Код "Заплаха"

СЕДЕМДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

Джон Кларк замина същия ден с частен самолет от летището, където „Хендли Асошиейтс” държеше своя самолет „Гълфстрийм”. Адара Шърман, която изпълняваше длъжността мениджър на превозите, стюардеса и охрана, уреди всичко за ранния полет до Русия на десет хиляди метра височина над Тихия океан, защото гълфстриймът още летеше обратно от Хонконг, където беше оставил Джак Райън-младши.

Докато Кларк летеше на взетия под наем „Лиърджет”, разговаряше по спътниковия телефон със Станислав Бирюков, шеф на руската Федерална служба за безопасност. Кларк беше направил адски голяма услуга на Бирюков и руското разузнаване предишната година, като почти самостоятелно спаси Москва от ядрено унищожение. Директорът Бирюков беше казал тогава на Кларк, че вратата му е винаги отворена за него и добрият руснак не забравя приятелите си.

Джон Кларк провери тези думи, като каза:

— Трябва да вляза в Китай през Русия с още двама и това трябва да стане до двадесет и четири часа. О, освен това другите двама са китайци, които ще бъдат завързани и със запушени уста.

След продължителна тишина, последвана от тих, почти злобен смях на другия край, руснакът отговори:

— Ех, на какви интересни почивки ходите вие, американските пенсионери. В моята страна ние предпочитаме дачата и слънчеви бани, когато се пенсионираме.

Кларк запита:

— Ще можеш ли да ми помогнеш?

Вместо пряк отговор Бирюков каза:

— А когато стигнете там, Джон Тимофеевич? Ще ви трябва ли помощ във вид на оборудване?

Този път Джон се усмихна.

— Е, щом предлагаш.

Бирюков дължеше услуга на Джон, който знаеше, че всяка помощ от шефа на ФСБ всъщност е индиректна подкрепа за приятеля на Кларк, президента на Съединените щати. Бирюков знаеше, че Кларк би трябвало да работи за Америка в конфликта с Китай, но не и за ЦРУ, което беше добре, защото ФСБ знаеха, че Управлението е компрометирано в Китай.

Джон каза на Бирюков какво би искал да занесе със себе си в Китай и директорът на ФСБ си записа всичко. Каза на Кларк да замине за Москва, където ще го очакват оборудването и военен транспорт, а той ще се погрижи за всички други подробности, докато Джон се наслаждава на полета.

— Благодаря ти, Станислав.

— Предполагам, че после ще трябва да се връщаш обратно?

— Надявам се — отвърна Джон.

Бирюков се засмя отново, защото разбра какво иска да каже Кларк. Ако не му трябва обратен полет, значи е мъртъв.

Бирюков прекъсна връзката, повика своите висши специалисти по оперативната работа и им заяви, че ще се простят с кариерата си, ако не направят каквото трябва, за да се случи това, което иска.

Кларк и двамата завързани и покрити с качулки пленници пристигнаха в Москва, след което отлетяха с транспортен самолет „Туполев” за Астана в Казахстан. Там ги качиха на самолет с боеприпаси, които заминаваха за Китай. Превозвачът, държавният износител на оръжие „Рособоронекспорт”, често летеше с подобни мисии в Китай и знаеше какво да прави по заповед на ФСБ, без да задава въпроси.

Показаха на Кларк един палет до товарната врата на самолета. На него лежаха няколко зелени сандъка и Джон изчака да остане сам след излитането, за да ги провери. До тях намери и бутилка водка „Йорданов” с написана на ръка бележка.

„Водката е подарък от приятел и дано ти хареса. Останалото… отплата за дълга. Пази се, Джон.”

Отдолу имаше подпис „Стан”.

Джон схвана подтекста на бележката и подаръка. ФСБ считаше тази своя помощ като пълна отплата за помощта, която получи от Кларк и Америка в казахстанската степ.

