Код "Заплаха"

ТРИДЕСЕТ И СЕДЕМ

Мелани Крафт седеше в ресторант за бързо хранене на улица „Маклийн”, на две преки от службата си в „Либърти Кросинг”, и чоплеше салатата. Нямаше голям апетит след разговора със специален агент Липтън сутринта. Притесняваше се, че във всеки момент може да дойдат агенти на ФБР с колите си и да я арестуват, и дори се усети, че поглежда често през прозореца, когато отвън спре кола.

За пореден път се замисли дали да не разкаже на Джак какво става. Знаеше, че това ще унищожи доверието му в нея, и с право може никога вече да не й проговори, но пък ако обясни ситуацията, цялата ситуация, може би той ще я разбере достатъчно, че да не я мрази цял живот. В края на краищата тя почти не беше го шпионирала от името на ФБР. Всъщност, ако се изключат няколко телефонни обаждания за пътуванията зад граница, Липтън имаше право, че като агент тя е безполезна.

Телефонът звънна и тя отговори, без да погледне кой я търси:

— Ало?

— Хей, скъпа — каза Липтън. — Добре. Това, което искаш, ще го получиш. Ела и ще те срещна с шефа си, специален агент Пакард.

— Да дойда ли? Къде да дойда?

— В „Джей Едгар”. Къде иначе?

В сградата „Джей Едгар Хувър” на авеню „Пенсилвания” се намираше централата на ФБР.

Мелани се сепна. Не искаше да я виждат да влиза там.

— Може ли да се видим на друго място?

— Сладурано, да не мислиш, че шефът, Пакард, си няма друга работа и че само мисли как да иде до Маклийн?

— Ще се освободя този следобед и ще дойда във Вашингтон. Още сега. Само кажи къде. Стига да не е в сградата „Хувър”.

Липтън въздъхна продължително и каза:

— Ще ти се обадя.

След един час Мелани влезе в същия подземен гараж, в който преди това се беше срещнала с Липтън. Но сега той се оказа претъпкан с коли.

Двамата мъже стояха до черен автомобил „Шевролет” с правителствени регистрационни номера.

Пакард се оказа с няколко години по-млад от Липтън въпреки напълно сивата си коса. Подаде на Мелани значката си, която тя огледа набързо, за да потвърди името и званието му, а след това й подаде всички документи, които Липтън беше й показал сутринта.

Пакард каза:

— От вас, госпожице Крафт, искаме нещо съвсем просто. Да поставите софтуер за следене на телефона на господин Райън, без той да знае за това, и после да не правите нищо. Не ви казвам, че няма отново да потърсим услугите ви, но няма да искаме от вас да ни информирате за местонахождението му.

Мелани отговори:

— Не получих твърд отговор от специален агент Липтън и вероятно вие ще можете да ми кажете. Какви точно доказателства са ви необходими, че е извършил престъпление.

Пакард се замисли за момент.

— В момента следствието, чийто обект е господин Райън, не е приключило. Само толкова мога да ви кажа.

Мелани не остана удовлетворена.

— Не мога да шпионирам приятеля си безкрайно дълго. Особено след като нямам причина да смятам, че е направил нещо лошо.

Пакард се обърна към Липтън:

— Дарън, ще ни оставиш ли за минутка?

Липтън изглеждаше склонен да възрази. Пакард вдигна едната си рунтава вежда и Липтън се обърна и тръгна нагоре по изхода за улицата.

Пакард се облегна на колата.

— Да започнем отначало. Аз знам, че специален агент Липтън е малко груб.

— Това е меко казано.

— Но е много добър в работата си и затова му давам известна свобода, обаче знам, че за вас всичко това е много трудно по ред причини.

Мелани кимна.

— Съжалявам за всичко това. По дяволите, ще ви призная, че Джак Райън-старши е моят герой. Последното, което искам, е да изоблича сина му в незаконни действия. Но съм положил клетва и вървя накъдето ме насочи законът. Знам, че Липтън ви е заплашил да разкрие участието на баща ви в онази палестинска история в Египет, ако не играете с нас. Понякога работата ни е мръсна, както в този случай.

