Код "Заплаха"

ШЕСТДЕСЕТ И ДВЕ

— Господин президент?

Джак Райън се събуди и видя нощния дежурен надвесен над леглото му. Стана бързо — в края на краищата вече свикна. Последва офицера от ВВС в залата, преди Кети да се събуди.

Пошегува се тихо, докато вървяха:

— Нощем получавам повече новини, отколкото през деня.

Офицерът отговори:

— Държавният секретар поиска да ви събудя. Дават всичко по телевизията. Китайците твърдят, че американски пилоти летят тайно в самолети на Тайван.

— Мамка му — възкликна Райън. Това беше негова идея и тайна, която сега излезе в новините.

— Добре, събирай бандата. Ще сляза след няколко минути.

— Как са разбрали? — запита Райън най-добрите си специалисти и съветници по военно разузнаване.

Мери Пат Фоли отговори:

— Тайван е пълен с китайски шпиони. Разчуло се е някак. Един от нашите пилоти е бил свален и после спасен от риболовен кораб. Вероятно така повече хора са научили за тайната операция.

Джак знаеше, че реалният свят има навика да се набърква в най-добрите му планове.

Помисли малко.

— Чета дневните доклади за нашите пилоти. Те оказват много голяма помощ на Тайван. Без тях тайванците щяха да претърпят огромни загуби от китайците.

Бърджис се съгласи:

— Тайван е готов да бъде превзет. Двадесетина американски пилоти няма да променят това. Но ако китайските ВВС бяха свалили още двадесетина самолета, бойният дух в Тайван щеше вече да е слязъл на дъното и всички щяха да искат да се предадат. Много се радвам, че сме изпратили нашите добре обучени пилоти да понаритат малко китайците.

Боб продължи:

— Не потвърждаваме, но няма и да отричаме. Просто няма да коментираме твърденията на Китай. И ще оставим момчетата си там.

Всички изказаха съгласие, въпреки че Адлър изглеждаше разтревожен.

Командващият Тихоокеанския флот Марк Йоргенсен се извини по видеовръзката, когато Райън влезе в залата. Райън знаеше добре, че адмиралите обикновено не казват на президента, че си имат по-важна работа, освен ако тя наистина не е по-важна.

Сега адмиралът се върна на екрана. Говореше с висок, почти гневен глас, като прекъсна министъра на отбраната, който информираше за ситуацията в Тайван.

— Господин президент, моля да ме извините. Китайците изстреляха още противокорабни ракети „Круз” срещу друг тайвански кораб. Улучиха разрушителя „Дзуо’ин”, патрулиращ в Тайванския проток, с две ракети „Силкуърм”. Това е бившият наш кораб „Кид”, преди да го продадем на Тайван преди няколко години. В момента е повреден, гори и плава неуправляем. Прекоси централната линия на протока и се движи към китайските териториални води.

Бърджис промърмори:

— По дяволите.

Йоргенсен продължи:

— Председателят Су заповяда Съединените щати да стоят далеч от района. Отправи публична заплаха, че ще изстреля противокорабна балистична ракета, очевидно от типа „Тун фън 21”, срещу групите самолетоносачи „Роналд Рейгън” или „Нимиц”, ако преминат изключителната зона от триста мили, която Су наложи миналата седмица.

Хората в залата ахнаха.

Райън запита:

— Какъв е обхватът на тази ракета?

— Деветстотин мили.

— Исусе Христе! И в Токийския залив да вкараме „Рейгън”, пак могат да го ударят.

— Правилно, господин президент. И това е зле за кариерата. Една ракета DF 21 може да потопи самолетоносач от клас „Нимиц” и вероятно да убие всички на борда.

— Колко такива имат китайците?

На този въпрос отговори Мери Пат Фоли:

— Предполагаме, че имат осемдесет до сто.

— С мобилни системи за изстрелване?

— Да, господин президент. Имат сухоземни колесни установки, както и подводници.

— Добре, а нашите подводници? Ние действаме в протока, нали?

Йоргенсен отговори:

— Да.

— Можем ли да помогнем на тайванския разрушител?

Боб Бърджис запита:

— Имате предвид за спасяване ли?

— Да.

Бърджис погледна към Йоргенсен. Адмиралът каза:

— Можем да изстрелваме ракети „Круз” срещу китайците, ако нападнат пострадал кораб.

Райън огледа хората в залата.

— Това значи открита война в морето — каза той и забарабани с пръсти по масата.

— Добре. Скот, викни посланик Ли на телефона веднага. Искам да иде още тази секунда в Министерството на външните работи на Китай и да им каже, че всяка нова атака над „Дзуо’ин” ще срещне съпротивата на САЩ.

Скот Адлър стана и тръгна към вратата на конферентната зала.

