Код "Заплаха"

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЕДНО

Майър и неговият екип от простреляни оператори успя да измине шест преки, преди хората от „14К” да ги настигнат.

От момента, в който се чуха първите изстрели в клуба на улица „Джафи Роуд” преди пет минути, навсякъде в квартал Уанчай звъняха мобилни телефони и се получаваха текстови съобщения. Сред стрелците от „14К” се разчу много бързо, че някой напада района им, и всички получиха заповед да дойдат в участъка между улица „Джафи” и „Марш”, където се намираше клуб „Стайлиш”.

Координацията между различните групи се оказа ужасна, особено през първите минути, но огромният брой гангстери с коли, мотоциклети или такива, които се движеха пеша или дори с метрото, имаха мнозинство с петнадесет към един спрямо хората на Майър. Триадите не знаеха, че Джа е отвлечен — всъщност съвсем малко от тях имаха представа кой е той. Всички знаеха само за някаква престрелка в клуба и че група тежковъоръжени гвейло опитват да се измъкнат. Някой съобщи, че са с черен микробус, а това означаваше, че е въпрос на време, преди да ги изловят като хлебарки по тесните и претъпкани улици на квартала.

Те караха на изток до улица „Канал Роуд”, след което поеха по нея на юг, за да стигнат до мястото, от което отново можеха Да тръгнат на изток по „Джафи”. Докато минаваха край затворени лавки и многоетажни офис сгради и жилищни блокове, шофьорът, специален оператор Тери Хоули, завиваше рязко наляво и надясно, за да изпревари бавния трафик и да избегне насрещните коли.

Джа лежеше по лице в задната част на колата, все още завързан и с качулка, ранените мъже превързваха раните си, а Майър се свърза с екипа за извеждане, за да обясни, че е на минути разстояние от тях.

Но в момента, в който той приключи разговора, нещата се объркаха. Включиха се в улица „Джафи”, където тя се пресича с улица „Пърсивал”, на по-малко от половин миля от мястото на престрелката и от ултралуксозния район „Козуей Бей”, когато някакъв цивилен стреля по тях с автомат от задната седалка на един „Форд Мустанг” кабриолет. Специален оператор Хоули получи наранявания в двете си ръце и в гърдите и се свлече напред върху волана.

Дванадесетместният автомобил се отклони рязко настрани, хлъзна се перпендикулярно на пътя, след това се обърна на едната си страна и измина по този начин тридесет метра, преди да се блъсне в предницата на малък шестнадесетместен автобус на градския транспорт.

Хоули загина от изстрелите на автомата, а друг от операторите си счупи рамото при удара.

Майър остана замаян, с нарязани от счупено стъкло брадичка, бузи и устни, но отвори с ритник задната врата на микробуса и се зае да организира хората си. Мъртвият и ранените биваха изнасяни или подпомагани, а затворникът — дърпан, и така всички се скриха в уличката, която водеше към водата на стотина метра на север.

Няколко секунди след като излязоха от улицата, на сцената долетяха бързо първите полицейски коли и се заеха да вадят озадачените пътници от градския автобус.

Триста метра на запад от мястото на сблъсъка с автобуса, Чавес, Райън и Яо тичаха през дъжда, като разбутваха окъснелите пешеходци и отскачаха от пътя на аварийни коли от всякакъв вид, които бързаха към клуб „Стайлиш” или се носеха към мястото на изток, където се чуваха изстрели.

Докато пресичаха осемте платна на „Канал Роуд”, Адам настигна Чавес и каза:

— Следвай ме! Между онези блокове има пешеходно кръстовище — оттам можем да тръгнем на север от „Джафи” и да излезем от по-спокойна улица.

— Давай — каза Динг.

Докато тичаха, Яо запита:

— Какъв е планът, като стигнем там?

— Ще мислим тогава — отговори Доминго, а после поясни: — Не можем да помогнем много на онези момчета, но се басирам, че всяка помощ ще им дойде добре.

