Код "Заплаха"

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ

Д-р Тун Гуогун, с кодово име Център, седеше пред бюрото си и наблюдаваше записите от дузината камери на общината и на частни фирми. Записът представляваше видеомонтаж, направен от охраната в неговия „Призрачен кораб” и показващ събитията от предишната вечер.

Видя от вътрешността на клуб „Стайлиш” как в коридора се появяват белите мъже, как полудялата тълпа реагира при престрелката и как един човек издърпва младия Джа през масата, за да го завърже и завлече назад в тъмнината.

От една камера на съседния магазин, насочена към улицата, видя катастрофиралия черен микробус и как мъжете излязоха от него с Джа и с един мъртъв командос и изчезнаха бързо в тъмна уличка.

Видя записа от камерата на пътната полиция на пресечката при „Кинг Роуд”, която показа как червеникавият миниван завива рязко, за да избегне колата с две врати и с въоръжения мъж, след което леката кола зави рязко и се блъсна, а миниванът с Джа и похитителите изчезна в нощта.

Тун не показа никакви емоции, докато гледаше.

До рамото му стоеше прав и гледаше монтажа на изпълнения с жестокости запис ръководителят на охраната на „Призрачния кораб”. Той не беше от триадите, но отговаряше за координацията с тях.

Убити и ранени са двадесет и девет членове на „Четиринадесет К”. Както виждате от записа, и някои от хората на противника също претърпяха загуби, но не намерихме никой от тях в местните болници.

Тун не каза нищо. Отбеляза само:

— ЦРУ.

— Да. Техният местен агент, Адам Яо, за когото знаехме от последната седмица, определено се вижда тук на записа.

— Ние четем комуникациите на ЦРУ. Знаем, че Яо е тук, в Хонконг, и наблюдава нашата операция. Защо не предотвратихте това?

— Ако ЦРУ бяха използвали свои сили или ако бяха координирали отвличането с други, ние щяхме да знаем за него и да се подготвим. Но Пентагонът е използвал военни сили, очевидно от тяхното Обединеното командване за специални операции. Нямаме дълбок и постоянен достъп до комуникациите им.

— Защо ЦРУ са използвали тях? Подозират ли изтичане на информация от мрежата си?

— Не. От информацията на ЦРУ, която следим след удара, установихме, че тази група командоси случайно се е намирала на учение в Южна Корея и е можела да дойде тук бързо, при възможността за отвличане на Джа. Никой от Обединеното командване не е казал на ЦРУ за тях.

— И все пак агентът на ЦРУ присъства.

— Аз… не съм установил как е станало това.

Тун каза:

— Много съм разочарован от случилото се.

Шефът на охраната отвърна:

— Разбирам ви. Разглеждането на отвличането постфактум не ни помага много. Предотвратяването му щеше да е идеалният вариант.

— Докладвахте ли за това на нашите колеги в Пекин? — запита Тун.

— Да. Те молят да се свържете с тях при първа възможност.

Тун кимна.

— Времето ни в Хонконг свърши.

Изгледа пълния с жестокости филм втори път. Бързо протегна ръка и натисна един бутон, за да спре записа в момента, когато шофьорът на минивана стреля с пистолета си през прозореца от своята страна. Когато прозорецът падна и колата премина близо до камерата, на екрана се появи относително чисто изображение на лицето му.

Тун извади кадъра и след секунди го изчисти значително със софтуера на компютъра си.

— Този мъж се намираше в клуб „Стайлиш” в началото на всичко това, преди нападението. Не участваше в нападателната група.

— Да, смятам, че сте прав.

Тун и шефът на охраната разгледаха заедно необработените материали от клуб „Стайлиш” от преди и след отвличането. Видяха неизвестния мъж до бара преди нападението — седеше съвсем сам. Но след отвличането го срещнаха други двама. Заедно тримата излязоха през предния вход. Единият, висок, носеше обикновена хартиена маска на лицето си.

А другият беше Адам Яо.

Тун намери добра снимка на ниския мургав мъж, когато влизаше в клуба за първи път точно край охранителната камера на входа. Изчисти снимката още повече и увеличи лицето на мъжа.

— Знам кой е този — обяви Тун Гуогун.

Натисна няколко бутона на компютъра си и включи видеоконференция. Една жена със слушалки на главата седеше на бюрото си някъде на етажа на операторите в „Призрачния кораб”.

Изненада се, като се видя на камерата. Поизправи се в стола си и се поклони, без да става.