Джак Райън се обърна към останалите:

— В този момент сме на ръба на открита война. Искам всеки американски боец в Източнокитайско море, в Жълто море и навсякъде в западната част на Тихия океан да преминат към пълна бойна готовност. Ако някоя от нашите подводници нападне китайски кораб, можем да очакваме да се отвори адът.

Валентин Коваленко седна на предната седалка в тойотата на Дарън Липтън в шест сутринта. Руснакът имаше указания от Центъра. Както винаги, не знаеше причината за съобщението, което трябваше да предаде, но се успокояваше от факта, че колегите му от руското посолство одобряват всичко това и по тази причина не оспори указанията.

Каза:

— Трябва незабавно да уговориш среща с агента си.

Липтън отговори с обичайния си гняв:

— Тя не е обучен домашен любимец. Не идва в мига, когато се обадя. Сега е на работа, а и не се среща с мен дори и след като си тръгне.

— Направи го сега. Накарай я да си тръгне по-рано. Бъди убедителен. Кажи й да хване такси до този адрес, за да се срещнете там. Ще трябва да я увериш, че е много важно.

Липтън взе листа с адреса и го погледна, докато караше.

— Това къде е?

— Не знам.

Американецът изгледа Коваленко за момент, а после насочи вниманието си към пътя.

— Какво да й кажа, като стигне там?

— Нищо. Ти няма да си там. Друг ще я чака.

— Кой?

— Не знам.

— Пакард?

Коваленко не отговори. Не знаеше кой е Пакард, но нямаше нужда Липтън да знае това.

— Не знам дали ще е Пакард или някой друг.

— Какво става, Иван?

— Уговори жената да иде там.

Липтън погледна Коваленко още веднъж, докато караше.

— Ти не знаеш какво става, така ли?

Коваленко разбра, че е прозрачен за Липтън.

— Не знам. Имам заповеди. Ти също.

Липтън се усмихна.

— Разбирам, Иван. Ясно. Центъра те държи с нещо точно както и мен. Ти не си неговият човек. Ти си негов агент.

Коваленко каза уморено:

— Ние сме колелца в системата. Система, която не разбираме напълно. Но разбираме собствената си мисия и там трябва да насочиш вниманието си.

Липтън отби и спря.

— Кажи на Центъра, че искам повече пари.

— Защо не му кажеш ти?

— Ти си руснак. Очевидно и той е руснак. Ти си му момче за поръчки като мен, но все пак е по-вероятно да послуша теб.

Коваленко се усмихна уморено.

— Знаеш как е. Ако една разузнавателна организация плаща на своя агент доста пари, той няма да има нужда от пари и ще има по-малък стимул да си върши работата.

Липтън поклати глава.

— И двамата знаем какъв е моят стимул да работя за Центъра. Не са парите. А изнудване. Но аз определено струвам повече пари.

Коваленко знаеше, че това не е истина. Чел беше досието му. Да, съгласието му да шпионира бяха получили чрез изнудване. На компютъра му имаше изображения, заради които можеше да влезе в затвора.

Но сега до голяма степен работеше заради парите.

Броят и качеството на проститутките на Липтън нарасна главоломно в годината, през която работеше за тайнствения си работодател, от когото получаваше прости инструкции през една-две седмици.

Жена му и децата не виждаха и цент от парите — той си откри частна сметка и почти цялата замина при Кармен, Барби и Бритни, както и при другите момичета, които работеха в хотелите в Кристал Сити и Рослин.

Коваленко не изпитваше уважение към този мъж, но не се изискваше да уважаваш агента си, за да го управляваш.

Отвори вратата и излезе.

— Накарай агента си да дойде в девет сутринта. А аз ще говоря с Центъра за твоята компенсация.

Законът за обществената сигурност на Китай задължава китайските граждани да се подчиняват и да сътрудничат на всички служители на ДС, като изисква всички хотели и други делови предприятия да осигуряват неограничен достъп до дейността си.

Накратко, това означаваше, че повечето хотели за бизнесмени в Китай се подслушват с аудио-визуално оборудване, информацията от което постъпва при служители на Министерството на обществената сигурност, които търсят ценна информация за разузнаването.

Китайците научаваха доста търговски тайни просто като натиснеха бутона и сложеха преводач с бележник до радиоприемник.

Чавес, Карузо и Дрискол знаеха, че хотелът им в Пекин ще се подслушва, и се разбраха за плана на играта още в Щатите. По време на престоя си в апартаментите щяха да не излизат от ролята, за да запазят прикритието си.

Като се регистрира в хотела след безкрайния полет от САЩ, Динг включи душа на най-гореща степен и излезе от ваната, като затвори вратата след себе си. Включи телевизора и се зае да се съблича като уморен бизнесмен, съсипан от бруталния полет и зажаднял за бърз душ, преди да се пъхне в леглото. Обиколи малко стаята, докато събличаше ризата си, застана пред телевизора, като се стараеше да се държи съвсем естествено, въпреки че всъщност се оглеждаше за камери. Провери и самия телевизор, след което огледа и стената срещу леглото си. Сложи ризата и потника си на бюрото до чантата, като през това време погледна внимателно под абажура на лампата.