Седемте оцелели „тюлени” имаха прекалено много задачи. Двама мъже носеха мъртвия си другар, един стискаше ФастБайт за яката и го дърпаше напред, а с другата ръка държеше пистолета си. Двамата оператори със сериозни рани на краката можеха да ходят сами, но с помощ от колегите си, един от които беше със счупено рамо. След като захвърли цялата си екипировка, сега той помагаше на мъжа с раненото коляно да куцука, като същевременно полагаше всички усилия да не изпадне в шок от болката от счупеното рамо.

Главен старшина Майър помагаше на Рейноса, загубил значително парче месо от левия си прасец.

Майър и един друг оператор все още можеха да използват малките си автомати със заглушители на цевите. Други двама държаха пистолети в ръце, но останалите трима живи не можеха дори да стрелят с пистолетите си, защото или трябваше да дърпат някого, или пък да се борят със собствените си наранявания.

Боеспособността на екипа на Майър спадна с над шестдесет процента за пет минути.

Вървяха възможно най-бързо през паркинги и задни улички и се стараеха да стоят максимално далече от полицейските коли, които префучаваха по улиците, както и от групичките бандити от „14К”, които издаваха позициите си с диви крясъци.

Заради дъжда и късния час тук, на няколко преки от оживения ресторант и бар на „Локхарт Роуд”, нямаше много минувачи, което за Майър значеше, че всяка групичка мъже на боеспособна възраст е възможна заплаха.

Когато доближиха редица затворени магазини в приземния етаж на един строящ се небостъргач, закрити с решетки от бамбук, Банерман викна:

— Контакт отляво!

Майър насочи лазерния лъч към трима млади мъже, които тичаха по една странична улица с автомати в ръце. Един от тях изстреля дълъг откос от своя „Калашников” със сгъваем приклад и вдигна във въздуха искри и парченца асфалт от улицата близо до групата „тюлени”, но Майър и сержант Уейд Липински откриха огън със своите автомати и убиха тримата нападатели за няколко секунди.

Опасността беше елиминирана, но стрелбата от автомати и воят на алармите на околните коли вещаеха лошо за Майър и екипа. Бандите триади можеха лесно да ги открият.

Продължиха напред в северна посока към водата, като всячески се стараеха да остават под прикритие, а над тях се чуваше тупането на лопатите на хеликоптери и прожекторите им скачаха от една сграда на следващата.

Джак Райън имаше чувството, че всички сирени на Хонконг са докарани в квартал Уанчай и вият. Още преди късите, лаещи изстрели на автомат да отекнат между високите сгради преди няколко секунди, ушите на Джак вече бучаха от сирените на полицията и противопожарните коли, както и от пушката, с която стреля в уличката зад клуба.

Тичаше по пешеходната алея след Адам, който сега ги водеше, и усещаше тежестта и натиска на деветмилиметровия пистолет „Берета” под колана си. Без Адам Динг и Джак щяха да се натъкнат на полицейските барикади и забързаните банди от „14К”, които срещаха през няколко секунди. Досега бяха се разминали само с една група от пет-шест мъже, които според Адам бяха стрелци от „14К”. Джак се чудеше дали няма да ги срещне пак, когато и ако намери операторите, които отвлякоха ФастБайт.

Чуха нов залп и стана ясно, че американският екип за директни действия все още върви на север. Намираха се само на няколко преки от пристанище „Виктория”.

Докато тичаха, Джак запита:

— Лодка? Да им намерим ли лодка?

Динг се обърна към Яо:

— Кое по брега е най-близко до нас?

Яо отговори:

— Ето там има частно пристанище, но не става. Със сигурност ще ги чакат патрулни лодки с прожектори, а хеликоптерите отгоре ще имат отлична видимост. Онези няма да успеят да се измъкнат по вода от тази гадост.

Чавес почука слушалката, докато тичаше. Гавин отговори веднага.

