Код "Заплаха"

СЕДЕМНАДЕСЕТ

Тръгнаха надолу по подхода към подземния паркинг, почти празен толкова рано в неделя сутрин, и седнаха на предните седалки на минивана на Липтън. Той сложи ключа в ключалката, но не запали двигателя и двамата останаха сред тишината на полутъмния гараж. Единствената светлина върху лицата им идваше от слабата флуоресцентна лампа на бетонната стена.

Липтън, около петдесетгодишен, носеше сиво-русата си коса с момчешки бретон, който не го подмладяваше, а по-скоро му придаваше вид на човек, който се е сресал набързо. По лицето му се виждаха белези от акне и бръчки и имаше вид на човек, който обича слънцето точно толкова, колкото и пиенето — Мелани си представи как той посвещава много внимание едновременно на тези две занимания. Афтършейвът му се оказа толкова силен, че тя се запита дали не пълни ваната си с него и не се гмурка всяка сутрин. Говореше прекалено шумно и бързо и още от самото начало оставяше погледа си доста време върху бюста й, очевидно доволен, че тя знае какво прави той.

Напомняше й на чичото на бивш приятел от гимназията, който прекалено дълго я зяпаше и подмяташе комплименти за атлетичното й тяло по очевидно перверзен начин, но с внимателно подбрани думи, които му позволяваха да отрече, че е така.

Накратко, Липтън беше отвратителен.

— Доста време мина — каза той.

— От месеци не съм ви чувала. Мислех, че се занимавате с други неща.

— Други неща ли? Имате предвид, че съм напуснал ФБР, отдела за национална сигурност или контраразузнаването?

— Имах предвид вашето следствие.

— Да оставя Джак Райън-младши? Не. Напротив, точно както вас, и ние все още се интересуваме силно от него.

— Очевидно нямате доказателства — отвърна Мелани с подигравателен тон.

Липтън потупа с пръсти по волана.

— За момента следствието на Министерство на правосъдието е само набиране на информация, като още не се знае дали от нея ще се стигне до обвинение или не.

— Вие ли ръководите следствието?

— Аз ръководя вас. Но на този етап не е нужно да знаете повече от това.

Мелани погледна през предното стъкло към бетонната стена и каза:

— Когато за първи път се обадихте през януари, след ареста на директор Олдън, казахте същото. Отделът за национална сигурност на ФБР проучва интереса на Олдън към Джак-младши и „Хендли Асошиейтс” и подозренията му, че Джак и неговите колеги събират класифицирана информация за националната сигурност, за да правят незаконни сделки на световните финансови пазари. Но вие казахте, че всичко това са предположения и че не е извършено никакво престъпление. И ето сега, шест месеца по-късно, сме пак заедно и нищо не се е променило, нали?

— Някои неща се промениха, госпожице Крафт, но вие не знаете за тях.

Мелани въздъхна. Това беше кошмар. Надяваше се, че повече няма да се среща с Дарън Липтън от отдела за контраразузнаване.

— Искам да знам с какво разполагате срещу него. Искам да знам за какво става дума. Ако ви трябва помощта ми, трябва да ми обясните.

По-възрастният мъж поклати глава, но не спря да се хили.

— Вие сте човек на ЦРУ, отдаден на заем на директора на Националната разузнавателна служба и следователно мой доверен информатор в това следствие. Това не ви дава правото да гледате досието. Имате правно задължение да сътрудничите с ФБР, а също и морално.

— А Мери Пат Фоли?

— Какво за нея?

— Когато се запознахме, казахте, че тя е част от проучването на „Хендли Асошиейтс” и че по тази причина не мога да й разкривам информацията. Успяхте ли поне нея да проверите… вече?

Липтън отговори кратко:

— Не.

— Значи смятате, че Мери и Джак участват в някакво престъпление?

— Има такава възможност. Семейство Фоли са приятели на Райън над тридесет години. Разбирате, за човек на моята работа е ясно, че при подобни взаимоотношения хората си казват разни неща. Не знаем подробности за взаимоотношенията на Джак и директор Фоли, но знаем, че през последната година са се срещали няколко пъти. Възможно е тя с правомощията си да предава класифицирана информация на Джак в полза на „Хендли Асошиейтс”.

Мелани облегна глава на седалката и въздъхна продължително.

— Липтън, тая шибана история не е нормална. Джак Райън е финансов аналитик. Мери Пат Фоли е… по дяволите, тя е една американска институция. Сам го казахте. Стари приятели са. От време на време обядват заедно. Обикновено и аз присъствам. Но е прекалено да мислите, че участват в престъпление срещу САЩ.

