат в Калифорнийския технологичен университет, където завършиха компютърни науки, а после започнаха работа в различни софтуерни фирми в Силиконовата долина.

Двамата се превърнаха в примерни граждани, но в сърцата си останаха хакери и по тази причина напуснаха света на корпорациите и още ненавършили тридесет години, създадоха своя фирма, специализираща в проверките за пробиване през защити, или както казват в света на компютърните мрежи, етично хакерство.

Предлагаха услугите си на компютърните отдели на банки, вериги магазини, производители и други, а после опитваха да проникнат в мрежите на клиентите си и да разбият интернет страниците им.

И не след дълго хакваха стопроцентно системите на клиентите си.

Създадоха си репутация на едни от най-добрите хакери с „бели шапки” в Силиконовата долина и големите антивирусни компании „Макафи” и „Симантек” опитваха няколко пъти да ги откупят, но двамата младежи искаха да развият собствена мощна компания.

Бизнесът им растеше заедно с репутацията и скоро започнаха Да работят с държавни договори, като опитваха да проникват в така наречените непробиваеми системи на свръхсекретни правителствени фирми и търсеха пролуки, които хакерите с „черни шапки”, или зловредните хакери, все още не са открили. Ланс и Кен, заедно с дузините си служители, се справяха отлично с тази задача и сега, след като имаше нови правителствени клиенти, фирмата започваше ново разширение.

Двамата собственици изминаха дълъг път за пет години, но все още работеха по двадесет часа на ден, ако се налагаше.

Точно като тази вечер.

Те и трима други служители работеха извънредно, защото откриха нова пролука в един сървър компонент на „Уиндоус”, който можеше да се използва срещу всяка осигурена компютърна мрежа на правителството. Забелязаха я при тестове в правителствена служба в близкия град Сънивейл, Калифорния.

Ланс и Кен намериха уязвимо място, а после написаха собствен троянски кон — програма, която се хваща за нормален процес и чрез него навлиза в секретната мрежа. Оттам с удивление откриха, че могат да изпълнят „възходяща атака”, като използват връзките на компанията с Министерството на отбраната, в чиято мрежа можеха да проникнат и да влязат в най-сигурните информационни бази данни на армията на САЩ.

Всеки в ADSC разбираше на какво са попаднали. Ако някой хитър и решителен хакер открие тази уязвимост, преди „Майкрософт” да я запуши, можеше да вкара собствен вирус, за да краде, променя или изтрие терабайтове важни данни, необходими за воденето на война.

Ланс и Кен не бяха предупредили клиентите си, Министерството на отбраната или колегите си в Звеното за цифрови престъпления на „Майкрософт”, защото искаха да са сигурни, че не грешат, и затова извършваха проверки цяла нощ.

И този проект трябваше да върви с пълна пара дори сега, в четири сутринта, ако нямаше един сериозен проблем.

В целия бизнес парк спря токът.

— Е… кофти — каза Ланс, като се огледа из тъмния офис. Единственото осветление в стаята идваше от бледата светлина на мониторите пред петимата мъже. Компютрите все още работеха на батерии, които позволяваха мъжете да не загубят данните си, но тъй като имаха още час заряд, мъжете трябваше да изключат машините, ако захранването не се възобновеше скоро.

Маркъс, един от водещите аналитици на фирмата, взе пакет цигари и запалка от чекмеджето на бюрото си и стана. Вдигна ръце над главата си, за да се протегне, и каза:

— Кой е забравил да плати на ПГЕ?

„Пасифик Гас енд Електрик” беше местният доставчик и никой от петимата млади мъже в залата не помисли и за момент, че става въпрос за неплатена сметка. Офисът разполагаше с двадесетина компютъра, няколко мощни сървъра в мазето и дузини други електронни периферни устройства, които черпеха ток от мрежата.

И не за първи път причиняваха изключване на бушоните.

Кен Фармър стана и отпи бързо от кутията с топла пепси-кола.

— Отивам да пикая, а после ще сляза да оправя бушона.

Ланс отговори:

— Идвам с теб.

Аналитиците Тим и Раджеш останаха пред компютрите си, но облегнаха глави на ръцете си, за да си починат.

Фирма, чиято работа включваше проследяване на хакери, се нуждаеше от стабилна, мощна и напълно сигурна компютърна мрежа и ADSC имаше инструментите и протоколите, необходими за осуетяване на кибернападения.

Ланс и Кен отделяха голямо внимание на непробиваемостта на мрежата на своята фирма.

