Код "Заплаха"

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ

Гостите на казино „Индиан Спрингс” на шосе 95 в Невада може да се изненадат, ако разберат, че най-далечните и тайни войни на Америка се водят от група тесни фургони на не повече от половин миля от техните маси за покер.

В пустинята Мохаве, северозападно от Лае Вегас, пистите, рульожките, хангарите и другите конструкции във военновъздушната база „Крийч” приютяват 432-ра експедиционна ескадрила — единствената, която ползва само безпилотни самолети. От там, откъдето се вижда казино „Индиан Спрингс”, пилотите и операторите на сензорите управляват безпилотните машини над територии в Афганистан, Пакистан и Африка.

Пилотите на тези машини не се качват в кабината за излитане, а влизат в наземната станция за управление — фургон с размери десет на три метра в паркинга на базата „Крийч”. Онези, които хулеха системата, често „истински” пилоти, наричат 432-та ескадрила Военнофотьойлните сили, но въпреки че мъжете и жените от базата са на 7500 мили разстояние от бойното пространство, над което летяха самолетите им с най-модерни компютри, камери и системи за управление чрез спътници, те участваха в бойните действия не по-малко от всеки пилот в кабината на изтребителя си.

Майор Брайс Рейнолдс управляваше „Циклоп 04”, а капитан Калвин Прат действаше като оператор на сензорите на машината. Двамата седяха удобно в наземната си станция за управление, а безпилотният им самолет, модел „MQ–9 Рийпър”, летеше в Пакистан, близо до границата и на шест километра над Белуджистан.

На метър зад пилота и седалките със сензорно управление седеше главният контрольор — един лейтенант, който контролираше мисията на машината и извършваше координацията с бойните единици в Баграм, Афганистан, където се намираше базата на безпилотните самолети е разузнавачите, които следяха информацията от полета.

Въпреки че полетът тази вечер имаше за цел разузнаване, а не издирване и унищожаване, безпилотният „Рийпър” носеше на крилете си пълното бойно снаряжение — четири ракети „Хелфайър” и две двестакилограмови бомби с лазерно насочване. Разузнавателните полети често пъти откриваха случайни цели и „Циклоп 04” имаше готовност за разрушение, ако се наложи.

Рейнолдс и Прат изпълняваха третия час от шестчасовата си мисия, по време на която трябваше да следят наземния трафик по национално шосе 50 в Пакистан, близо до град Муслим Багх, когато чуха гласа на контрольора.

— Пилот, премини към следващата попътна точка.

— Разбрано — отговори Рейнолдс и натисна лоста за управление наляво, за да наклони машината странично на 20 градуса, след което погледна надолу към чашата с кафе. Когато вдигна поглед, очакваше да види изображението от насочената надолу инфрачервена камера с указание за завой на запад.

Но мониторът отчиташе, че машината лети по права линия.

Пилотът погледна индикатора за страничен наклон на машината, която наистина се оказа в хоризонтално положение. Знаеше, че не е включил автопилота, но провери отново.

Не.

Майор Рейнолдс натисна лоста малко повече, но никой от уредите на дисплея не реагира.

Опита наклон надясно, но отново самолетът не реагира.

— Тук пилотът. Лостът за управление умря. Нямам реакция. Според мен загубихме връзката.

— Тук контрольорът, разбирам, че „Циклоп 04” е оглупял.

„Оглупял” за пилотите на безмоторните машини значеше, че самолетът не реагира на командите на оператора. Случваше се понякога, но толкова рядко, че не налагаше незабавно внимание от страна на техниците в базата.

Операторът на датчиците капитан Прат, който седеше отдясно на Рейнолдс, каза:

— Потвърждавам. Нямам отговор от самолета.

— Разбрано — каза контрольорът. — Чакайте малко. Ще направим диагностика.

Рейнолдс гледаше как самолетът му лети право на север, в посоката, която беше му дал преди няколко минути, и се надяваше контрольорът да му каже, че са открили някакъв софтуерен проблем или проблем със спътниковата връзка. Междувременно той можеше само да гледа екраните с изображенията от самолета, който летеше високо над голи безлюдни хълмове.

