Код "Заплаха"

ПРОЛОГ

Трудни времена изживяваха бившите оперативни работници от Организацията за сигурност на Джамахирията — страховитата национална разузнавателна служба на Либия на Муамар Кадафи. Онези от ОСД, успели да оцелеят след революцията в родината си, сега се криеха разпръснати и живееха в страх от деня, когато жестокото и брутално минало ще ги настигне по жесток и брутален начин.

След падането на Триполи пред подпомаганите от Запада бунтовници преди година някои оператори от ОСД бяха останали в Либия с надеждата, че ако сменят идентичността си, ще се спасят от възмездието. Рядко успяваха, защото другите, които знаеха тайните им, с удоволствие ги посочваха на революционно настроените ловци на глави, за да уредят стари сметки или да извлекат нови ползи. И сега залавяха шпионите на Кадафи, които се криеха в Либия, измъчваха ги и ги убиваха или, с други думи, отнасяха се с тях не по-зле, отколкото заслужаваха, въпреки наивните надежди на Запада за справедлив съд, след като бунтовниците завземат властта.

Но не, след смъртта на Кадафи, точно както и преди нея, нямаше милост.

Привет на новия шеф, който е съвсем като стария.

По-хитрите шпиони на ОСД се измъкнаха от Либия, преди да успеят да ги заловят, и някои се скриха в други африкански страни. Макар и наблизо, Тунис се отнасяше враждебно към бившите шпиони на Бясното куче от Близкия изток — подходящ прякор, който Роналд Рейгън беше дал на Кадафи. В безлюдния Чад също се отнасяха враждебно към либийците. Неколцина се добраха до Алжир, някои отидоха в Нигер, за да живеят в известна сигурност, но като гости на тези бедни режими имаха силно ограничени перспективи за бъдещето.

Но група бивши оператори на Организацията за сигурност на Джамахирията имаше по-добра съдба от останалите си издирвани колеги заради едно значително предимство. Години наред тази малка група шпиони действаше не просто за режима на Кадафи, но и за личното си обогатяване. Работеха под наем в извънработно време в Либия и зад граница, като изпълняваха различни задачи за организирани криминални елементи, за „Ал Каида”, за Революционния съвет „Умаяд”, а и за разузнавателните организации на други страни от Близкия изток.

Някои от групата пострадаха още преди падането на правителството. Неколцина загинаха убити от американски оператори година преди смъртта на Кадафи, а няколко умряха при въздушно нападение на НАТО срещу пристанището в Тобрук по време на революцията. Революционерите заловиха други двама, преди да се качат на самолета в Мисрата, и след като ги гориха с електрически ток, ги бяха увесили голи на куки за месо на пазара. Но седмината оцелели членове на групата успяха да се измъкнат от страната и въпреки че дългите години извънредна работа не ги направиха богати хора, когато дойде време да напуснат като плъхове потъващия кораб с име „Велика социалистическа народна либийска арабска джамахирия”, връзките им в чужбина им дадоха възможност да се скрият от бунтовниците.

Седмината се установиха в Истанбул, Турция, където гостоприемство им оказваха елементи от местния подземен свят, които им дължаха услуги. Не след дълго двама напуснаха групата и се захванаха с почтена работа. Единият се нае като охранител в бижутерски магазин, а другият си намери работа в местна фабрика за пластмаси.

Другите петима останаха в играта на шпиони и се предлагаха като професионални разузнавачи с богат опит. Стараеха се да се грижат за личната и оперативната си сигурност, защото само така можеха да са в безопасност от отмъщението на агентите на новото правителство в Либия, отвъд Средиземно море.

С внимателното си отношение към сигурността бяха успели да живеят в безопасност няколко месеца, но самодоволството се върна, един от тях стана прекалено самоуверен и спря да прави онова, което трябва. Нарушавайки принципа за лична сигурност, се обади на стар приятел в Триполи и приятелят, станал верен на новото правителство, за да крепи главата на раменете си, съобщи за това на новото либийско разузнаване.

Новите либийски шпиони се вълнуваха много от факта, че някои от старите им врагове са в Истанбул, но нямаха възможност за нищо друго. Вкарването на екип в чужда столица с цел убийство/залавяне не беше работа за агенция от новобранци, която още не познава добре собствената си нова сграда.

Но тази информация попадна и в друга организация, която имаше възможност и желание да действа.

Скоро членовете на групата бивши оператори на ОСД се превърнаха в мишена. Не мишена на либийски революционери, тръгнали да изкоренят и последните останки от режима на Кадафи. Не мишена и на разузнавателна агенция от Запада, тръгнала да си разчисти сметките с членовете на бивша вражеска шпионска служба.

Не. Петимата либийци се превърнаха в мишена на един екип убийци от Съединените американски щати, който не присъстваше в никакви регистри.

Преди повече от година член на групата от ОСД беше прострелял и убил мъж на име Брайън Карузо — брат на един от американците и приятел на останалите. Стрелецът беше умрял не много след това, но групата остана и оцеля след революцията, като членовете й сега процъфтяваха в Турция.

Но братът и приятелите на Брайън не забравяха.

Нито пък прощаваха.