Код "Заплаха"

ДВАНАДЕСЕТ

Уей Джънлин отпи жълтия сок от праскова във високата чаша, докато стоеше на слънце. Пръстите на краката му потъваха в едрия пясък, а водата галеше босите му стъпала, издигаше се до глезените му и почти докосваше навитите към коленете панталони.

Уей не приличаше на човек, който ходи редовно на плаж. Носеше бяла риза на тънки райета и вратовръзка и държеше с пръст преметнатото през рамо спортно сако, докато гледаше някъде над синьо-зелената вода, която блестеше на обедното слънце.

Денят беше красив. Уей си пожела да идва тук по-често, а не само веднъж в годината.

Един глас зад него повика:

— Zongshuji?

Това беше едно от званията му — генерален секретар, и въпреки че изпълняваше и длъжността президент, хората му поставяха ролята на генерален секретар на комунистическата партия много над тази на президент на страната.

Партията беше по-важна от страната.

Уей не се обърна, загледан към два сиви кораба на около миля от брега. Два патрулни кораба тип 062С, застанали неподвижно в спокойните води, с насочени към небето оръдия. Изглеждаха мощни, внушителни и злокобни.

Но на Уей му се струваха неуместни в широкия океан под широкото небе, в които се криеха мощни врагове.

Мъжът се опасяваше, че след срещата, която му предстоеше с висшия военен на страната, списъкът на враговете му скоро ще стане още по-голям.

На върха на властта в Китай се намира деветчленният Постоянен комитет на Политбюро — малък орган, който определя политиката на страната и нейните 1,4 милиарда жители. Всяка година членовете на ПКП, както и десетки, дори стотици помощници и асистенти, напускат кабинетите си в Пекин и пътуват двеста седемдесет и пет километра на изток до усамотения крайбрежен курорт Бейдайхе.

Говори се, че в малките заседателни зали в постройките в горите и покрай бреговете на Бейдайхе се вземат повече решения за съдбата на Китай и народа му, отколкото в самия Пекин.

Тази година охраната в убежището на Постоянния комитет беше по-строга от обичайното през последните години. И с достатъчно основание за това. Президентът и генерален секретар Уей Джънлин задържа властта си с подкрепата на военните, но в някои провинции всеобщото недоволство от Китайската комунистическа партия, протестите и митингите се увеличаваха до мащаби, невиждани от клането на площада „Тянанмън” през 1989 г.‍ Освен това, въпреки арестите и затварянето на водачите на заговора, мнозина от свързаните с тях бяха запазили авторитетните си позиции и Уей се боеше от втори опит за преврат повече от всичко на света.

През деветдесетгодишното си съществуване ККП не познаваше такова разединение, както сега.

Преди няколко месеца Уей имаше пълна готовност да вкара куршум в мозъка си. Почти всяка нощ се будеше изпотен от кошмарното преживяване на този момент, а кошмарите водеха до параноя.

Въпреки страховете си Уей сега имаше добра защита. Службите за сигурност и военните на Китай поддържаха засилена охрана, защото сега имаха силен коз — те го притежаваха и трябваше да го пазят.

Но това не успокояваше Уей особено много, защото знаеше, че всеки момент Народната освободителна армия може да се обърне срещу него и защитниците му могат да станат негови екзекутори.

Конференцията в Бейдайхе приключи предишния ден и повечето от присъстващите заминаха обратно към шумния и опушен Пекин, но президентът Уей отложи пътуването си с един ден, за да се срещне с най-близкия си съюзник в Политбюро. Трябваше да обсъждат разни неща с генерал Су, председателя на Централната военна комисия, а според него кабинетите на правителството в Пекин не бяха достатъчно сигурни за разискване на въпроса.

Уей имаше големи надежди за тази неформална среща, защото конференцията завърши с провал.

Той беше открил седмичната среща с откровен и безрадостен поглед върху икономиката.