Не така обаче се отнасяха към физическата охрана на имота.

На сто и двадесет метра от мястото, където Ланс, Кен и тримата им служители се протягаха, пушеха и пикаеха, един самотен мъж навлезе в тежката мъгла между дърветата в тъмната и тиха улица „Рейвънсуд” и се отправи към бизнес парка, където се намираше фирма ADSC. Ако се изключи ранният час и леката промяна на пътя, за да се крие от светлината на лампите, в този мъж нямаше нищо необичайно.

Носеше черен дъждобран с цип, със свалена качулка, ръцете му бяха с ръкавици и ходеше бавно, сякаш на разходка.

Тридесетина метра зад него по същия път тръгна и втори мъж, но той се движеше по-бързо и доближи мъжа пред себе си. И той носеше тъмен шлифер със свалена качулка.

На двадесет метра зад втория пешеходец по пътеката изтича трети мъж, който бързо настигна двамата пред него. Той носеше тъмен екип за джогинг.

Тримата се събраха няколко метра преди паркинга на комплекса, като бегачът забави ход, за да не изпреварва другите, и така тримата се завъртяха като един и влязоха в бизнес парка.

Небрежно тримата нахлузиха качулките на главите си. Всички носеха поларени маски на вратовете си и ги вдигнаха, за да скрият лицата си до очите.

Излязоха в малкия паркинг, който, ако имаше ток, щеше да е осветен.

Тримата бръкнаха в якетата си и измъкнаха белгийски полуавтоматични пистолети FN 57. Всеки пистолет имаше по двадесет и един патрона от мощния за ръчно оръжие калибър 5.7.

От цевите на пистолетите стърчаха дълги заглушители.

Един мъж, когото наричаха Жерав, водеше малката група. Той разполагаше с още мъже — общо седем, но реши, че тук няма да му трябват всички, затова за тази фаза на мисията дойде само с двама.

И се оказа прав. ADSC не представляваше трудна мишена, както и да я гледа човек.

Охраната се състоеше от един пазач, който патрулираше из комплекса с количка за голф по това време. Седеше в увитата с прозрачен найлон с цип кабина, за да се пази от мократа мъгла.

Когато светлините не се включиха до тридесет секунди, той извади телефона си. Знаеше, че от шестте компании с офиси тук само няколко души от ADSC са на работа толкова рано. Реши да им се обади, за да провери дали нямат нужда той да дойде с фенерчето.

Докато пазачът преглеждаше списъка с лицата за контакт, някакво движение отвън найлоновата обвивка привлече погледа му. Вдигна очи и ги насочи наляво.

Жерав стреля веднъж през найлона в челото на пазача от около метър и половина. Вътре плиснаха кръв и мозък, а младият мъж се свлече напред. Пръстите му изпуснаха мобилния телефон, който падна в краката му.

Жерав отвори ципа на найлона, прерови джобовете на пазача и измъкна комплект ключове.

Тримата обиколиха сградата. Тук цареше пълна тъмнина, нарушавана от оранжевото пламъче на една цигара.

— Хей — чу се несигурен глас някъде иззад пламъчето.

Жерав вдигна пистолета си и стреля три пъти в тъмното. На светлината на дулния пламък видя как един млад мъж пада през отворена врата към малка кухня.

Двамата мъже с качулки от екипа на Жерав изтичаха напред и измъкнаха мъртвия мъж, след което затвориха вратата.

Жерав измъкна радиостанция от якето си. Натисна бутона за разговор три пъти.

Заедно тримата изчакаха до вратата тридесет секунди. След това на паркинга се появи черен „Форд Експлорър” и се спусна към тях с угасени фарове. Колата спря и от нея излязоха още петима души, облечени по същия начин, както тези до вратата, но носеха и големи раници.

Всеки в групата имаше позивна с името на птица — Жерав, Яребица, Пъдпъдък, Брегобегач, Бекас, Чайка, Гъсок и Патица. Жерав беше обучен да води, а другите — да следват, но всеки от тях знаеше как да убива.

Помнеха наизуст разположението на имота от чертежите, а един носеше схема на сървърите в мазето и заедно всички влязоха през вратата на кухнята, като се движеха тихо в тъмното. Излязоха от кухнята и тръгнаха по един коридор, през който се озоваха в предното фоайе. Тук се разделиха на две. Четирима тръгнаха по стълбището, а други четирима в обратна посока, край асансьорите и към главната лаборатория.