— Бюро четиридесет и едно.

— Елате в кабинета ми.

— Да, Център.

След малко жената влезе в тъмния офис на Тун, спря до шефа на охраната, поклони се бързо и застана мирно с насочен право напред поглед.

— Погледни тази снимка.

Жената надникна край Центъра и се вгледа в екрана за няколко секунди, след което отново застана в стойка „мирно”.

— Това, изглежда, е обектът Доминго Чавес от Мериленд, Америка, фирма „Хендли Асошиейтс”. Съпруга — Патси Чавес. Един син — Джон Патрик Чавес. Доминго Чавес е служил в армията на САЩ, а после в отдела за специални дейности в ЦРУ. След напускането си…

— Знам кой е — прекъсна я Тун. — „Хендли Асошиейтс” е цел, която ни интересува, нали?

— Да, Център.

— Те убиха Картал и неговата банда либийски боклуци в Истанбул преди няколко месеца, нали?

— Да, Център.

— Вие, изглежда, знаете всичко за Чавес и „Хендли Асошиейтс”.

— Да, Център.

— Знаехте ли също, че господин Чавес и най-малко един негов колега са били тук, в Хонконг, снощи и са помагали на ЦРУ и на военните от САЩ да заловят Джа Шухай, шеф на нашия отдел програмисти, и че са убили много от нашите домакини от „Четиринадесет К?” Очите на младата жена се преместиха върху Центъра, а бялата й кожа сякаш доби сивкав цвят, когато кръвта се отдръпна от лицето й. Тя отговори тихо:

— Не, Център.

— Имаме ли вече дълбок и траен достъп до мрежата на „Хендли Асошиейтс”?

— Не, Център.

— Аз заповядах това да стане преди месеци.

Жената отговори:

— С помощта на хората ни в Шанхай и Вашингтон поставихме троянски кон на диск, доставен на „Хендли Асошиейтс” миналата седмица. Троянският кон все още не е активен.

— Вероятно хората там са открили програмата и не са инсталирали диска?

Жената примигна.

— Възможно е.

С върха на химикалката си Тун потупа друга снимка. Тя показваше Адам Яо, Доминго Чавес и висок чернокос мъж с хартиена маска на лицето.

— Това не е ли Джак Райън, синът на президента на Съединените щати? Той работи в „Хендли”.

Жената изгледа снимката.

— Аз… не знам, Център. Не виждам лицето му.

— Ако имахме достъп до мрежата им, щяхме да знаем точно кой е този, нали?

— Да, Център.

Тун помисли малко. Накрая каза:

— Ще бъдете назначена на друга длъжност. Свободна сте.

Жената се поклони и излезе от стаята. Тун включи друга видеоконференция още преди тя да излезе от вратата, този път с директора на отдела за контрол в „Призрачния кораб”.

— Заменете бюро четиридесет и едно с контрольор, който говори най-добре английски език, и го инструктирайте да поеме контрол над полевия оператор, който говори английски най-добре, който и да е той и където и да е сега в света, и да го изпрати в град Вашингтон. Елате в офиса ми след тридесет минути, като всичко това трябва да е изпълнено, за да ви дам други указания.

Без да чака отговор, той изключи връзката и завъртя стола си към директора на охраната.

— Военните къде закараха Джа?

Мъжът погледна към бележника в ръката си.

— Работим по намирането на тази информация. Със сигурност в Съединените щати, вероятно в базата „Андрюс” на ВВС. Оттам вероятно ще го предадат на ЦРУ за разпит. Ще използват тайна квартира, тъй като ще искат да го разпитват, преди да го поставят под официален арест.

Тун кимна.

— Искам адрес.

— Ще го намеря.

През последните няколко седмици се налагаше Валентин Коваленко да работи по цял ден, както и много нощи. Поставяше подслушвателни устройства във фирмени офиси, проникваше в безжичната комуникация на технологични фирми, крадеше информация от кредитни карти и изпълняваше различни други задачи.

Но тази вечер не работеше за Центъра. Прекара деня тук, в Барселона, за да фотографира един английски политик, дошъл на почивка в слънчева Испания с приятелка и оставил съпругата си в сивия Лондон с четирите деца.