Динг познаваше най-малко двадесет от най-често срещаните миниатюрни камери и аудиоприемници — знаеше какво търси, но до момента не намираше нищо.

Забеляза, че лампата на тавана е вдълбана в него. Страхотно място за криене на камера. Застана директно отдолу, но не се качи на леглото или на стола, за да търси.

Със сигурност там имаше камери. Но ако ги потърсеше, хората от Министерството на обществената сигурност щяха да забележат и да наблюдават към неговата стая с усилено внимание.

Съблече се и влезе в банята. Сега тя беше напълно замъглена и мина цяла минута, преди парата да се разсее достатъчно, за да може той да вижда добре. Най-напред провери голямото огледало и веднага откри каквото търсеше — тридесетсантиметров квадрат, където стъклото не беше замъглено.

Динг знаеше, че това се дължи на изреза зад стъклото, в който се намираше камерата. Там вероятно имаше и безжично радио, което пращаше сигнала от камерата и скритото из апартамента звукозаписно оборудване до хората от обществената сигурност.

Динг се усмихна вътрешно. Застанал гол, искаше да помаха на камерата. Подозираше, че деветдесет и девет процента от мъжете и жените, които отсядаха в този хотел, а и в дузини други в Пекин, нямат абсолютно никаква представа, че всеки път, когато вземат душ, са като в „скрита камера”.

В други два апартамента на същия етаж Доминик Карузо и Сам Дрискол провеждаха свой собствен таен оглед на стаите си. И тримата американци стигнаха до същия извод — трябва да внимават да не се издадат с нищо, да не казват нищо и да не действат по начин, различен от този на обикновения хотелски гост, за да не компрометират своята операция.

И тримата неведнъж се бяха намирали във враждебна среда. Но китайците използваха най-твърдите шпионски тактики и тримата знаеха, че трябва да играят ролята си и с нищо да не привличат вниманието на отегчените мъже и жени, които ги следяха да не са намислили нещо в Пекин.

Динг тъкмо си легна, за да поспи, когато спътниковият му телефон звънна. Сигналът беше криптиран, така че той не се боеше от електронно подслушване, въпреки че в стаята несъмнено имаше микрофони.

Включи телевизора, излезе на балкона и затвори стъклената врата зад себе си.

— Виепо[9]?

— Ъ… Динг?

— Адам? — каза Чавес почти шепнешком.

— Да.

— Радвам се, че се обади. Хората се чудят какво става с теб.

— Да. Скрих се от радара за известно време.

— Ясно.

Яо каза:

— Разбрах откъде действа Центъра.

— Сам ли успя?

— Да.

— Къде?

— В Гуанджоу, на около два часа северно от Хонконг. Нямам адрес, но стесних кръга. Намира се близо до Бюрото за техническо разузнаване. Той е в Китай, Динг. Работел е за тях през цялото време.

Чавес се огледа нервно. Пекин беше много лошо място за подобен разговор.

— Да. И ние се досетихме за това. Трябва да намериш начин да го кажеш и на работодателя си.

— Виж, Динг. Свърших с информирането на Ленгли. Протекли са и течът стига дотук. Ако им кажа, Центъра ще се премести отново.

— Какво ще правиш?

— Ще работя без мрежа.

Чавес каза:

— Харесва ми стилът ти, Адам, но това няма да е добре за кариерата ти.

— Да ме убият също не е добре за кариерата ми.

— Не мога да споря с това.

— Приемам помощ.

Чавес помисли над думите му. Нямаше как да прати Дрискол или Карузо, нито пък самият той да се отдели без китайските си съгледвачи.

— В момента съм зает с нещо, което не мога да оставя, но мога да пратя Райън да ти помогне.

Чавес знаеше, че едва ли може да изпрати Джак в Китай. Но знаеше също, че Тун е в центъра на целия конфликт с Китай, а Гуанджоу се намираше близо до границата с Хонконг, за разлика от Пекин.

Каза си, че поне не праща Джак в Пекин.

— Райън? — запита Яо с нескрито разочарование.

— Кое му е лошото на Джак?

— Твърде много работа си имам, та да наглеждам и младшия президент.

— Джак си го бива, Яо. Можеш да ми вярваш.

— Не знам.

— Както искаш.

Яо въздъхна.

— Добре, да идва. Поне познава влиятелни хора. Накарай го да иде в Хонконг и ще го чакам на летището, след което ще го прехвърля през границата.

— Добре. Обади ми се след деветдесет минути и ще ви свържа.