Транспортният самолет Ил–76 кацна в Пекин точно тридесет часа след като Кларк напусна Балтимор. Агентите на ФСБ на летището взеха сандъците и тримата мъже и ги закараха в тайна квартира на север от града. След час Сам Дрискол и четирима други мъже от начинаещата бунтовническа група „Път към свободата” пристигнаха и ги закараха в своята кошара скривалище.

Доминго Чавес посрещна Джон Кларк на вратата. Дори и в тъмното Динг забеляза кръговете под очите на Кларк и прочете по лицето му колко трудно е понесъл дългото пътуване от Мериленд. Този шестдесет и пет годишен мъж, пътувал над тридесет часа, беше прекосил дванадесет часови пояса и изглеждаше точно така.

Двамата се прегърнаха, после Джон прие зеления чай, който Ин Ин му предложи заедно с чиния фиде в солен соев сос, след което му показаха легло на втория етаж на кошарата. Заключиха с катинар двамата пленници в мазето на обора и разположиха двама въоръжени бойци отвън.

Чавес огледа оборудването, което Кларк донесе от Русия. В първия сандък намери снайперска пушка „Драгунов” с оптичен мерник с осемкратно увеличение и заглушител. Динг познаваше добре това оръжие и незабавно го осениха няколко идеи за предстоящата операция.

След това отвори два еднакви сандъка, които съдържаха по един противотанков гранатомет РПГ–26.

Това оръжие щеше да свърши отлична работа срещу бронирана кола.

Имаше и един голям контейнер с два гранатомета РПГ–9 и осем гранати с опашни стабилизатори.

Останалите сандъци съдържаха радиоапарати с високотехнологични цифрови шифроващи модули, боеприпаси и димни и осколочни гранати.

Динг знаеше, че не трябва да дава противотанково оръжие на „Път към свободата”. Питал ги беше какви оръжия и тактики познават, за да ги използва най-добре при нападението, и реши, че е най-добре двадесетината млади китайци да осигуряват охраната за оттегляне след нападението или пък просто да вдигат много шум с пушките си по време на атаката.

Чавес обсъди операцията с Доминик и Сам. Отначало тримата американци разговаряха дали мисията има изобщо някакви шансове за успех.

Динг не караше никого да участва против волята си.

— Никой не е длъжен да иде. Ще е напечено. По дяволите, та ние дори не знаем колко охрана ще има в конвоя.

Дрискол запита:

— Ние нали ще ги използваме? Имам предвид хлапетата от „Път към свободата”.

Чавес отговори:

— Използваме ги, за да спрем войната. Ще спя по-добре, като знам това. Ще направя всичко по силите си да ги пазя от проблеми, но не се заблуждавайте, че ако успеят да ни приближат до председателя Су, ще стреляме, а после ще се занимаваме с последствията. След това никой от нас няма да е в безопасност.

Включиха китайците в разговора и когато Чавес каза на Ин Ин, че искат да нападнат конвоя с председателя Су, когато влиза в града от Баодин, тя отговори, че може да помогне, като намери информация за маршрута.

Разпънаха една голяма карта на града в кошарата и тримата американци и младата бунтовничка се наведоха над нея.

Ин Ин каза:

— Имаме съзаклятник в полицията в Пекин. Надежден е — давал ни е информация и преди за разни конвои.

— Информация, за да ги нападнете?

— Не. Никога не сме нападали правителствен конвой, но понякога пишем лозунги по надлезите, преди колите да наближат.

— А вашият човек в полицията откъде научава за маршрутите?

— Министерството на обществената сигурност има задача да изпраща полицаи с мотоциклети по надлезите, подходите и изходите от магистралите, за да задържат движението. Нашият човек в полицията участва в патрулите заедно с други полицаи. Казват им за маршрута в последния момент и използват ротационна система, при която им съобщават коя е следващата точка за блокиране едва след като дойде време да тръгнат за нея.

— Сигурно има десетки пътища за конвоя до Джуннанхай.