Програмата на самолета „Рийпър” включваше важна част за аварийно управление, която пилотът се надяваше да се активира, ако техниците не успеят да овладеят машината. Ако „Циклоп 04” останеше без спътникова връзка, контролът му се поемаше от програма, при която автопилотът щеше да закара и приземи машината на предварително определено място.

След още няколко минути полет без връзка със спътника и неуспешни опити от страна на техниците да разберат какво става с линукс базирания софтуер, Рейнолдс забеляза, че индикаторът за напречно положение помръдва. Дясното крило се вдигна над изкуствения хоризонт, а лявото слезе под него.

Но аварийната програма за управление с автопилот не беше включена. Самолетът променяше курса си.

Майор Рейнолдс остави лоста за управление, за да е сигурен, че не е задействал машината непреднамерено. Крилете продължиха да се накланят и всички камери по нея отчетоха завой на изток.

Безпилотният самолет се наклони на двадесет и пет градуса.

Капитан Прат, операторът на датчиците, запита тихо:

— Брайс, ти ли правиш това?

— Ъ… не. Не съм аз. Тук пилотът, до контрольора. „Циклоп 04” току-що промени курса.

След като приключи съобщението си, пилотът видя как крилете се върнаха в хоризонтално положение.

— Сега стои на курс нула две пет градуса. Височината и скоростта не са променени.

— Ъ… повтори?

— Тук пилотът, контрольор. „Циклоп” лети по собствен курс.

След малко майор Рейнолдс видя, че машината ускорява.

— Тук пилотът, до контрольора. Скоростта спрямо земята се увеличи на сто и четиридесет, сто и петдесет… сто шестдесет и пет възела.

Макар и рядко, се случваше самолетите да „оглупеят” временно, но да изпълнят самостоятелно завой и да увеличат скоростта без намесата на контрольора се оказа нещо съвсем ново за операторите и техниците.

Следващите няколко минути пилотът, операторът на датчиците и контрольорът действаха професионално, но с нарастващо безпокойство. Включваха различни програми на екраните, изчистваха командите на автопилота и координатите на пътните точки, както и информация от полета, в опит да отстранят грешната команда, която караше въоръжения им самолет да се отклони от курса.

Екраните пред тях показваха инфрачервено изображение на земята, над която безпилотният самолет се носеше в посока на изток. Но опитите им да си върнат управлението не успяваха.

— Тук пилотът, контрольор. Дали някой не се е намесил тук?

— Ние… ние опитваме да възстановим връзката. В разговори сме с, Дженерал Атомикс” и те търсят проблема.

Безпилотният самолет промени скоростта и курса си още няколко пъти, докато доближаваше границата с Афганистан.

Операторът капитан Прат каза на глас онова, което се въртеше в мислите на всеки запознат със ситуацията в базата на ВВС „Крийч”:

— Това не е грешка в софтуера. Някой хакер е завзел самолета.

Основната връзка се осъществяваше чрез спътник, който изпращаше съобщения от базата до самолета. На теория нямаше възможност тази връзка да бъде прекъсната и завзета, но никой на земята не можеше да обясни по друг начин онова, което се случваше на дванадесет хиляди километра от тях.

Показанията на системата за глобално позициониране отчетоха, че „Циклоп 04” пресича границата с Афганистан в 2,33 часа местно време.

Рейнолдс нанесе курса на самолета на планшет.

— Тук пилотът. При този курс и с тази скорост „Циклоп 04” ще премине над населено място. Ще мине на два километра източно от град Калат в Афганистан.

— Тук контрольорът. Разбрано.

— Тук операторът. Разбрано.

След няколко секунди се обади контрольорът:

— Имаме връзка с разузнавачи в Кандахар… Казват, че на два километра източно от Калат има наша база. В нея има наши бойци на предни позиции и сили на афганистанците.

— Ще минем точно над тях.

В контролния фургон настъпи тишина за няколко секунди. След това капитан Прат каза:

— Със сигурност…

Замлъкна, защото не искаше да каже останалото. Но след това продължи:

— Със сигурност не могат да задействат въоръжението.

— Не — отвърна Рейнолдс, но не звучеше толкова уверено. — Тук пилотът, до контрольора. Искаме ли да… ъ… проверим дали в района нямаме въздушни сили, които да, ъ, свалят нашия самолет?