Мелани сведе поглед към ръцете си.

— Ще ви призная нещо. Аз се съгласих той да ви заплаши така. Но го направихме само защото знаем, че няма как да проведем следствието без ваша помощ. Разбира се, можем да изпратим екип от дванадесет души подир него, да получим разрешение за подслушване и заповед за обиск на къщата и офиса му. Но и двамата знаем, че тогава ще се заговори много, а ние не искаме да става така. Ако нищо не излезе, не желаем по никакъв начин да вредим на репутацията му или на тази на баща му. Затова искаме да проведем операцията с необходимото отношение към тези детайли. Нали разбирате?

След момент Мелани отговори:

— Да, господине.

— Чудесно. Ако можете да поставите следящия софтуер, който съдията ни позволи да ползваме, ще знаем къде ходи, без да правим цирково шоу, което да излезе на първа страница на „Вашингтон Поуст”.

— А моята ситуация? — запита Мелани.

— Не е нужно никой да знае за нея. Имате пълните ми уверения, че няма да разлайваме гъските, а ще ги оставим да си седят по местата си. Помогнете ни и ние ще помогнем на вас. Всички печелят, госпожице Крафт — завърши с усмивка мъжът.

— Добре — каза Мелани. — Сега не е тук, но когато се върне, ще заредя програмата в телефона му.

— Само толкова искаме — отвърна Пакард и й подаде визитката си. — Ако Дарън ви притеснява прекалено много, ми се обадете. Не мога да го махна, защото никой не иска да вкарва нов човек в ситуацията. Но ще поговоря с него за цветистото му поведение.

— Благодаря, агент Пакард.

Двамата си стиснаха ръцете.

Адам Яо, Динг Чавес и Джак Райън-младши се срещнаха в хотела в ранния следобед. Яо караше колата на свой съсед, червеникав и обичаен за Азия седемместен „Мицубиши Грандис”. Не знаеше дали триадите познават неговата кола, но не искаше да рискува, а и му се струваше добра идея да кара малко по-широк автомобил, докато вози хората от „Хендли Асошиейтс”.

Минаха няколко преки нагоре по „Нейтън Роуд” и Яо спря колата на платен паркинг за едночасов престой.

— Мисля, че можем да подготвим операцията за тази вечер и дори да изгладим някои неща в работата си — каза той.

Чавес отговори:

— Тук командваш ти. Само ни кажи какво искаш да правим.

Адам се поколеба. Райън знаеше, че агентът от ЦРУ се чувства притеснен, че трябва да ръководи Доминго Чавес в операция за наблюдение. Динг имаше петнадесет години повече опит в тези неща от Яо. Но, разбира се, Адам Яо не можеше да разкрие притесненията си пред бизнесмена, който работеше с него.

— Добре — каза той. — Да караме поред. Всички да си сложат слушалките и да наберат този номер.

Динг запита:

— Какъв е номерът?

— Този номер ще ни включи в конферентен разговор. Така ще си комуникираме непрекъснато.

Всички набраха номера и провериха дали се чуват помежду си.

След това Адам бръкна в жабката и извади две малки устройства, всяко колкото кибритена кутия. Подаде по едно на двамата си спътници.

— Какви са тези неща? — запита Джак.

— Наричат го лепка. Магнитен позиционираш маяк. С тях следя коли, но мога да проследя и самите вас. Сложете ги в джоба си и ще знам къде сте по карта от телефона си. Аз ще съм зад вас, момчета, в колата, докато вие извършвате пешеходното следене, а аз ще ви насочвам.

— Добре — призна Джак.

Динг и Джак излязоха от микробуса и тръгнаха в южна посока. Яо поддържаше връзка с тях, когато двамата се насочиха встрани от претъпканата пешеходна улица. Чавес си избра една жена, която да преследва, и изостана доста назад от нея, докато тя зяпаше витрините по улицата.

Райън успя да си проправи път през гъстия пешеходен трафик и я изпревари, от другата страна на осеяната с дървета улица. Застана в магазин за дрехи, за да наблюдава жената, докато преминава отвън.

