Код "Заплаха"

ТРИНАДЕСЕТ

Валентин Коваленко се събуди малко преди пет сутринта в стаята си в „Синия портокал” — спортен клуб и ваканционен спа хотел в квартал „Летняни” в североизточната част на столицата на Чешката република Прага. Намираше се тук от три дни — вземаше сауна и му правеха масажи, хранеше се отлично, но освен този лукс се готвеше прилежно за операция, която трябваше да предприеме преди зазоряване.

Получил беше заповедта си точно както освободилият го от затвора мафиот обеща, чрез осигурена срещу подслушване програма за съобщения в реално време на име „Криптограм”. Малко след пристигането си в тайната квартира на петербургската мафия получи компютър с необходимите програми, както и документи, пари и инструкции къде да се настани в Западна Европа. Изпълни указанията, като замина за Южна Франция и се включваше в мрежата с компютъра веднъж дневно, за да проверява за Допълнителни заповеди.

В продължение на две седмици нямаше контакт. Валентин ходеше при един местен лекар, за да лекува болестите, останали му от московския затвор, и възстанови силите си. След това една сутрин отвори програмата „Криптограм” и се зае да въвежда паролата и своите данни. След всичко това в прозорчето на програмата се появи едно изречение на един ред.

— Добро утро.

— Кой сте вие? — написа Коваленко.

— Вашият ръководител, господин Коваленко.

— Как да ви наричам?

— Наричайте ме Центъра.

С лека усмивка Валентин написа:

— Мога ли да знам дали това е господин или госпожа Център, или вероятно сте програма в интернет?

Настъпи по-продължителна пауза.

— Смятам, че последното е вярно.

След кратка пауза на екрана на Коваленко се появи нов текст:

— Готов ли сте да започвате?

Валентин отвърна бързо:

— Искам да знам за кого работя.

Това изглеждаше смислено въпреки предупреждението на мафиота, че новият му работодател не е логичен.

— Разбирам загрижеността ви, но нямам време да я успокоявам.

Валентин Коваленко имаше чувството, че разговаря със самия компютър. Получаваше сковани, резки и логични отговори.

Реши, че английският е роден език на човека отсреща. Но след това се спря. Въпреки че той самият владееше езика свободно, не можеше да е сигурен дали английският е майчин на друг човек. Ако го чуеше да говори, може би щеше да е сигурен, но засега си каза, че господарят му владее езика добре.

Коваленко запита:

— Ако сте организация, която се занимава с шпионаж чрез компютри, каква е моята роля?

Отговорът се появи бързо:

— Управление на агенти на терен. Вашата специалност.

— Мъжът, който ме взе от затвора, каза, че сте навсякъде. Всезнаещ, всевиждащ.

— Това въпрос ли е?

— Ако откажа да следвам указанията?

— Използвайте въображението си, за да си представите какво ще стане.

Коваленко вдигна вежди. Не можеше да е сигурен дали това е проява на хумор от страна на Центъра, или просто заплаха. Въздъхна. Той вече работеше за него, след като дойде тук и се настани в апартамента с компютъра си. Разбираше, че не може да спори.

Написа:

— Какви са указанията?

Центъра отговори, че Валентин има задача в Прага.

Все още се възстановяваше от бронхита и глистите, както и диетата предимно от ечемичена супа и мухлясал хляб. Влязъл беше здрав и силен в следствения затвор на „Матроская тишина” и сега полагаше всички усилия да се възстанови бързо.

Фитнес салонът тук, в „Синия портокал”, му помогна. През последните три дни тренираше с часове и това, както и сутрешното бягане му даваха енергия и сила.

Облече дрехите за тичане — черен анцуг с тънка сива лента отстрани, и сложи черната плетена шапка върху тъмнорусата си коса. Пъхна в джоба на якето си сгъваем нож с черно острие, комплект шперцове и малка кадифена торбичка, голяма колкото юмрук, а после затвори ципа на джоба.

След това, преди да излезе от стаята, обу тъмносиви чорапи и черни маратонки „Брукс” и нахлузи тънки ръкавици „Андър Армър”.

Излезе бързо от хотела и затича в южна посока в хладния лек дъжд.

През първия километър бягаше по тревата край улица „Туполевова” и не забеляза никого в заобикалящата го тъмнина, освен няколко микробуса за доставки, които преминаха шумно по улицата до него.

Сви на запад по „Кривоклатска” и продължи да тича спокойно. С изненада установи, че сърцето му бие по-силно от обичайното. Когато работеше в Лондон, тичаше по десет километра в Хайд парк почти всяка сутрин и не се изпотяваше, освен през най-горещите месеци в годината.

Знаеше, че не е в такава форма, както във Великобритания, но подозираше, че сърцебиенето му не се дължи на влошеното здраве.

Не, чувстваше се нервен, защото отново се намираше на терен.

Като човек, издигнал се до заместник-резидент във Великобритания на руската служба за външно разузнаване или СВР, Валентин Коваленко обикновено не се включваше в работа на терен — предаването на съобщения, поставянето им в тайници, отвличанията и други задачи се изпълняваха от мъже по-надолу в шпионската йерархия. Не, Валентин Коваленко вършеше повечето си работа като ръководител в комфортния си офис в руското посолство или седнал в ресторант „Херефорд Роуд” над пържола „Уелингтън” или над волска буза с пореч, костен мозък и салца, приготвени в специалните фурни на ресторанта „Ле дьо салон”.