Новината за опита за преврат само изплаши още повече инвеститори, с което отслаби икономиката допълнително. Враговете на Уей използваха този факт като поредното доказателство, че откриването на китайските пазари за света е довело страната до зависимост от прищевките и капризите на развратните капиталистически страни. Считаха, че ако страната е затворена и ако търгува с еднакво мислещи страни, икономиката й нямаше да е така уязвима.

Уей посрещаше тези изявления на политическите си врагове с безизразно лице. Но такива твърдения му изглеждаха идиотски изявления на глупаци. Китай имаше голяма полза от световната търговия и ако беше останал затворен през последните тридесет години, докато останалите страни на планетата изживяваха замайващ икономически напредък, сега китайците или щяха да ядат пръст като севернокорейците, или, по-вероятно, пролетариатът щеше да нападне Джуннанхай и да избие цялото правителство.

От опита за преврат насам той работеше неуморно, предимно тайно, върху нов план за изправяне на наклонения икономически кораб на своята страна, без да унищожи правителството. Представи плана си пред Постоянния комитет и комитетът го отхвърли веднага.

Всички дадоха да се разбере, че според тях Уей е отговорен за икономическата криза и че не искат да подкрепят никоя част от вътрешния му план за намаляване на разходите, заплатите и премиите и за икономическото развитие.

И така, накрая на конференцията в Бейдайхе предишната вечер Уей разбра, че предпочитаният от него начин за действие е мъртъв.

Днес щеше да положи основите за втория вариант за действие. Смяташе, че ще успее, но не без трудности, и то по-големи от тези при краткосрочните вътрешни планове.

Застанал до водата, той отново чу зад себе си гласа:

— Другарю генерален секретар?

Уей се обърна и видя мъжа, който го викаше иззад отряда охранители. Беше Ча, неговият секретар.

— Време ли е?

— Току-що научих, че председателят Су е пристигнал. Трябва да се връщаме.

Уей кимна. Би искал да стои тук през целия ден. Но имаше работа, която не търпеше отлагане.

Затова тръгна нагоре по плажа, натам, където го чакаха задълженията му.

Уей Джънлин влезе в малка конферентна зала до апартамента си в курорта и откри в нея председателя Су Къцян, който го чакаше там.

Двамата мъже се прегърнаха престорено. Уей усети допира на многото медали на лявата гръд на генерал Су.

Не харесваше Су, но без него нямаше да е на власт. Вероятно без него нямаше и да е жив.

След престорената прегръдка Су се усмихна и седна до малка маса, на която имаше изрисуван традиционен китайски сервиз за чай. Едрият генерал — над метър и осемдесет на ръст — наля чай за двамата, а двамата им секретари седнаха до стената.

— Благодаря, че останахте, за да говорите с мен — каза Уей.

— Няма защо, тунджъ. Другарю.

Отначало си размениха общи приказки — клюки за други членове на Постоянния комитет и някои неща за събитията по време на срещата, но скоро погледът на Уей стана твърд и сериозен.

— Другарю, опитах да накарам колегите ни да проумеят бедата, която ще ни сполети, ако не предприемем отчаяни мерки.

— Прекарахте трудна седмица. Знаете, че имате пълната подкрепа на Народната освободителна армия, както и моята лична подкрепа.

Уей се усмихна. Знаеше, че подкрепата на Су едва ли е безусловна. Тя щеше да е негова само ако отговори на исканията му.

И Уей възнамеряваше да постъпи точно така.

— Кажете ми за готовността на вашите сили.

— Готовността ли?

— Да. Силни ли сме? Готови ли сме?

Су вдигна вежди.

— Готови за какво?

Уей въздъхна кратко.

— Опитах да наложа трудни, но необходими вътрешни мерки за строги икономии. Провалих се. Но ако не направим нищо, към края на настоящата петилетка Китай ще изостане в развитието си с цяло поколение или повече, ще ни изхвърлят от власт и новите водачи ще ни вкарат още по-дълбоко в миналото.