— Къде си? — запита Чавес.

— Приближавам клуба отзад, но тук е пълно с хора. Някои от тях трябва да са от „Четиринадесет К”.

— Гавин, колата ни трябва много.

— Добре, но не обещавам. Не съм сигурен даже, че…

— Това е въпрос на живот и смърт! Направи нещо.

— Ама тук има полиция и…

— Измисли нещо и ми се обади — прекъсна го Чавес и затвори.

Тримата мъже се заковаха на място. Чуха пред себе си стрелба. От „Хеклер и Кох” МР7 със заглушител. Динг и Джак познаваха този звук.

Операторите се намираха някъде наблизо.

Джак влезе в малък бетонен двор между четири еднакви на вид сгради. Единствената светлина тук идваше от няколко червени китайски лампи, окачени на кабел над метални маси в двора и над малка оградена детска площадка. От другата страна на двора Джак забеляза под един навес групата мъже, които беше видял да излизат от бара.

Райън направи крачка назад, коленичи и отново надникна.

Мъжете изглеждаха сякаш току-що са нападнали Омаха Бийч[6]. Всеки беше или сериозно ранен, или помагаше на някой сериозно ранен. Двама носеха нещо, което приличаше на тяло на мъртвец.

Динг надникна бързо и веднага се скри, като издърпа Райън обратно зад прикритието. Остана така и изсвири остро с уста, след което извика:

— Чуйте! Тук има приятели! Група от трима ДПА! Готови сме да помогнем, ако желаете!

Съкращението ДПА хората от ЦРУ използваха, за да се идентифицират на терен. То означаваше „друга правителствена агенция” и създаваше по-голяма безопасност, отколкото да кажеш „Управлението” или „Компанията”, както наричаха често ЦРУ.

Чавес знаеше, че хората отсреща ще го разберат, независимо коя правителствена агенция на САЩ представляват.

Майър погледна към Рейноса, за да се увери, че не си въобразява какво е чул. Раненият оператор кимна разсеяно, после се опря на стената на двора и вдигна автомата за прикритие, в случай че са в капан.

Майър викна:

— Излезте един по един, с вдигнати и празни ръце!

— Излизаме — викна Чавес, вдигна ръце и пристъпи в слабата светлина под хартиените фенери.

Джак Райън и Адам Яо постъпиха по същия начин и след тридесет секунди се заеха да помагат на „тюлените”.

Майър каза:

— Можем да говорим, докато се движим.

Райън се спусна да хване мъжа с кървавите превръзки около левия прасец, а Адам Яо отмени пребледнелия „тюлен” със счупеното рамо и пое мъжа с простреляното коляно.

Чавес вдигна мъртвия „тюлен” от земята на рамо, за да могат двамата стрелци, които го носеха, да използват автоматите си.

Заедно десетте оцелели американци и завързаният и скрит под качулката Джа Шухай тръгнаха отново на север. Пак се движеха прекалено бавно, макар и не както преди.

Навсякъде се чуваха полицейски сирени и във всички посоки светеха фарове, отгоре летяха хеликоптери и светлините от прожекторите им се отразяваха от прозорците. За щастие на „тюлените”, двамата оператори от Колежа и Адам Яо, високите блокове не позволяваха на прожекторите на хеликоптерите да осветяват чак долу.

След пет минути намериха убежище сред някакви дървета в парка „Тунлуо’уан”. По улицата до тях летяха полицейски коли във всички посоки. Минаха и няколко коли с млади и здрави на вид младежи, които често спираха, за да осветяват с прожекторите си парка.

Мъжете бяха залегнали в тревата, а сержант Джим Шипли лежеше върху Джа Шухай, за да не му позволява да мърда и да вдига шум.

Чавес се обади на Биъри и се изненада приятно, като разбра, че шефът на компютърния отдел е успял да се справи с първото си предизвикателство на терен. Успял беше да убеди полицаите да пуснат „неговия” миниван от паркинга и Динг му каза къде се намират.