„Доброто старо време „— помисли той, като забави ход, за да успокои биенето на сърцето си. Днес работата нямаше да е особено опасна, но щеше да е значително по-неинтелектуална от задачите му в Лондон.

Разбира се, той беше дал своята дан за Русия — никой не става заместник-резидент, без да се издигне от най-ниските постове. Изпълнявал беше нелегални задачи като оперативен служител без официално прикритие от Русия в много страни в Европа, както и малко в Австралия. Естествено, тогава беше млад — замина за Сидни само на двадесет и четири години и все още ненавършил тридесет години, го преместиха на работа в кабинет. Но оперативната работа му харесваше.

Зави на север по „Беранович”, по маршрут, по който тичаше през последните две сутрини, въпреки че днес щеше да се отклони, но само за малко.

Дъждът се усили — намокри го съвсем, но му осигуряваше и по-добро прикритие, отколкото тъмнината можеше да му предложи.

Коваленко се усмихна. Шпионите обичат тъмнината. Шпионите обичат и дъжда.

Почувства се добре, че изпълнява тази задача, която обаче му изглеждаше странна и дребна, и според него ръководителят му не трябваше да очаква особено големи резултати от нея.

Няколко метра след завоя по улица „Беранович” той се огледа наляво и надясно, а след това погледна и назад през рамо. На улицата нямаше никой и затова той отби бързо надясно. Коленичи пред малка черна вратичка на една варосана стена и бързо отвори простата брава. Обикновената ключалка не го затрудни, но той си позволи лека усмивка, докато прибираше шперцовете в джоба си, защото отдавна не беше пробвал тези свои умения.

След няколко секунди се озова пред градината на двуетажен дом и затича напред, облечен в черно в черното утро, надясно от къщата, за да премине през дървена врата, която отделяше предния двор от задния. Изтича край надземен плувен басейн, затворен за зимата, след което се промуши между малка оранжерия и барака до задната стена в източния край на частния дом. След секунди Валентин Коваленко прескочи тази стена и коленичи в мократа трева, където намери онова, което според „Гугъл мапс” трябваше да се намира точно там.

Отмина стената, външните лампи и кабините на охраната на научно-технологичния парк ВЗЛУ.

Новият шеф на Коваленко, англоговорещият Център, който общуваше по осигурена срещу подслушване система, не му беше казал каква е целта на днешното упражнение, а само адреса и заповедта да изпълни мисията. Но руснакът проведе свое проучване и установи, че ВЗЛУ е институт за космически изследвания и изпитания и че в него се занимаваха с аеродинамика, двигатели за самолети и носещи и опашни винтове за хеликоптери.

Институтът имаше множество сгради и различни обекти за изпитания.

Каквото и да искаше работодателят на Валентин оттук, руснакът нямаше да му го даде. От него се искаше само да проникне през охраната и да остави разни неща след себе си.

Скрит от тъмнината и дъжда, той коленичи на първия малък паркинг и извади торбичката от якето си. От нея извади матовосива флашка и просто я сложи на асфалта, което му се стори глупаво. На флашката пишеше „Резултати от изпитания”, но руснакът я остави надолу с надписа.

Коваленко не се заблуждаваше. Нямаше никакви съмнения, че флашката не съдържа резултати от изпитания, или поне не истински такива. В нея би трябвало да има вирус и ако работодателя му го биваше, то вирусът щеше да е скрит и нагласен да се задейства в мига, в който вкарат флашката в някой от компютрите в мрежата. Коваленко разбираше, че планът е някой да намери флашката и да я вкара в компютъра, за да види какво има в нея. Но веднага някакъв вирус щеше да зарази компютъра, а след това и цялата мрежа.

Валентин имаше заповед да постави само по една флашка пред всяка от сградите на института, за да се повиши шансът за успех. Вероятно един-двама от половината дузина техничари, които влязат в сградите, след като са намерили мистериозна флашка на паркинга, щяха да се досетят, че има нещо. Възможно беше дори повечето хора, които намерят флашката, да заподозрат нещо, но пък Коваленко знаеше от собствените си проучвания на института, че различните отдели са свързани в мрежа, което означаваше, че едно успешно заразяване на някой компютър в института ще навреди на всички.

Точно както електронната поща — самият Валентин Коваленко сега изпълняваше ролята на преносител.

Руснакът разбираше, че планът не е лош, но не знаеше подробностите за мисията, от които да разбере дали тя щеше да успее. Запита се какво ли би станало, след като специалистите от отдела за информационни технологии на института установят, че в имота са се появили две дузини еднакви на вид флашки. Това щеше да ги предупреди за хакерската атака и вероятно те щяха да затворят мрежата, за да потърсят вируса. Валентин не знаеше много за компютърния шпионаж, но не му се вярваше, че вирусът няма да бъде открит и изчистен, преди системата да бъде сериозно компрометирана.

Но пък Центъра не смяташе, че е необходимо да го включи в планирането на операцията. Руснакът се чувстваше леко обиден от това. Коваленко смяташе, че работи за организация за промишлен шпионаж, а неговият работодател и хората му не може да не знаят, че Коваленко е бивш разузнавач, работил на високо ниво в един от най-големите шпионски концерни в света — СВР.

Докато пълзеше на ръце и крака между два малки пикапа, паркирани близо до малкото затревено летище, за да остави друга флашка на мокрия бетон, се питаше за какви се мислят онези шибани промишлени шпиони, че да го ползват като момче за всичко.

Но трябваше да признае, че това беше по-добро от затвора, с по-малки рискове и с добра заплата.