Никой не му отговори.

— Тук пилотът, до контрольора. Чу ли въпроса ми? Ясно е, че самолетът ни е в нечии ръце и не знаем какви са намеренията им.

— Разбрано, пилот. В момента влизаме във връзка с „Баграм”.

Рейнолдс погледна към Прат. Поклати глава. Военновъздушната база „Баграм” се намираше твърде далече от „Циклоп 04”, за да е от полза.

След няколко секунди изображенията на някои от екраните се смениха и камерите превключиха от цветно излъчване към инфрачервено и после черно-бяло предаване, а после към бяло. Дисплеят смени няколко пъти всичките си настройки, но с постоянна скорост. Накрая се спря на инфрачервено с горещо бяло.

Рейнолдс погледна към Прат.

— Тези команди ги подава човек.

— Несъмнено — потвърди операторът.

— Тук контрольорът, до пилота. „Баграм” уведомява, че са изпратили няколко Ф–16. Ще пристигнат до около тридесет и шест минути.

— Мамка му — изруга Прат, но без да натисне бутона за излъчване. — Нямаме толкова време.

— Никак даже — съгласи се Рейнолдс.

Обективът на камерата, който подаваше изображение на основния екран, започна да фокусира върху един далечен хълм, на който се виждаха няколко квадратни постройки, разположени в кръг.

— Тук контрольорът. Това трябва да е „Евърет”.

На екрана се появи зелено квадратче, което обхвана най-голямата постройка на хълма.

— Хвана цел — каза Прат. — Някой има достъп до всички възможности на „Циклопа”.

Той трескаво опита да прекъсне прицелването чрез клавиатурата, но самолетът не реагира.

Всички в центъра за управление разбраха, че техният самолет се прицелва в американска база. И всички знаеха какво следва.

— Имаме ли възможност да се обадим в тази база? Да ги предупредим, че ще попаднат под обстрел?

В слушалките се чу гласът на контрольора:

— От Кандахар се заеха, но ще има известно забавяне — каза той и продължи: — Каквото има да става, ще стане, преди да успеем да ги предупредим.

— Исусе всемогъщи — възкликна Рейнолдс. — Мамка му!

Той натисна рязко лоста за управление наляво и надясно, а след това напред и назад. Екранът не реагира. Пилотът седеше като обикновен зрител и чакаше бедата.

— Оръжието е включено — докладва капитан Прат.

След което започна да чете информацията на дисплеите. Нямаше какво друго да прави, освен да обяснява какво се случва.

— Избрани средните пилони.

— Тук пилотът, ясно.

— Оператор до пилота — каза Прат е леко разтреперан глас.

— Подготвя се двигателят на ракета „Хелфайър”. Захранването — включено. Лазерът — включен. Оръжието — готово за стрелба. Къде са проклетите изтребители?

— Контрольорът до оператора. Остават им тридесет минути.

— Проклятие! Предупредете базата, мамка му!

— Лазерният прицел — задействан!

Това означаваше, че безпилотният самолет щеше да получи информация за точното разстояние до целта. Това беше и последната стъпка преди изстрелването на ракетата.

След секунди самолетът изстреля една ракета. Двеста и петдесет килограмовата й бойна глава се стрелна напред и се показа в долния край на монитора, а пламъкът от двигателя й за момент заслепи камерата, преди екранът да се проясни, за да покаже ярка и бързо движеща се точка.

— Огън! — викна Рейнолдс. Използваха тази дума, за да укажат, че пилотът е произвел изстрел с ракета, но тъй като нямаха дума за изстрелване по този начин, я използва и сега. След това се зае да чете на глас данните за достъп до целта от своя екран:

— Време на полета — тринадесет секунди.

Стомахът му се сви.

— Пет, четири, три, две, една.

Ударът на ракетата заслепи центъра на монитора. Получи се мощен взрив с няколко вторични експлозии, от които стана ясно, че ракетата е попаднала в склад за боеприпаси или гориво.

— По дяволите, Брайс — промърмори Прат от седалката си отдясно на майор Брайс Рейнолдс.

— Да.

— Мамка му! — отново се обади Прат. — Подготвя се и втора ракета.