Но това беше през деня. А тази вечер му предстоеше лична мисия. След като купи предплатен телефон от един магазин на няколко километра от апартамента на булевард „Роза”, отиде в едно интернет кафене, за да потърси телефонен номер, който не знаеше наизуст. Записа си го на лист хартия, след което се отби в един бар и изпи бързо две чаши вино, за да успокои нервите си, след което се върна в апартамента и реши да се обади. Погледна към компютъра на бюрото си. Програмата „Криптограм” стоеше отворена и мигаше.

Мамка му.

Отиде при малкото бюро. Реши първо да види какво иска Център и след като се освободи от него, да се обади на спокойствие на баща си, Олег Коваленко, в Москва.

Баща му нямаше компютър, нито пък мобилен телефон. Всъщност организацията на Центъра нямаше никакъв досег до него.

Валентин мислеше да разкаже на баща си възможно най-малко за случилото се, след което да го изпрати в СВР в Москва, където да поговори със старите си приятели и да им обясни ситуацията. Арестуването заради Джон Кларк. Бягството от затвора и принудителното му вербуване в организацията на Центъра.

Баща му и старите му приятели щяха да го измъкнат.

Реши да постъпи така, след като отиде до руското посолство в Барселона, пред което беше минал няколко пъти, но не смееше да влезе, защото реши, че не е безопасно да се свързва с никого там. Баща му можеше да свърши тази работа вместо него от Москва, където Валентин познаваше много хора, а и имаше възможност да насочва баща си към всеки от приятелите си, които можеха да помогнат.

Но преди това щракна в програмата „Криптограм”. Написа „Тук съм”. Издърпа картата от фотоапарата си и я вкара в компютъра. Написа „Сега качвам снимките”.

Програмата се включи и Центъра прие информацията.

Но отговорът оттам не съответстваше на съобщението на Коваленко. На екрана се появиха думите „Всеки греши”.

Учуден, Коваленко написа „Какво значи това?”

Незабавно по тила му изби пот. Понечи да напише нещо за свое оправдание, но се въздържа.

След кратко забавяне той написа:

Коваленко погледна към новия мобилен телефон. Нямаше как Центъра да сложи следящо или подслушвателно устройство на всеки нов неразопакован телефон на света.

Но интернет кафенето? Възможно ли беше наистина те да наблюдават всяка машина във всяко интернет кафене в Барселона? В Европа? В света? Невъобразимо. Невъзможно.

„Чакай малко” — каза си той. Извади своя мобилен телефон от якето си. Достатъчно дълго беше работил за Центъра и можеше да се досети поне отчасти каква технология използват срещу него. Вероятно телефонът му е снабден с устройство, което им праща географските му координати. Така можеха да следят къде ходи и ако Центъра наистина го следеше, знаеше, че е ходил в интернет кафенето. В такъв случай, предположи Коваленко, е можело да проследят трафика от тези компютри. Да видят, че е търсен телефон в Москва. Може да са разпознали името или пък да са направили собствено търсене и така да са разбрали, че той опитва да се свърже с баща си.

Може да са го следили и когато е купил телефона.

Така ли го правеха?

Не че е лесно, но поне изглеждаше, че не са всесилни.

Мамка му. Глупаво беше постъпил. Трябваше да опита нещо друго, да измисли друг начин да се сдобие с номера на баща си.

Написа:

Получи неочакван отговор:

Коваленко не отговори.

След миг на екрана се появи нов текст:

Думата „Вашингтон” изненада и притесни Коваленко.

От това по-слабо не можеше да се каже. Преди година Коваленко беше подготвил заговор с милиардера Пол Ласка, гражданин на САЩ, за да съсипе предизборната кампания на Джак Райън. Ласка и Коваленко не успяха и въпреки че милиардерът, изглежда, се отърва, Валентин се превърна в доста неудобна фигура в Кремъл и затова го захвърлиха в глуха линия.

Коваленко не се съмняваше, че администрацията на Райън знае всичко за него. Идеята да лети до Вашингтон, за да работи за сенчеста престъпна организация, му се стори ужасна.

Центъра отговори:

Коваленко остана загледан в екрана известно време, преди да напечата:

Отсреща не написаха нищо друго. Само тези настоятелни думи.

Валентин написа „не”, но не натисна клавиша за изпращане. Само го изгледа.

След няколко секунди изтри думата „не” и написа:

Коваленко каза на глас:

— Да. Заплахи и ласкателства. Ритни агента в задника, а после му направи свирка.

Не знаеше нищо за Центъра, но разбираше, че онзи е опитен в шпионските работи.

Руснакът напечата: