Код "Заплаха"

ШЕСТДЕСЕТ И СЕДЕМ

Президентът Джак Райън приближи телефона до ухото си и се заслуша в преводача, който бързо и без усилие превръщаше китайския в английски език. Разговорът продължаваше вече няколко минути и Джак слушаше търпеливо лекцията на китайския президент по икономика и история.

Уей каза:

— Направихте Тайланд и Филипините „извъннатовски важни съюзници”. Това е голяма заплаха. Освен това САЩ работят неуморно за разширяване на разузнавателните и отбранителните договори с Индия, както и за привличането им към режима за неразпространяване на ядрените оръжия. Америка полага максимални усилия да направи Индия световна сила. Какъв е интересът на световните сили да лансират зараждането на още една такава сила? Аз мога да отговоря на този въпрос, господин президент. Америка желае с помощта на Индия да поддържа постоянна заплаха срещу Китай. Как можем да не се чувстваме застрашени от такова враждебно действие?

Уей изчака тихо за отговор на въпроса си, но тази вечер Джак Райън не смяташе да му прави отстъпки. Той искаше да говори за кибернападенията и за ескалацията на председателя Су.

Затова каза:

— Нападенията от ваша страна срещу критично важната ни инфраструктура са акт на война, господин президент.

Уей отговори:

— Твърдението на американците, че Китай участва в компютърни нападения срещу тях, е неоснователно и хулите, които отправяте към добрия китайски народ, са още една проява на расизъм.

— Държа ви лично отговорен за американците, които загубиха живота си поради повредите, които нанесохте на транспортната ни инфраструктура, на комуникационните ни системи и на ядрените ни централи.

— Какви ядрени централи? — запита Уей.

— Не знаете ли какво стана днес следобед в нашия щат Арканзас?

Уей изчака за превода. След малко отговори:

— Моята страна не е отговорна за никакви компютърни атаки срещу вашата страна.

— А, вие не знаете, така ли? Вашата кибермилиция, която действа от ваше име, президент Уей Джънлин, наложи аварийно спиране на ядрен реактор в центъра на Съединените щати. Ако тази атака беше успяла, щяха да загинат хиляди американци.

Уей се поколеба, преди да отговори:

— Както казах преди, Китай няма нищо общо с това.

— Аз смятам, че има, господин президент, и в крайна сметка това е най-важното.

Уей отново се поколеба, след което смени темата:

— Президент Райън. Надявам се, разбирате какви лостове имаме, за да ви влияем в икономическия и търговския сектор?

— За мен това сега не е важно. Няма какво да ни направите в икономическо отношение, от което да не успеем да се възстановим. Америка има много приятели и големи природни ресурси. Вие нямате нито едното, нито другото.

— Вероятно да. Но имаме силна икономика и силна армия.

— Действията ви унищожават първото. Не ме насилвайте да унищожа и второто!

Уей не отговори.

— Разберете, господин президент, че сте неразривно свързани с войната на председателя Су. Моята страна няма да прави разлика между вас двамата.

И този път Уей не отговори. През годините в Белия дом Райън беше участвал в стотици телефонни разговори с държавни глави чрез преводач, но за първи път му се случваше отсреща да мълчат вцепенени. Обикновено двете страни си обменяха подготвени реплики или се бореха за надмощие в разговора.

Джак запита:

— Там ли сте, президент Уей?

— Аз не водя военните — отговори той.

— Вие водите нацията!

— И все пак. Моят контрол е… различен от този във вашата страна.

— Вашият контрол над Су е единственият ви шанс да спасите страната си от война, която не можете да спечелите.

Последва нова пауза, този път почти цяла минута. Екипът за национална сигурност на Райън седеше на канапета пред него, но не чуваха разговора. Той се записваше и можеха да го слушат след това. Джак насочи очи към тях и те отвърнаха с учудени погледи.