След тридесет секунди Рейнолдс отново каза „Огън!” и продължи:

Изглежда ще ударят по същата цел.

След кратка пауза му отговориха:

— Разбрано.

Всички седяха, загледани в екраните пред себе си, от които се виждаше как самолетът им напада своите.

Всичките четири ракети излетяха и удариха три различни панелни постройки в базата.

След това двете бомби паднаха върху един гол скалист склон.

След като изстреля цялото си въоръжение, „Циклоп 04” зави рязко в обратна посока, увеличи скоростта до двеста възела, която беше и максималната му скорост, и се стрелна обратно към пакистанската граница.

Контрольорът даваше информация за местонахождението на изтребителите, които се намираха на двадесет минути път, които станаха десет, а после пет, преди безпилотният самолет да влезе в обсега на управляемите им ракети AIM–120 AMRAAM от типа „въздух-въздух”.

В този момент вече не ставаше дума за спасяване на живота на хора. В този момент ставаше дума за унищожаване на „Рийпър”-а, преди той да избяга в Пакистан, където щеше да попадне в ръцете на врага.

Самолетът прелетя през границата, преди да успеят да го свалят. Изтребителите също преминаха границата в отчаян опит да унищожат секретното оборудване, но безпилотният самолет се спусна рязко на хиляда и петстотин метра и се озова над гъсто населения град Куета, а пилотите на изтребителите получиха заповед да се връщат в базата.

Мъжете и жените в базата „Крийч”, както и онези в Афганистан и ЦРУ, а също и в Пентагона, продължиха смаяно да гледат на живо картината от избягалия от управлението им „Рийпър”, който направи кръг над едно житно поле на няколко метра от крайния квартал „Самунгли” на град Куета.

Пилотите разбраха, че самолетът ще изпълни контролирано кацане. Спускането се оказа почти идеално, с намаляване на въздушната скорост и газта, докато камерите на машината оглеждаха мястото за приземяване. Едва в последния момент, докато машината летеше на тридесет метра над земята, край доста натоварен път с четири платна, пилотът фантом дръпна рязко лоста за управление, с което накара самолетът да завие рязко наляво и надолу и да загуби напълно подемната си сила. Машината падна на земята, претърколи се няколко пъти и спря.

Мъжете и жените в база „Крийч”, в Ленгли и в Арлингтън, които наблюдаваха този кошмар от първите редове, отскочиха назад едновременно, изненадани от жестокото и изненадващо предумишлено събаряне на машината им в края на плавния полет.

Майор Рейнолдс и капитан Прат в командния център в базата „Крийч”, слисани и гневни, рязко свалиха слушалките от главите си, излязоха навън в топлия и ветровит следобед и останаха там, за да чакат доклада за жертвите от базата „Евърет”.

Ръцете на двамата плувнали в пот мъже трепереха.

При нападението загинаха осем американски войници и четиридесет и един афганистанци.

Един полковник от ВВС в Пентагона стоеше прав пред седемдесет и два инчовия монитор, който допреди две минути, преди да угасне, показваше цялото събитие.

— Предлагам унищожение на място — каза той.

Искаше от шефовете си позволение да изпрати втори безпилотен самолет в района, който да хвърли достатъчно боеприпаси срещу приземения самолет и да го унищожи на мястото му така, че по нищо да не личи, че е американска машина. С малко късмет и с много ракети „Хелфайър” той можеше да изчезне напълно.

По много от лицата в залата се четеше съгласие, но доста от присъстващите не казваха нищо. За унищожаването на безпилотен самолет, паднал в контролираните от „Ал Каида” територии имаше протокол, за да остане скрита тайната и да се лиши врагът от възможността за пропаганда.

Министърът на отбраната Боб Бърджис седеше в края на дългата маса. Той почукваше с химикалката си върху бележника пред себе си, замислен. След това запита:

— Полковник, как можете да ме уверите, че следващият безпилотен самолет също няма да бъде отвлечен и приземен при „Циклоп 04” или дори по-лошо, че няма да премине през границата, за да нападне наши сили?

Полковникът погледна към министъра на отбраната и поклати глава.

— Честно казано, сър, не мога да ви дам никакви уверения, без да знам какво точно се случи сега.