Ланс Боулдър беше взел фенерче от кутията с инструменти в шкафа до кухнята и с него тръгна към стълбището, за да провери аварийното захранване, което поддържаше работата на сървърите. Надяваше се причината да е в бушона. Реши да узнае дали токът е спрял навсякъде и затова извади телефона си и прати съобщение до Ранди — пазача на двора.

Когато вдигна очи от телефона си, се сепна. На метър пред себе си освети мъж, облечен от горе до долу в черно. Зад него имаше и други мъже.

След това забеляза дългия пистолет в ръката на първия мъж.

Успя само да изстене леко, когато Жерав го простреля два пъти в гърдите. Пистолетът със заглушител излая в коридора. Тялото на Ланс се блъсна в стената отдясно и той се извъртя наляво, а после се свлече по лице.

Фенерчето му падна на пода и освети пътя на четиримата убийци, които се насочиха към лабораторията.

Кен Фармър се възползваше от спирането на тока в сградата. Не беше напускал бюрото и компютъра си вече шест часа и сега тъкмо приключваше в тоалетната. Аварийното осветление не достигаше дотук, поради което буквално трябваше да напипва пътя си няколко метра, за да се върне в офиса.

Видя силуетите на мъжете пред себе си и веднага разбра, че те не са колегите му.

— Кои сте вие? — запита той. От прекомерна изненада дори не се уплаши.

Първият мъж от групата го приближи бързо и опря заглушителя на пистолета си в челото му.

Кен вдигна бавно ръце.

— Ние нямаме пари.

Заглушителят го блъсна назад и той тръгна заднешком към тъмната лаборатория. Щом влезе, видя около себе си някакви хора, а после чу виковете на Раджеш и Тим, последвани от пукането на оръжията със заглушители и дрънчене на гилзи по застлания с плочки под.

Заведоха Фармър до бюрото му, груби ръце в ръкавици го обърнаха и го сложиха да седне на стола си, откъдето виждаше на светлината от екраните проснатите на пода Тим и Радж.

Не можеше да приеме, че преди малко са ги убили.

— Каквото и да искате… ваше е. Само недейте…

Жерав приближи заглушителя до дясното слепоочие на Кен Фармър и стреля веднъж. По килима се посипаха мозък и тъкани, а тялото падна на пода, окъпано в кръв.

След няколко секунди Брегобегач се обади по радиото. Каза на мандарин:

— Сградата е осигурена.

Жерав не отговори, а извади сателитен телефон от якето си. Натисна един бутон, изчака няколко секунди и каза:

— Включи тока.

След петнадесет секунди електричеството в сградата се възстанови. Четирима от хората на Жерав застанаха да охраняват входовете на фирмата, а трима други слязоха в мазето.

Жерав седна на бюрото на Кен и отвори личната му електронна поща. Започна ново съобщение, след това добави всички в списъка за контакти, което значеше, че съобщението ще стигне до повече от хиляда души. После Жерав бръкна в якето си и извади малък бележник, на който имаше писмо на английски език. Преписа го в съобщението, като заради ръкавиците се справяше съвсем бавно.

Жерав не натисна бутона за изпращане на пощата, а се обади по радиостанцията. Пак каза на мандарин:

— Десет минути.

Стана и прекрачи тялото на Фармър, за да тръгне към мазето, където тримата от екипа му започваха да подреждат дузина собственоръчно направени експлозиви по сървърите. Поставяха ги внимателно до твърдите дискове и платките памет, за да не остане никакъв цифров запис.

Очистването на дисковете щеше да отнеме часове, а Жерав нямаше толкова време, затова му заповядаха да използва по-кинетичен подход за тази задача.

След седем минути приключиха. Жерав и Чайка се върнаха в лабораторията, където Жерав подаде пистолета си на Чайка и се наведе над клавиатурата на Фармър, за да натисне с мишката бутона за изпращане на обезпокоителното съобщение до 1130 получатели.

Жерав прибра бележника с писмото в джоба си и погледна тялото на Кен Фармър. Чайка сложи пистолета в дясната ръка на мъртвеца.

В джоба на Фармър се озоваха още няколко пълнителя и след минутка четиримата мъже напуснаха лабораторията. Един от екипа включи бушоните в мазето, след което всички се насочиха навън през кухнята към чакащия ги „Форд Експлорър”.

Другите четирима, които охраняваха входовете, вече ги чакаха в колата.

Потеглиха бавно и спокойно, тринадесет минути след влизането в имота. Четири минути след като завиха по магистралата от улица „Рейвънсуд”, небето зад тях се озари от мощна експлозия.