Накрая Уей отговори:

— Моля ви да разберете, господин президент. Аз ще трябва да обсъдя опасенията ви с председателя Су. Предпочитам да го сторя лично, но няма да се видим с него, докато не дойде на срещата в Политбюро в четвъртък сутринта, на път от базата на Народната освободителна армия в Баодин. Ще държи реч пред Постоянния комитет, а след това аз ще обсъдя с него нашия разговор и други неща.

Райън изчака няколко секунди. Накрая каза:

— Разбирам, господин президент. Ще говорим отново.

— Благодаря ви.

Райън остави слушалката и погледна към групата пред себе си.

— Мога ли да остана за момент с директор Фоли, министър Бърджис и директор Кенфийлд?

Всички други излязоха от залата. Райън стана, но не обиколи бюрото си. На лицето му се четеше изненада.

Когато вратата се затвори, той каза:

— Не мога да кажа, че очаквах това, което стана.

— Какво е то? — запита Кенфийлд.

Райън поклати глава. Все още беше в шок.

— Основателно смятам, че президент Уей току-що ми даде съвсем преднамерено разузнавателна информация.

— Каква информация?

— Каквато иска да използвам, за да убия председателя Су.

Лицата на двамата мъже и жената пред президента придобиха същите сащисани изражения.

Президентът Джак Райън въздъхна.

— Жалко, че нямаме хора, които да използват тази възможност.

Гери Хендли, Сам Гренджър и Рик Бел седяха в кабинета на Гери на деветия етаж на „Хендли Асошиейтс” малко след единадесет вечерта. Тримата седяха там цяла вечер в очакване на информация от Динг Чавес и останалите от Пекин. Динг беше се обадил преди няколко минути, за да каже, че първите му впечатления от бунтовниците са, че не са готови за сериозна работа, но че ще се въздържи от преценки за два дни, докато с Доминик и Сам преценят възможностите им по-добре.

Тримата директори възнамеряваха да си тръгват, когато мобилният телефон на Гери звънна.

— Хендли.

— Здравей, Гери. Тук е Мери Пат Фоли.

— Здравей, Мери Пат. Или да кажа госпожо директор?

— Така е правилно. Съжалявам, че се обаждам толкова късно. Събудих ли те?

— Не. Всъщност аз съм в офиса.

— Добре. Има нещо, за което искам да говорим.

Домашният телефон в дома на Джон Кларк в Емитсбърг, щата Мериленд, звънна. Кларк и жена му Санди лежаха в леглото, а Мелани Крафт седеше напълно будна в стаята за гости.

Цял ден слагаше лед на охлузеното си око и скула и опитваше да разбере от Джон Кларк какво прави Джак. Разбра достатъчно бързо, че Джон не е от хората, от които може да научиш тайни, но двамата със съпругата му се отнасяха достатъчно добре и се грижеха за нея, затова Мелани реши да чака връщането на Джак, преди да потърси отговори на многобройните си въпроси.

Пет минути след иззвъняването на телефона Кларк почука по вратата.

— Будна съм — каза Мелани.

Джон влезе в стаята.

— Как си?

— Боли малко, но е по-добре, отколкото ако не ме бяхте накарали да слагам лед на лицето си.

Джон каза:

— Трябва да ида до „Хендли Асошиейтс”. Изникна нещо много важно. Не ми е приятно да ти причинявам това, но Джак ме накара да обещая, че ще стоя с теб през цялото време, докато се върне.

— Искаш да дойда с теб ли?

— Там имаме няколко легла за компютърджиите, които работят нощна смяна. Не е като в хотел „Риц”, но и тук не е така.

Мелани стана от леглото.

— Най-после ще видя тайнствената фирма „Хендли Асошиейтс”. Вярвай ми, не мисля да заспивам.

Кларк се усмихна.

— Не бързай толкова, млада госпожице. Ще видиш фоайето, асансьора и един коридор. Ще трябва да изчакаш Джак, за да те разходи като важна персона.

Мелани въздъхна, докато се обуваше.

— Да, значи да не се надявам. Добре, господин Кларк. Ако обещаеш да не се държиш с мен като със затворник, аз обещавам да не душа из офиса.

Кларк отвори вратата, за да я пропусне.

— Става.