— Райън гледа — съобщи той.

— Ясно — отвърна Чавес. — Изглежда, тя иска да продължи на юг. Аз ще застана в далечния край на улицата и ще тръгна към следващата точка за връзка.

Гласът на Яо прозвуча в слушалките им:

— Динг, това ще е пресечката с „Остин Роуд”. Там има магазин „Севън Илевън”. Можеш да влезеш в него и да наблюдаваш оттам обекта, когато завие на ъгъла.

— Ясно.

Яо следеше двамата мъже от картата на своя таблет. Няколко пъти мести колата, за да е в позиция да поеме следенето на жената, ако тя се качи в някой автомобил.

Продължиха така около час. Нищо неподозиращата жена пазаруваше, спря за кафе, поговори по телефона и накрая се върна в стаята си на петия етаж на хотел „Холидей Ин”, без изобщо да забележи екипа от трима души, които я следяха постоянно.

Адам остана впечатлен от уменията на американския бизнесмен. Разбира се, не се изненада, че Доминго Чавес има такива умения, но определено Райън му се стори подозрително добър като за аналитик във фирма за финансово управление и търговия с валута.

Хлапето на президента на САЩ знаеше как да работи на крак, без да го забележат.

Всички се върнаха при колата, паркирана в подземен гараж до станцията на метрото на „Джордан Роуд”.

Яо разказа какви са впечатленията му и обясни какво ще става тази вечер:

— Триадите провеждат контранаблюдение и затова трябва да сме малко по-далеч от това, което ни се размина днес.

Чавес и Джак се съгласиха с него, но Яо усещаше, че Райън не е доволен.

— Джак, притеснява ли те нещо?

— Единственият ми проблем е, че няколко пъти ме разпознаха. Ако прибавим и онзи в хотела снощи, се получават три пъти за около осемнадесет часа. У дома почти никога не ме разпознават.

Адам се засмя.

— Хонконг е невероятно претъпкан и е световен финансов център. Освен това тук връзката със Запада е силна. Всеки знае кой е баща ти. Доста знаят и ти кой си.

— Не мога да направя много по въпроса.

Адам отговори:

— Не е точно така. Ако искаш хората да спрат да те забелязват, има достатъчно лесно решение.

— Оставям се в твоите ръце.

Яо бръкна в раницата си и извади хартиена маска за лице с ластик, който се слагаше зад ушите.

Джак беше видял стотици хора, които ходеха по улиците на Каулун с такива маски. Птичият грип и вирусът SARS бяха ударили Хонконг здраво, макар че това не изненадваше никого предвид гъстото население. Много хора, особено онези с отслабнала имунна система, не поемаха никакви рискове и носеха маски, за да филтрират въздуха, който дишат.

Адам сложи синята хартиена маска на лицето на Райън. След това бръкна отново в раницата и извади черна бейзболна шапка. Сложи я на главата на Райън. Отстъпи крачка назад и погледна творението си.

— Малко си висок, за да минеш за местен, но огледай се — в наши дни има доста високи китайци, а и тук все още живее многобройно британско население. Така нагласен, ще се смесиш прекрасно.

Джак не мечтаеше особено за маска върху лицето, особено в задушаващата жега и влага на Хонконг. Но разбираше, че ако го разпознаят в неподходящ момент, когато е навън и следи жертвата си, може да има бедствени резултати.

— Е, май намалихме проблемите с един — каза той на Яо.

— Точно така. Това ще помогне за западняците, но за повечето хора тук си оставаш гвейло.

— Гвейло?

— Извинявай. Чуждестранен дявол.

— Това е много безчувствено.

Адам кимна.

— Така е. Добре ще е да запомниш, че китайците са горделиви хора. Те се смятат за подобри от останалите раси. Като цяло не са от приемащите общества.

— Аз не възнамерявам да си купувам къща тук. Само да следя Джа.

Адам се разсмя.

— Хайде да се връщаме към Компютърния център в Монкок. Джа си тръгва от работа след около час.