— Да, така е, но това е, когато влязат в града. Полицията блокира пътищата от шестото околовръстно шосе чак до вътрешността на града. Не можем да ги нападнем преди шестото околовръстно шосе, защото няма да знаем кога нашият човек ще тръгне. Не можем и да чакаме твърде дълго след шестото околовръстно шосе, защото там има прекалено много варианти. Даже и да знаем по кой път се движи конвоят, няма да имаме време за подготовка на нападението.

Дом каза:

— Значи ще трябва да подготвим удара на шестото околовръстно шосе.

Ин Ин поклати глава.

— Не. Там ще разположат много охрана.

Дрискол изстена.

— Май опциите са малко.

Момичето кимна.

— Но това е добре. Има само два логични варианта за конвоя, след като подмине шестото шосе. Пътят за Дзинджоу или Г-четири. Разберем ли кой от тях ще бъде пазен от полицията, ще имаме време да ги пресрещнем, преди да влязат в самия град.

— Малко несигурно звучи.

Чавес каза:

— Петдесет процента вероятност. Ще трябва да застанем по средата между двата пътя и да тичаме към засадата.

В сряда вечерта тримата американци, Ин Ин и двама млади китайци заминаха към двете места за засада с малък микробус със затъмнени стъкла. Много биха искали да разгледат района на дневна светлина, но намериха подходящо място по шосе Г–4 чак в десет вечерта, а на пътя за Дзинджоу откриха удобно място за засада чак след полунощ.

Мястото на шосе Г–4 се оказа по-доброто. Редица дървета от север осигуряваха добро прикритие и път за бързо изтегляне към открити земеделски земи и голямо кръстовище в другия край, което позволяваше Чавес и бунтовниците от „Път към свободата” да се разпръснат из града много бързо след засадата.

Но пътят за Дзинджоу се оказа по-открит. Да, имаше тревисто възвишение, което вървеше покрай северната страна на правото шосе с осем ленти, но южната страна се оказа по-ниска, малко над нивото на пътя, а гъстата гора от блокове и улици зад нея означаваха, че не биха били възможни високи скорости заради сутрешния трафик.

Чавес огледа потенциалното място за засада и обяви:

— Можем да ударим от две страни и да заложим стрелец на пешеходния надлез на север. Ще трябва и някой да стои на пътя зад конвоя, за да не им позволи да се върнат назад.

Дрискол се обърна към Динг в тъмнината.

— Виждал съм доста Г-образни засади. Но не съм чувал за О-образна засада. Не се обиждай, Динг, но според мен има причина никой да не ги прави. И тя е, за да не се изпозастрелят помежду си.

Чавес отвърна:

— Знам, но виж. Ние ще нападаме от всички страни и ако внимаваме със стрелбата, всичко ще е наред. Човекът на надлеза ще стреля надолу. Онзи от южната страна на пътя ще стреля от кола, под нивото на надлеза. Хората от „Път към свободата” ще бъдат на хълма и ще гърмят надолу по конвоя, а пък аз ще съм от другата страна със снайперската пушка със заглушителя и оптиката, за да стрелям от прозореца на някой от апартаментите ето там.

— Как ще влезеш в апартамент?

Динг сви рамене.

— Това са подробности, тапо.

Върнаха се в кошарата, където вече будният Джон Кларк разглеждаше оръжията от Русия.

Чавес планираше да остави Кларк тук, в кошарата, по време на нападението, а да не го кара да участва в засадата. Притесняваше се, че Кларк ще иска да иде с тях, но се надяваше мъж на неговите години с една здрава ръка да разбира, че няма да е много полезен.

Динг отиде при Джон, който разглеждаше подредените върху сандъците оръжия. Особено го заинтригуваха двата противотанкови гранатомета.

— Как си, Джон?

— Добре — отвърна мъжът, като продължи да проверява облегнатите на стената автомати, дървените сандъци с гранатометите, тенекиените кутии с боеприпаси и гранатите.

