Код "Заплаха"

ШЕСТДЕСЕТ И ТРИ

Джак Райън-младши караше по моста „Франсис Скот” и следеше едно такси в трафика на сто метра пред себе си.

Минаваше седем сутринта, а Джак следеше това такси, откакто то тръгна от апартамента на Мелани в Александрия преди двадесет минути.

Днес за трети път идваше при дома й преди зазоряване, паркираше колата на няколко преки от нейната улица и намираше скришно място в малка градина на отсрещната страна. Всеки ден наблюдаваше прозорците й с бинокъла си — в небето имаше достатъчно светлина за тази цел, и оставаше там, докато тя не заминеше за работа нагоре по улицата към спирката на метрото.

След това през последните два дни проверяваше пощенската й кутия и боклука, без да намери нищо ценно. Тръгваше си минути след като тя отидеше на работа и прекарваше остатъка от деня в размисъл как да я пита за Центъра.

Днешният план изискваше той да влезе в апартамента й — знаеше, че лесно може да отключи входната врата, но планът се обърка, след като в шест и четиридесет пред вратата й спря едно такси и тя изтича бързо, вече облечена за работа.

Джак се върна веднага при колата си и настигна таксито на шосе „Джеферсън Дейвис”. Стана му ясно, че тя не отива в работата си в Маклийн, а е тръгнала към Вашингтон.

Докато я следваше на изхода на моста в посока към Джорджтаун, се замисли за убийствата на служителите от ЦРУ преди две седмици и му призля при мисълта, че тя може да е свързана с това по някакъв начин.

— Без да знае, Джак — каза си той на глас, убеден, че тя не би работила срещу него или за китайците, ако не е сериозно подведена.

Или поне искаше да вярва в това.

Телефонът му в конзолата позвъня. Докосна копчето за системата „свободни ръце” на волана.

— Райън.

— Джак, обажда се Динг.

— Хей. Ти в Пекин ли си?

— Да. Съжалявам, няма време за говорене. Викнах нашия самолет. Трябва да си на летището в Балтимор до час.

Мамка му. Намираше се на час път от Балтимор оттук. Ще трябва да спре да следи Мелани и да се маха. Но се сети за нещо.

— Аз съм временно освободен, забрави ли?

— Гренджър го отмени.

— Добре. Разбрано. Аз съм във Вашингтон, на път към летището. Къде отивам?

— Хонконг.

Джак знаеше, че няма вероятност сателитният телефон на Динг да се подслушва, а и Гавин и екипът му бяха прекарали часове да търсят в колата му следящи устройства и микрофони, но пък знаеше също, че няма смисъл да казва повече от необходимото, за да не издава оперативна информация, и затова не запита нищо.

— Добре — каза той и затвори. Вече караше из улиците на Джорджтаун и най-добрият път до Балтимор беше право напред, поради което той продължи да следи таксито с Мелани.

Не го виждаше в този момент, защото от една странична уличка излезе микробус на фирма за химическо чистене и застана зад него.

Докато караше, Джак реши да се обади на Мелани и да поговори с нея. Ако ще заминава за Хонконг, няма да разбере какво става поне още няколко дни, а това го тревожеше много силно. Но се тревожеше също, че ако говори с нея, тя може да се досети, че той ще заминава, а това можеше да изложи мисията на опасност.

Защото Центъра щеше да научи.

Докато преминаваха към шосе „Рок Крийк”, Джак се примири с факта, че няма да получи отговори, но в този момент забеляза, че таксито завива по подхода за шосето. Джак осъзна, че и тя ще отива на север, което му се стори странно, защото не можеше да си представи по каква причина тя излиза от окръг Вашингтон през Джорджтаун.

Натисна газта, за да стигне бързо и да вземе завоя по подхода, но видя пред себе си как микробусът на фирмата за химическо чистене засича таксито на Мелани, сякаш в опит да го изпревари по стръмния и тесен колкото за една кола подход.

— Идиот — каза той, като наблюдаваше от около седемдесет метра назад.

В момента, когато микробусът се изравни с таксито, страничната му врата се отвори. Това изглеждаше толкова странно, че отначало Райън не разбра какво става и не забеляза някаква опасност.

Докато не видя цевта на автомат, която се подаде от тъмната вътрешност на микробуса.

Пред погледа му автоматът избълва пламък и дим в продължителен залп, а предният прозорец от страната на пътника в таксито избухна в облак стъклен прах.

Джак изкрещя в колата си, докато таксито с Мелани зави рязко наляво, изскочи от подхода от вътрешната страна на завоя, изтърколи се по наклона и спря на покрива си.

Микробусът спря и от задната му врата изскочиха двама въоръжени мъже.