Главен старшина Майкъл Майър провери ранените си бойци, а после изпълзя до тримата нови членове на групата. Не знаеше кои са те. Ниският латиноамерикански тип беше най-възрастен и само той говореше, а високият млад американец криеше лицето си с мокра от пот хартиена маска, докато азиатецът изглеждаше уморен и шашардисан.

Майър махна към Яо.

— Теб видяхме зад целта. Накарах Потийт да те върже. Не знаехме, че си ДПА. Извинявай.

Яо поклати глава.

— Няма проблем.

— Искахме да се свържем с вас от самото начало, но ни казаха, че при вас има сериозно изтичане на информация, и затова не можехме да се координираме.

Яо отговори:

— Правилно сте решили. Има изтичане, но не е от Хонконг. Повярвайте, никой не знае къде съм и какво правя точно сега.

Майър вдигна вежда зад очилата си за стрелба.

— Добре.

Чавес запита:

— Момчета, а вие от кои сте?

— ГРСБ.

Чавес знаеше, че Групата на САЩ за разработване на специализирани бойни методи, или ГРСБ, е организацията, известна преди като „Тюлен-екип шест”. Не се изненада, като му казаха, че точно този екип е от най-елитните звена в САЩ. По дяволите, дори и след толкова поражения успяха да очистят поне двадесет души от врага за двадесет минути и се намираха на крачка от успешното завършване на мисията си, макар Динг да знаеше от опит, че Майър ще запомни тази операция само като схватката, при която загуби един от своите.

Водачът на екипа „тюлени” презареди автомата си.

— Предвид ранените и хеликоптерите отгоре, ще е много трудно да се измъкнем. Вие, момчета, познавате района по-добре от нас. Имате ли свежи идеи как да се измъкнем от тия лайна?

Чавес се наведе към него.

— Мой човек пътува насам с микробус. Ако се насилим, ще се съберем. Къде трябва да отидете?

„Тюленът” отвърна:

— На северния пристан на ферибота. Няколко километра оттук. Ще ни вземат с гумени лодки.

Чавес схвана, че тези хора са дошли тук с лодка или подводница и че техен човек ги чакал на брега с микробуса, докато другите им двама колеги са наблюдавали Джа. Като за гъсто населен град като Хонконг тази операция беше доста бърза и мръсна, но Динг знаеше, че Министерството на отбраната отчаяно опитва да спре киберзаплахата срещу своята мрежа.

Майър се обърна към Чавес:

— Изтеглих онези двамата от бара, защото исках да изпълня операцията със седем души и един да чака на волана. Те казаха, че вътре има четирима или петима пазачи и толкова.

Динг отвърна:

— Четирима бяха, но нещата доста бързо се оплескаха. Някакви костюмари от консулството влязоха в клуба, за да наблюдават Джа от името на Министерство на правосъдието според мен. Уплашиха охраната на китайчето и затова повикаха цял микробус хора, преди вие да пристигнете.

— Мамка му — каза Майър. — Трябваше да се сетим.

Чавес поклати глава.

— Законът на Мърфи.

Майър кимна.

— Никога не пропуска.

В този момент фаровете на една кола осветиха пътя през малкия парк. Колата забави ход и продължи съвсем бавно към тях.

Динг се обади на Гавин:

— Къде си?

— Карам на изток. Аз… Май се обърках. Не знам къде съм.

— Спри където си.

Колата спря.

— Светни с фаровете.

Фаровете присветнаха.

— Добре. Виждаме те. Дай напред около двеста метра, бързо, и скачай на задната седалка. Направи място, защото имаме дванадесет тела.

— Дванадесет?

Сега Чавес караше в североизточна посока, като следваше указанията на Яо от седалката до него. Отзад девет живи мъже и един мъртъв пътник се притискаха един до друг като сардини. При всяко друсане на пътя те стенеха и охкаха и всеки завой изкарваше въздуха от дробовете на мъжете най-отдолу. Сержант Липински, медикът, се бореше самоотвержено да стяга бинтовете, до които стигаше с ръка. Другите рани трябваше да останат без грижи.