Бърджис отговори:

— В такъв случай нека запазим каквито машини са ни останали.

Полковникът кимна. Не му хареса сарказмът на министъра на отбраната, но в думите му имаше здрава логика.

— Слушам, сър.

През последния половин час министърът на отбраната разговаряше с адмирали, генерали, полковници, шефове от ЦРУ и хора от Белия дом. Но в цялата тази криза най-интересен се оказа разговорът с техника от, Дженерал Атомикс”, който се намираше по това време в Пентагона и когото изпратиха за среща с министъра, преди да отиде в съседната стая, за да чака нови заповеди. След като му обясниха мащабите на кризата, техникът заяви достатъчно категорично, че независимо как хакерите са проникнали в безпилотния самолет, ще е опасно да се смята, че има каквито и да било технологични пречки за географския обхват на действията им. Никой в армията или в, Дженерал Атомикс” не можеше да заяви на толкова ранен етап дали операторът, завзел управлението над безпилотния самолет в Пакистан, не би могъл да завладее и управлението на самолет на САЩ, който лети по границата с Мексико, в Югоизточна Азия или в Африка.

След като чу тези думи, министърът на отбраната Бърджис обяви в залата:

— Не знаем къде е нападателят или какъв достъп има до нашата мрежа. Затова заповядвам приземяване на всички безпилотни самолети „Рийпър”.

Един полковник, който участваше в операциите с безпилотните самолети, вдигна ръка.

— Сър. Не знаем дали точката за достъп се ограничава само до системата „Рийпър”. Възможно е някой с възможностите, които видяхме, да може да контролира и другите ни безпилотни системи.

Министърът беше мислил по този въпрос. Стана, взе шлифера си от стола и го нахлузи.

— За момента спираме само система „Рийпър”. Заедно с ЦРУ и Агенцията за вътрешна сигурност имаме колко? Сто постоянно летящи безпилотни самолети, нали? Искам бройката, за да информирам президента — каза той на една от своите подчинени.

Жената кимна и изхвръкна от залата.

Бърджис продължи:

— Информацията от безпилотните самолети осигурява безопасност на адски много войници, гранични патрули и други. Отивам в Белия дом, за да обсъдя въпроса с президента. Ще го запозная с двете страни на този въпрос и той ще прецени дали да спрем всички безпилотни самолети по света, докато решим какво, по дяволите, става. А сега ми трябва информация. Искам да знам кой, как и защо. Този инцидент ще се превърне в грозна каша за всички нас, но ако не можем да отговорим на тези три въпроса веднага, нещата ще станат по-грозни и ще продължат много повече време. Ако вие и хората ви не търсите отговорите на тези три въпроса, не искам да занимавате нито мен, нито хората ми със себе си.

Всички в залата отговориха живо с „Да, сър” и Боб Бърджис излезе, последван от антуража си от хора в костюми и униформи.

В крайна сметка президентът на Съединените щати Джак Райън не можа да реши дали е необходимо да приземи всички безпилотни военни и разузнавателни самолети на САЩ. Когато черният автомобил на министъра на отбраната мина през портала на Белия дом един час след събарянето на машината в Пакистан, един масивен безпилотен самолет „Глобал Хок”, най-големият в инвентара на САЩ, загуби контакт с екипажа си, докато се намираше на двадесет километра от етиопския бряг.

Оказа се, че и той е отвлечен — разбраха го, след като пилотът фантом деактивира автопилота и направи леки корекции в полета, сякаш за да провери как се управлява тази голяма машина.

Мъжете и жените, които наблюдаваха картината, бързо разбраха, че или пилотът фантом не е така опитен, както предишния, който се справяше отлично с машината в източната част на Афганистан, или пък е същият пилот, но не познава така добре тази по-голяма и по-сложна система. Независимо от причината, малко след отвличането този самолет загуби контрол. Някои системи изключиха неправилно и се включиха в погрешната последователност, което не позволи изправянето на самолета на няколко мили над водата.

Машината, която падна като камък от небето, се заби в Аденския залив.

Практически всички, които имаха право да знаят за тази машина, възприеха това като послание от хакерите — „Всички безпилотни самолети са компрометирани. Използвайте безпилотните си самолети на свой риск”.