Джак носеше своя пистолет „Глок” 23, но се намираше твърде назад и не можеше да спре колата си тук и да се заеме с двамата. Вместо това по-скоро импулсивно, отколкото по друга причина, изкара колата си от подхода с висока скорост, изхвърча във въздуха, удари тревистия склон и се хлъзна странично, като загуби управление и се свлече надолу към преобърнатото такси.

Въздушната възглавница на колата се задейства и го фрасна в лицето, а ръцете му изпуснаха волана, когато беемвето се удари в земята и отскочи обратно във въздуха. Удари странично едно дръвче, хлъзна се през тревата и калта и се блъсна силно в долната част на хълма, където колата спря. Предното стъкло се спука, но все пак през него Райън видя, че се намира с лице към двамата стрелци, на петнадесет метра пред него и все още тичащи към таксито.

Джак се замая и не виждаше добре от праха и напукания прозорец, но и стрелците се забавиха, за да го видят. Очевидно не разпознаха колата му като заплаха и смятаха, че поради бъркотията на подхода над тях и друг шофьор е излетял от пътя.

Райън се бореше да проясни мисълта си. Докато двамата насочиха отново вниманието си към катастрофиралото такси и коленичиха, за да погледнат в него с готови за стрелба автомати, Джак извади своя пистолет, вдигна го с разтреперани ръце и стреля през строшеното предно стъкло.

Отново и отново забиваше куршуми в двамата мъже пред себе си. Единият падна по гръб на тревата, а автоматът се изтърколи от тялото му.

Другият отвърна на стрелбата и стъклото отдясно на Райън се пръсна навътре и обсипа лицето на Джак с парченца. А и гилзите от собствения му пистолет отскачаха из вътрешността на колата, като пареха лицето и ръцете му, преди да отхвръкнат назад или към седалката до него и към пода.

Райън изпразни пълнителя в двамата, като изстреля общо тринадесет патрона. Когато оръжието му се заключи в отворено положение, той презареди бързо, като извади резервен пълнител от колана на кръста си и го вкара с удар в дръжката на пистолета. Когато вече можеше да стреля и се прицели, видя, че оцелелият стрелец се отдалечава към микробуса, като падна два пъти, очевидно ранен.

След това гумите на микробуса изпищяха и той се включи в скоростния трафик на шосе „Рок Крийк”. Удари странично един джип, който се заби в централния разделител на пътя. След това микробусът изчезна в северна посока.

Джак излезе от колата си, олюля се от замайването, а след това изтича при таксито. Коленичи.

— Мелани!

Видя шофьора — млад мъж от Близкия изток, който все още висеше в колана на седалката и изглеждаше мъртъв. Част от челото му липсваше, а кръвта му се изцеждаше по покрива под него.

— Мелани!

— Джак?

Райън се извърна. Мелани Крафт стоеше зад него. Дясното й око беше потъмняло и подуто, а на челото й имаше рани. Излязла беше от другата страна на колата и Джак се почувства облекчен, че тя може да ходи и че е съвсем леко наранена. Но погледът й говореше за пълен шок — тя изглеждаше объркана и не знаеше къде е.

Джак я хвана за ръката и я отведе до колата си, сложи я на задната седалка и изтича отпред.

— Хайде, скъпа! Моля те, запали! — каза той и натисна бутона за стартера.

Луксозният седан запали, Джак рязко включи на скорост и се понесе с пълна газ на север, а вятърът откачаше парченца от счупеното предно стъкло и ги захвърляше на седалката до него или в лицето му.

Мелани Крафт се събуди на задната седалка в колата на Джак. Около себе си виждаше строшени стъкла и празни гилзи. Изправи се бавно.

— Какво става? — запита тя. Докосна с ръка лицето си и откри малко кръв, а после допря с ръка дясното си око и почувства надутия клепач.

— Какво стана, Джак?

Райън вече беше излязъл от шосето и караше по тесни пътища, воден от своя джипиес, в опит да се отдалечи от главните шосета, за да не го забележат полицаите.

— Джак? — повтори тя.

— Добре ли си?

— Да. Кои бяха тези мъже?

Райън поклати глава. Извади телефона от джоба си и се обади. Мелани слушаше неговата част от разговора.

— Хей. Трябва ми помощ. Сериозно е.

След кратка пауза той продължи:

— Трябва да се срещнем някъде между Вашингтон и Балтимор. Трябва ми кола и да се грижиш за един човек за известно време.

Друга кратка пауза.

— Голяма каша е. Ела въоръжен. Знам, че мога да разчитам на теб, Джон. Обади се.

Райън върна телефона в джоба си.

— Моля те, Джак. Кажи кои бяха онези?

— Кои бяха онези ли? Кои бяха онези ли? Хора на Центъра. Кой друг може да е, по дяволите?