Су не каза нищо.

Уей продължи:

— Сега трябва да поема отговорността си за нова посока и подобряване на силите на Китай.

Уей погледна Су в очите, в които откри растящо удоволствие от осъзнаването на тези думи.

Генералът запита:

— Тази нова посока ще изисква ли намесата на нашата армия?

Уей кимна и отговори:

— В началото е възможно моят план да срещне… съпротива.

— Съпротива отвътре или отвън? — запита Су, преди да отпие глътка чай.

— Председателю, говоря за външна съпротива.

— Разбирам — отвърна безизразно Су.

Уей знаеше, че е дал точно каквото се очакваше от него.

Генералът остави чашката си на масата и каза:

— Какво предлагате?

— Предлагам да използваме военните си сили, за да затвърдим позициите си в района.

— Какво ще спечелим от това?

— Оцеляване.

— Оцеляване?

— Икономическият провал може да бъде избегнат само чрез разширяване на територията, създаване на нови източници на суровини, нови продукти и пазари.

— За коя територия говорите?

— Трябва да заявим по-агресивно интересите си в Южнокитайско море.

Су изостави престорената си липса на заинтересованост и кимна енергично.

— Напълно съм съгласен. Напоследък събитията, в които участват съседите ни, са обезпокоителни. Южнокитайско море — територия, която имаме пълно право да контролираме — ни се изплъзва. Конгресът на Филипините прие закон за териториалните морски води, с който предявяват претенции спрямо остров Хуангян, а той принадлежи на нашия народ. Индия е в партньорство с Виетнам за добив на нефт край виетнамския бряг и заплашват, че ще вкарат своя самолетоносач там, като ни провокират и проверяват нашата решимост. Малайзия и Индонезия активно се намесват в нашите икономически зони в Южнокитайско море, като сериозно засягат нашия риболов в тези води.

— Разбира се — отвърна Уей, напълно съгласен с всичко дотук.

Председателят се усмихна и каза:

— С внимателно пресметнати ходове в Южнокитайско море ще можем да укрепим финансовото състояние на страната си.

Уей поклати глава като професор, разочарован от своя студент, който не разбира основен принцип. Каза:

— Не, председателю Су. Това няма да ни спаси. Навярно не съм изяснил сериозността на икономическите ни проблеми. Ние няма да възстановим благоденствието си чрез риболов.

Су не реагира на снизходителната забележка.

— Значи има и друго?

— Пълното доминиране в Южнокитайско море е само първата стъпка, а ние трябва да изпълним и втора, а и трета стъпка.

Уей се спря, знаейки, че Су не очаква онова, което щеше да му каже. Знаеше също, че сега е последната възможност да се откаже. След следващите думи нямаше връщане назад.

След кратко колебание каза:

— Втората стъпка е да върнем Хонконг в нашата територия, да отменим закона за тази територия и да я запазим като специална икономическа зона. Дълготрайната ни политика „Една страна — две системи” ще се запази, разбира се, но искам да сме една страна. Пекин може да получава доходите на капиталистите от Хонконг. В края на краищата ние им даваме сигурност. Моите съветници ми казват, че ако превземем Хонконг и мръсния му малък братовчед Макао и ако ги обединим в една икономическа единица с територията Шънджън, ще увеличим четирикратно приходите си спрямо онова, което получаваме оттам сега. Парите ще са в подкрепа на ККП, както и на капиталистите, които печелят доста добре.

Искам също да прокарам морални национални образователни програми в училищата и засилено членство в комунистическата партия сред правителствените служители в Хонконг. За тях думата национализъм е мръсна, но аз ще ликвидирам това.

Су кимна, но Уей имаше чувството, че вижда как в мозъка му се въртят колела. Сега генералът сигурно мислеше за съпротивата от полуавтономната държава Хонконг, както и от Великобритания, Европейския съюз, Америка, Австралия и всяка друга държава с масирани капиталови инвестиции в района.

Хонконг и Макао бяха специални административни райони на Китай, което означаваше, че са капиталистически почти автономно управлявани страни от предаването им от Великобритания през 1997 г.‍ Това трябваше да продължи петдесет години според договора с Китай. Никой тук и определено никой ръководител на Китай не беше предлагал прекратяване на автономията на двата града-държави и приобщаването им към страната.

Су каза:

— Разбирам защо е необходимо най-напред да осигурим контрола над Южнокитайско море. Много страни ще сметнат, че е в техен интерес да запазят сегашния статут на Хонконг.

Уей едва се въздържа да не махне пренебрежително с ръка.

— Да, но планът ми е да покажа много ясно на международната общност, че съм бизнесмен, че съм за свободния пазарен капитализъм и всяка промяна в начина на функциониране на Хонконг и Макао ще е малка и почти незабележима за външния свят.

Преди Су да успее да коментира, Уей добави:

— А третата стъпка е дълготрайната цел на нашата нация — поглъщането на Тайван. Това, изпълнено по правилния начин, с превръщането му в най-голямата специална икономическа зона, ще осигури според моите съветници запазване на икономическата жизненост на страната. Очевидно ще има съпротива, но не говоря за нахлуване в Тайван. Говоря за поглъщането на страната чрез дипломация и икономически натиск, чрез контролиране на достъпа до водните пътища, за да разберат там, че с времето единственият вариант за народа им е да приемат бъдещето си на горд член на нашия нов Китай. Запомнете, председателю Су, че специалните икономически зони на Китай — икономически модел, който доизчистих и насърчавах през цялата си кариера, се считат по целия свят за успешни, за доказателство за намаляване на напрежението с капитализма. Западът гледа на самия мен като на сила за положителна промяна. Не съм наивен, разбирам, че личната ми репутация ще пострада, след като стане ясно какви са целите ни, но това не е важно за мен. Получим ли онова, което ни трябва, растежът ни ще надхвърли всяка прогноза, която можем да направим сега. И ще поема задължението да поправя всички взаимоотношения, които са пострадали от тези действия.

Су не скри изненадата си от смелия план на вежливия президент, който в края на краищата беше математик и икономист, а не военен предводител.

Уей забеляза изражението на лицето на генерала и се усмихна.

— Аз съм изучавал американците. Разбирам ги. Икономиката им със сигурност, но и културата и политиката им. Те имат една поговорка — „Само Никсън може да иде в Китай”. Знаете я, нали?

Су кимна.

— Разбира се.

— Е, председателю Су, ще се погрижа да им осигуря нова поговорка — „Само Уей може да завземе отново Тайван”.

Су се посъвзе.

— Ще е трудно да убедите Политбюро, дори с новите му членове след… онези неприятности. Казвам го на базата на известен опит, след като съм прекарал над десетилетие в опити да насърчавам към по-хищническа позиция относно нашите съседи и падащата ни се по право територия от океана.

Уей кимна замислен.

— След неотдавнашните събития не очаквам, че ще убедя другарите си само с разумни доводи. Няма вече да допусна тази грешка. Бих искал вместо това да започна бавно маневри, политически и с вашите сили, които ще изпълнят първа стъпка на моята идея, преди да продължа с втората и третата стъпка. Завладеем ли цялата територия на океана около тези две награди, Политбюро ще проумее, че целите ни са постижими.

Су реши, че Уей възнамерява да започне с леки мерки, които да доведат до по-сериозни действия с приближаването на успеха.

— За какви срокове става дума, тонгджи?

— Искам вие да помогнете да ги определим, разбира се. Но от гледна точка на икономист ще кажа, че до две години Южнокитайско море, териториалните води на петстотин мили южно от нашите брегове трябва да са под наш контрол. Около три и половина милиона квадратни километра океан. Дванадесет месеца след това ще анулираме договора с Хонконг. А после Тайван ще попадне под нашия контрол до края на този цикъл от пет години.