— Ще ви напомня думите ви. Когато Чарлс Олдън ви беше искал информация, с която да свърже Джон Кларк с Джак Райън-младши и с „Хендли Асошиейтс”, вие смятахте, че те участват в нещо повече от търговията с валута. Казахте при втория ни разговор, че според вас Райън се е намирал в Пакистан по време на събитията от последната зима.

Мелани се поколеба за момент.

— Мислех, че е там. Той реагира много подозрително, когато му споменах това. По онова време имаше и друга… косвена информация, заради която ми се стори, че той ме лъже. Но нямах доказателства. Но дори и да ме е лъгал, дори да е бил в Пакистан… това не доказва нищо.

— Затова трябва да се поразровиш по-дълбоко.

— Не съм полицай, Липтън, и определено не съм агент на ФБР.

Липтън се усмихна.

— Адски добра би била, Мелани. Какво ще кажеш да поговоря с някои хора?

Тя не отвърна на усмивката му.

— Какво ще кажете да пропусна?

Усмивката му изчезна.

— Все още не сме стигнали до дъното на тази история. Ако в „Хендли Асошиейтс” се извършват престъпления, ние трябва да знаем за това.

— Не сме разговаряли от… колко? Шест месеца? Защо не правите нищо вече половин година?

— Правихме, Мелани, чрез други средства. Ще кажа отново, че ти си само малка част от пъзела. Но пък си нашият вътрешен човек… по-скоро вътрешна жена.

Мъжът изрече последните думи ухилен и бързо спусна очи по тясното яке на Мелани.

Тя не обърна внимание на забележката му и отвърна:

— Е, какво се е променило? Защо сте тук сега?

— Какво, не ти ли харесват посещенията ни?

Мелани изгледа Липтън. Погледът й сякаш казваше „яж лайна”. Такъв поглед той беше получавал от немалко красиви жени.

Дарън й намигна.

— Моите шефове искат да действаме. Говори се за подслушване на телефони, следящо оборудване, а дори и екип от хора, които да следят Райън и някои от колегите му.

Мелани поклати глава категорично.

— Не!

— Но аз им казах, че това не е необходимо. Благодарение на вашите… интимни взаимоотношения със субекта всяко наблюдение би представлявало намеса и в твоя личен живот. Шефовете ми не се трогнаха от тези думи. Не смятат, че си помогнала много досега. Но в края на краищата успях да ти осигуря малко време, за да ни издействаш добри данни, преди ФБР да разпореди пълен натиск.

— Какво искате?

— Искаме да знаем къде е денонощно, или поне колкото е възможно повече. Трябва да знаем къде пътува, кога лети, с кой самолет, в кой хотел отсяда, с кого се среща.

— Когато пътува по работа, не ме взема със себе си.

— Е, ще трябва да измъкнеш повече информация с хитри въпроси. С приказки в леглото — каза мъжът и намигна.

Мелани не отговори.

Липтън продължи:

— Карай го да ти праща по електронна поща разписанието си, когато пътува. Казвай му, че той ти липсва и че искаш да знаеш къде отива. Накарай го да ти праща потвържденията от авиокомпаниите, когато ангажира самолет.

— Той не лети с търговски авиолинии. Фирмата му има самолет.

— Самолет?

— Да. Един „Гълфстрийм”. Лети от Балтимор, но не знам повече. Споменавал го е няколко пъти.

— Аз защо не знам за това?

— Нямам идея. Казала съм на Олдън.

— Е, не си казала на мен. Аз съм от ФБР. Олдън беше от ЦРУ, а сега е под домашен арест. И определено не работи за нас.

Дарън отново намигна.

— Ние сме добрите.

— Да — отговори Мелани.

— Необходимо е да ни осигуриш информация и за колегите му. Най-вече с кого пътува.

— Как?

— Кажи му, че ревнуваш, че подозираш, че има друга любовница. Казвай му каквото трябва. Нали ви видях преди малко. Въртиш го на малкия си пръст. Това е добре. Използвай го.

— Да ти го начукам, Липтън.

Липтън се ухили и Мелани разбра, че го е зарадвала с отговора си.

— Това мога да го уредя. Ето сега говорим за едно и също. Чакай да спусна облегалката. Не че окачването на колата ми не е подлагано на такива изпитания, ако ме разбираш.

Той се шегуваше, но Мелани Крафт искаше да повърне. Почти инстинктивно протегна ръка и зашлеви агента на ФБР по челюстта.

Рязък шамар и месестото лице на Липтън издаде звук като изстрел от пушка в минивана.

Мъжът отскочи от болка и изненада, а лукавата му усмивка изчезна.