— Кой е Центъра? — запита Мелани.

— Не ме лъжи. Ти работиш с Центъра. Знам го. Намерих програмата на телефона.

Мелани поклати глава бавно. Това й причини болка.

— Аз не… Центъра Липтън ли е?

— Липтън? Кой, по дяволите, е Липтън?

Мелани се почувства много объркана. Искаше само да легне, да повърне и да излезе от движещата се кола.

— Липтън е от ФБР. Национална сигурност.

— Той с китайците ли е?

— Китайците? Какво ти става, Джак?

— Онези мъже, Мелани. Те работят за д-р Тун Гуогун с кодово име Център. Той е агент на китайското Министерство на обществената сигурност. Или поне така мисля. И съм доста сигурен в това.

— Това какво общо има…

— Програмата, която сложи на телефона ми. Тя е от Центъра и му казва къде съм, а също подслушва и разговорите ми. Той опита да убие Доминик и мен в Маями. Знаеха, че сме там заради програмата.

— Какво?

— Същата група уби петимата оператори от ЦРУ в Джорджтаун. А днес опита да убие и теб.

— ФБР ли?

— ФБР друг път! — отвърна Джак. — Не знам кой е Липтън, но ти не работиш с ФБР.

— Да! Да, с ФБР. Не с китайците! Ти за каква ме мислиш, по дяволите?

— Откъде да знам, а, Мелани!

— Е, аз пък не знам ти кой си! Какво стана там? Ти не уби ли двама души? Те защо искаха да ме убият? Аз само изпълнявах заповед.

— Да, от китайците!

— Не! От ФБР. Искам да кажа, първо Чарлс Олдън от ЦРУ ми каза, че работиш за чуждо разузнаване, и искаше да разбера каквото мога. Но когато го арестуваха, ми се обади Липтън, показа ми съдебна заповед и ме запозна с Пакард. Нямах избор.

Джак поклати глава. Кой ли е Пакард? Не разбираше какво става, но вярваше на Мелани. Вярваше, че тя вярва, че работи за ФБР.

— Кой си ти? — повтори тя. Но този път по-меко, с по-малко паника и с повече молба в гласа. — За кого работиш и не ми казвай, че си шибан финансист!

Джак сви рамене.

— Не бях напълно откровен с теб.

Тя го изгледа в огледалото за обратно виждане продължително и отговори:

— Я виж ти!

Джак и Джон Кларк се срещнаха на паркинга зад все още затворен магазин за мебели. Мелани не говореше много. Джак я убеди да почака още малко, за да я прибере някъде на безопасно място и да обсъдят всичко след това.

Но след няколко минути разговор с Кларк, без тя да ги чува, Джак се върна в потрошеното беемве. Мелани седеше на задната седалка и гледаше право напред, все още замаяна от събитията.

Джак отвори вратата от нейната страна и коленичи. Когато тя не погледна към него, той каза:

— Мелани?

Момичето обърна бавно глава. Той се зарадва, че тя все още е замаяна.

— Да?

— Искам да ми се довериш. Знам, че сега е трудно, но искам да помислиш за всичко в нашата връзка. Няма да кажа, че не съм те лъгал, но се кълна, че никога не съм правил нищо, за да те нараня. Вярваш ли ми?

— Да.

— Ще те помоля да идеш с Джон Кларк. Той ще те закара във фермата си в Мериленд за днес. Трябва да знам, че си в безопасност, където онези не могат да стигнат до теб.

— А ти?

— Аз трябва да ида някъде.

— Да идеш? Шегуваш се.

Джак знаеше, че това не изглежда никак добре.

— Много е важно. Ще ти обясня всичко, когато се върна, след няколко дни. И тогава решавай дали ми вярваш. Тогава ще те изслушам за всичко. Можеш да ми разкажеш за онзи Липтън, който според теб е от ФБР…

— Дарън Липтън наистина е от ФБР, Джак.

— Както и да е. Ще го обсъдим. Само казвам, че трябва да опитаме да си вярваме. Моля те, иди с Джон и нека той се погрижи за теб.

— Трябва да говоря с Мери Пат.

— Джон и Мери Пат са приятели отпреди да се родиш. Засега трябва да се снишим — още е рано за Мери Пат.

— Но…

— Повярвай, Мелани. Само няколко дни.

Тя изобщо не изглеждаше доволна, но след малко кимна.

Кларк замина с нея в колата на Джак. Той знаеше едно езеро, в което можеше да я захвърли, и Санди вече караше натам, за да ги прибере.

Джак се качи в пикапа на Джон и тръгна към летището при „Гълфстрийм”-а на „Хендли Асошиейтс”, който трябваше да го закара в Хонконг.