Су помисли внимателно, преди да отговори. Накрая каза:

— Смели стъпки. Но съм съгласен, че са необходими.

Уей знаеше, че Су не е наясно с икономиката, освен факта, че китайският военнопромишлен комплекс е част от нея. Определено не знаеше какво е необходимо за съживяването й. Су искаше да покаже силата на армията и толкова.

Но Уей не го каза. Вместо това заяви:

— Радвам се, че сте съгласен с мен, председателю. Ще имам нужда от помощта ви през всяка от тези стъпки.

Су кимна.

— Вие започнахте разговора, като ме попитахте за готовността на нашите сили. Операциите за отказ на достъп до морето, за които всъщност питате, са във възможностите на нашите Военноморски сили, но бих искал да обсъдя това с моите адмирали и служители от разузнаването. Искам да помоля за няколко дни, за да говоря с моето ръководство и да изготвя план на базата на онова, което според думите ви ни очаква. Моето разузнаване ще може да определи от какво точно се нуждаем.

Уей кимна.

— Благодаря. Моля ви, подгответе предварителен доклад, който да ми бъде предаден на ръка след седмица. Ще говорим по въпроса само в жилището ми в Пекин.

Су се изправи, за да си тръгне, и двамата мъже си стиснаха ръцете. Президентът Уей знаеше, че председателят Су вече има подробни планове за завземането на всеки остров, плитчина, пясъчна коса и риф в Южнокитайско море. Той имаше и планове да откаже достъп до Тайван и да го обсипва със снаряди и ракети, докато го върне в каменната ера. Но не трябваше да предвижда много варианти във връзка с Хонконг. Една седмица щеше да е достатъчно време за всичко това.

Уей знаеше, че Су с удоволствие ще се върне в кабинета си и ще информира висшите си служители за бъдещите действия.

Десет минути по-късно председателят Су Къцян стигна при конвоя от осем автомобила, който щеше да го закара обратно в столицата на 175 мили оттук. Придружаваше го адютантът му Ся — генерал-лейтенант, служил със Су на всичките му командни постове. Ся се намираше в залата по време на срещата с Уей, където слушаше мълчаливо и водеше записки.

След като се настаниха на задната седалка на бронирания седан „Роев 950”, двамата мъже се изгледаха продължително.

— Какво мислите? — запита генералът с две звезди шефа си.

Су запали цигара и отговори:

— Уей мисли, че ще изстреляме няколко предупредителни изстрела в Южнокитайско море, а световната общност ще отстъпи и ще ни остави да си действаме безнаказано.

— А вие какво мислите?

Су се усмихна хитро, докато пъхаше запалката в джоба на сакото си.

— Мисля, че ще ходим на война.

— Война с кого?

Су вдигна рамене.

— Америка. Кой друг?

— Извинете, че ви го казвам, но не изглеждате неудовлетворен.

Су се засмя силно зад облак дим.

— Аз приветствам това начинание. Ние сме готови и ще можем да преследваме целите си в района само след като разкървим носа на чуждестранните дяволи с бързи и решителни действия.

Генералът замълча, а после, след като помръкна малко, продължи:

— Ние сме готови… само ако действаме веднага. Петилетката на Уей е глупост. Всичките му цели трябва да бъдат постигнати в рамките на една година, защото иначе ще пропуснем благоприятната възможност. Светкавична война, бързо нападение по всички фронтове, създаване на нова реалност тук, която хората по света ще могат само да приемат. Това е единственият начин за успех.

— Уей ще се съгласи ли с това?

Генералът размърда едрото си тяло в седалката и се загледа през прозореца към колоната от осем коли, която замина в западна посока към Пекин.

С решителен глас той заяви:

— Не. Следователно ще трябва да създам реалност, която той няма как да не приеме.