Динг караше бавно и гледаше да не сменя лентите много, но на един червен светофар на „Глостър Роуд” към тях приближи човек от „14К” и го погледна в очите. Извади мобилен телефон от джоба си и го вдигна към ухото си.

Чавес погледна право напред и промърмори:

— Мамка му, това още не е приключило.

Когато се включи зелената светлина, той ускори напред, като се стараеше да не изглежда сякаш бяга и се надяваше силно, че онзи няма да разбере, че всъщност червеникавият микробус е пълен с въоръжени гвейло.

Но надеждите му се оказаха напразни.

Докато се движеха на изток в дъжда по една странична улица, успоредна на „Кингс Роуд”, в кръстовището навлезе малка кола с две врати и с изключени фарове. Чавес трябваше да завие рязко, за да избегне страничния удар.

Докато колата се движеше с тях от страната на Чавес, един мъж се измъкна от седалката до шофьора, седна на вратата и вдигна автомат АК–47 над покрива, като го насочи към Чавес.

Динг извади пистолета от колана си и стреля през стъклото, докато държеше волана с лявата си ръка.

Няколко куршума от автомата се забиха в минивана, преди Чавес да улучи шофьора на колата във врата. Колата зави рязко и се удари силно в стената на една офис сграда.

— Има ли ударени? Има ли ударени? — изкрещя Чавес, убеден, че с толкова хора в малката кола мощните куршуми не може да не са улучили няколко души.

Всички се обадиха, като ранените мъже казаха, че не изпитват повече болка отпреди, и дори ФастБайт22 отговори, че е добре, когато Адам го запита дали не е прострелян.

Това, че четирите куршума, които попаднаха в минивана, бяха улучили мъртвия оператор, който лежеше опрян на страничната стена, се оказа малко чудо.

Чавес се понесе на изток с по-висока скорост, но внимаваше Да не привлича повече от необходимото внимание.

След като обсъди с Адам Яо кое е най-подходящото и най-отдалечено от бара място за лодката, Майър успя да нагласи микрофона до устата си изпод натрупаните върху него тела. Накрая се свърза с екипа за оттегляне и им каза, че ще ги чака няколко мили на изток, в „Сай Ван”.

Чавес стигна там малко след три сутринта, намери един усамотен скалист плаж и всички с усилие се измъкнаха от тесния микробус.

Тук, скрит зад високите камъни, Липински, медикът на групата, смени превръзките на всички ранени. Рейноса и Банерман бяха загубили доста кръв, но засега изглеждаха стабилни.

Докато чакаха „тюлените” с надуваемите лодки, Джак се наведе към Динг и каза тихо:

— Ще задържим ли джобния компютър на ФастБайт?

Чавес го изгледа.

— Много пред теб съм, хлапе. Ще го дадем на Гавин, а после ще намерим начин да стигне до Министерството на отбраната.

Внезапно в тъмните води до брега се появиха три надуваеми лодки „Зодиак”.

Главен старшина Майкъл Майър събра хората си, както живите, така и мъртвеца, и бързо стисна ръката на Яо.

— Защо ли не бяхме с вас от самото начало?

Адам отвърна:

— Едва ли щяхте да имате по-малко проблеми. Ние течем като сито. Но се радвам, че помогнахме. Жалко, че не можем да направим повече.

Майър кимна, благодари на Райън и на Чавес, а после се присъедини към хората си, които се качваха в надуваемите лодки.

Лодките завиха, отдалечиха се от брега и се стопиха в нощта.

Когато „тюлените” изчезнаха, Гавин Биъри се обърна към Адам Яо:

— Имаш ли идея къде тук може човек да намери палачинки?

Яо, Райън и Чавес се разсмяха уморено и се качиха в колата.