Какво си намислил, господин Кларк? — запита Динг, внезапно разтревожен, че Джон сигурно е решил да участва в предстоящия екшън. Според Чавес за това не можеше да става и дума, но не биваше да се прави на началник пред Джон Кларк.

— Мисля си къде искаш да бъда утре сутринта.

Чавес поклати глава.

— Съжалявам, Джон. Но не мога да те взема с нас.

Кларк сега погледна към Чавес, а очите му се присвиха и го изгледаха твърдо.

— Искаш ли да ми кажеш защо, синко?

„Мамка му!”

— Защото ще е трудно. Знам, че ти си печен. Даже го доказа за пореден път онази вечер срещу „Божествена сабя”. Но единственият ни шанс да се измъкнем оттук е да нанесем удар и да бягаме бързо. Знаеш, че не можеш да тичаш с останалите. Даже аз съм твърде стар за тия лайнарщини — каза Динг и се усмихна, като се надяваше така да успокои гнева в погледа на тъста си.

Но изражението на Кларк не се промени и той каза:

— Кой ще стреля с противотанковите оръжия?

Чавес поклати глава.

— Още не съм решил. Ще трябва стрелецът да е най-малко на двеста и петдесет метра назад, което значи, че елиминираме един автоматчик, затова…

Кларк сега се усмихна.

— Проблемът е решен.

— Моля?

— Аз ще си седя с двата гранатомета нагоре по пътя за изтегляне и ще стрелям по твой сигнал. Щом свърша, отивам при камионите.

— Съжалявам, Джон. От пътя за изтегляне няма пряка видимост към шосето.

Кларк отиде при картата. Огледа я за десетина секунди — по пет за всяко заградено с кръг място за засадата.

— Добре тогава. Този надлез ще ми даде пряка видимост към всичко, ако дойдат тук, а ако минат оттам, ето този хълм ще свърши работа.

Динг веднага разбра идеята на Кларк, която се оказа адски добра. Ядоса се на себе си, че сам не се е досетил, но реши, че е така, защото бе прекалено ангажиран да мисли как да не допусне Джон до битката.

Но знаеше, че Джон няма да стои и да чака в кошарата.

— Сигурен ли си?

Кларк кимна — вече коленичил, за да огледа отново противотанковите оръжия.

— Тези неща може да направят разликата между успеха и провала. На теб ти трябва всички да излязат от колите в конвоя. Но ако ги заградим и ги обстрелваме с гранатомети и автомати, може да решат, че е по-добре да си стоят в колите и да се надяват бронята да ги опази, докато дойдат да ги спасят. Обаче ако видят как няколко коли отскачат петнадесет метра във въздуха, знай, че до един ще искат да избягат от колите и камионите.

— Можеш ли да стреляш с лявата ръка?

Кларк изсумтя.

— Дори не съм стрелял с гранатомет с дясната ръка. Няма да се налага да уча нещо наново.

— Ами онези двамата от „Божествена сабя” в мазето? — запита Сам Дрискол.

Кларк му отговори с въпрос:

— Какво за тях? Ти да не си станал гнуслив?

— Шегуваш ли се? Тия шибаняци убиха Гренджър и половината от охраната. И петима служители на ЦРУ, а и опитаха да очистят приятелката на Райън. Чудех се дали ще теглим сламки или ще хвърляме зарове, за да видим кой ще има удоволствието.

Кларк кимна. Нямаше да изпитат удоволствие да убият двамата китайци от специалните сили, но именно те бяха убивали хладнокръвно.

Чавес каза:

— Сам, ти ще караш камиона зад конвоя. Пленниците ще са при теб, ти ще ги убиеш и ще ги оставиш в камиона.

Сам кимна. Преди две години си беше навлякъл малко неприятности, като уби двама спящи мъже, защото се налагаше. Тогава постъпи така, както се налагаше, и сега също щеше да постъпи така, както се налага.