Мелани изкрещя:

— Край! Кажи на шефовете си да изпратят друг агент за срещи с мен, ако искат, но на теб няма да кажа и дума повече!

Липтън докосна устните си с пръсти и погледна избилото петънце кръв от удара на Мелани.

Мелани го изгледа злобно. Вече мислеше да излезе от минивана и да тръгне пеша до метрото. В каквото и да участваше Джак, едва ли бе вредно за Съединените щати. Тя беше изпълнила онова, което искаха от нея, още през януари.

ФБР можеше да я целуне отзад.

Посегна към дръжката на вратата, но Липтън проговори. Тонът му беше мек, но сериозен. Сега звучеше като различен човек.

— Госпожице Крафт. Ще ви задам един въпрос. Искам да ми кажете истината.

— Казах ви. С вас не говоря повече.

— Отговорете ми на този въпрос и можете да си тръгнете, няма да ви преча.

Мелани се отпусна на седалката. Впери поглед право напред през стъклото.

— Добре. Какво?

— Вие, госпожице Крафт, работили ли сте някога като агент на чуждестранен ръководител?

Сега тя се обърна към него.

— За какво, за бога, говорите?

— Чуждестранен ръководител е термин, който обозначава правителството на страна, различна от Съединените американски щати.

— Знам това. Не знам защо ми задавате този въпрос.

— Да или не?

Мелани поклати глава съвсем объркана.

— Не. Разбира се, че не. Но ако ме разследвате за нещо, искам адвокат от управлението, за да…

— А някой член на семейството ви някога работил ли е като агент на чуждестранен ръководител?

Мелани Крафт млъкна. Тялото й се вкочани.

Дарен Липтън я гледаше. Лампата отвън освети нова капка кръв на устната му.

— Какво… какво е това?

— Отговори на въпроса.

Тя се подчини, но по-колебливо отпреди.

— Не. Разбира се, че не. И не ми харесва обвинението ви, че…

Липтън я прекъсна.

— Запозната ли си с раздел двадесет и втори на сборника закони на Съединените щати? По-конкретно подраздел две, глава шестстотин и единадесет?

Гласът й потрепери, докато тя поклати глава и отговори:

— Не съм.

— Наричат го Закон за регистриране на чуждестранните агенти. Мога да го рецитирам по раздели и изречения, ако искаш, но нека да ти кажа само за една малка част от американското федерално право. Ако някой работи за друга страна, например като шпионин, и не се регистрира като такъв в правителството на САЩ, той подлежи на затвор до пет години за всяко действие като представител на другата страна.

— Е? — запита колебливо и объркано Мелани.

— Следващият въпрос. Запозната ли си с раздел осемнадесет на сборника?

— Отново, агент Липтън, не знам защо…

— Този текст е страхотен. Любимият ми. Той гласи, като, разбира се, перифразирам, но и него мога да ти го цитирам дословно, че можеш да получиш до пет години във федерален затвор за това, че лъжеш федерален служител.

Дарън се усмихна за първи път, откакто Крафт го шамароса.

— Федерален служител като мен например.

В гласа на Мелани вече нямаше и частичка от предишната арогантност и наглост.

— Е, и какво?

— Ами това, Мелани, че преди малко ме излъга.

Мелани не отговори.

— Баща ти, полковник Роналд Крафт, е предавал свръхсекретна информация на палестинските власти през 2004 г.‍ Това означава, че е агент на чуждестранен ръководител. Само дето не се е регистрирал като такъв, не е бил арестуван, обвиняван и дори подозиран от правителството на САЩ.

Мелани се слиса. Ръцете й затрепериха, а зрението й се замъгли.

Липтън се усмихна още по-широко.

— И ти, сладурано, знаеш всичко това. Знаела си навремето, което означава, че преди малко излъга федерален служител.

Мелани Крафт посегна към дръжката на вратата, но Дарън Липтън я хвана за рамото и я извъртя силно.

— Също така си излъгала в молбата си за назначаване в ЦРУ, където пишеш, че не са ти известни контакти с агенти на чуждестранно правителство. Скъпият ти стар татко е бил изменник и шибан шпионин и ти си знаела това!

Тя отново посегна към дръжката на вратата и Липтън отново я завъртя към себе си.

— Слушай! На половин километър сме от сградата на ФБР. До десет минутки мога да съм на бюрото си, за да напиша заповед за арестуването ти в понеделник до обяд. За федералните престъпления няма давност, така че пет години означават пет шибани години!

Мелани Крафт изпадна в шок и усети как кръвта бушува в главата й. Стъпалата й изстинаха.

Опита да каже нещо, но не можа.