Код "Заплаха"

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРИ

В живота на полевия агент на ЦРУ има моменти, изпълнени с адреналин и вълнение, но тук изобилстваха.

Адам Яо прекара нощта в малката чакалня на автотенекеджийница в квартал „Сайуан” в Хонконг, на няколко километра от апартамента си. Докарал беше тук минивана на съседа си и плати богато на собственика и помощника му да работят цяла нощ, за да почистят тапицерията от кръвта, да запълнят и китосат дупките от куршуми, да пребоядисат колата и да сменят счупените стъкла.

Сега, в седем сутринта, тенекеджиите приключваха, което значеше, че Адам ще успее да паркира колата на мястото й навреме, преди съседът му да излезе от апартамента си, за да иде на работа.

В това нямаше такава тръпка и вълнение, както предишните няколко дни, но Яо не можеше да върне колата на приятеля си в онзи вид.

Съседът му и негов връстник, на име Роберт Кам, имаше три деца и притежаваше колата по необходимост. През последните два дни караше мерцедеса на Адам и не се оплака нито веднъж. Въпреки годините си мерцедесът беше в отлично състояние и возеше адски по-добре от минивана.

Собственикът на тенекеджийницата подхвърли ключовете към Яо и двамата провериха колата заедно. Адам остана впечатлен — не откри никакви следи от повреди по колата, а страничните прозорци се оказаха заменени с нови, затъмнени абсолютно както предното и задното стъкло.

Адам последва собственика до гишето и плати сметката. Взе фактура с разбивка на всички работи. Този бърз ремонт се оказа ужасно скъп, а и той плати със собствените си пари. Възнамеряваше да изпрати фактурата в Ленгли и да побеснее, ако не му признаят и възстановят тези разходи.

Но нямаше да представи фактурата скоро. Все още се намираше тук, на терен, и силно подозираше, че някъде между хората на ЦРУ в Азия и тези в Ленгли изтича информация.

Най-малко от всички му се щеше да прати съобщение, че е участвал във вечерната престрелка преди два дни.

Адам подкара бързо минивана към дома си, като всяка минута проверяваше часовника си и се надяваше, че ще успее да върне колата на паркинга навреме, за да я намери там съседът му.

Агентът живееше в Сохо — моден и скъп район в централната част на Хонконг, на стръмен склон. Яо не можеше да си позволи малкия, но модерен апартамент със скромната си заплата на агент на ЦРУ, но пък жилището съответстваше на прикритието му на президент и собственик на фирма за разследвания и така от Ленгли бяха приели ситуацията.

Съседът му Роберт обаче, работеше в банка HSBC и вероятно взимаше над четири пъти повече от заплатата на Адам, въпреки че доходите му вероятно доста страдаха от това, че имаше три момчета.

Адам стигна блока и пое нагоре по рампата към гаража малко след седем и тридесет сутринта и направи завоя, след който можеше да заеме номерираното място за минивана.

Пред себе си, в края на редицата коли, Адам видя Робърт да приближава черния му мерцедес с куфарче в ръка и сако, преметнато върху ръката.

„Мамка му” — каза си Яо. Все още можеше да размени колите с него, но трябваше да измисли някаква причина защо връща минивана сега. Зае се да измисли нещо, като караше към номерираното паркомясто на Робърт, една редица по-назад от собственото му.

Видя как Робърт отваря вратата на мерцедеса и седна в него в мига, когато той вкара минивана на определеното му място. Агентът на ЦРУ бутна скоростния лост в позиция „паркиране” и в този момент Робърт вдигна поглед и го забеляза. Адам се усмихна и размаха виновно ръка, с гримаса на извинение, че чак сега връща минивана.

Робърт се усмихна.

И в този момент изчезна сред ярка светлина.

Мерцедесът избухна пред очите на Адам и се разлетяха парчета, а ударната вълна, видима като стена от прах, разтърси гаража, спука новите стъкла на минивана и блъсна силно главата на Яо в облегалката за тила.

Алармите на сто луксозни коли се разпищяха, завиха и запиукаха, а върху минивана се посипаха парченца кола и бетон от тавана на паркинга, напукаха още повече предното стъкло и пробиха предния капак и покрива на няколко места. Адам усети струйка кръв по лицето си, където стъклото от колата го поряза, а задушаващият дим от експлозията в затворения от всички страни паркинг изпълни дробовете му.

Успя да се измъкне от повредения миниван и препъвайки се, отиде при мерцедеса.

— Робърт! — изкрещя той и се препъна от една паднала от тавана двойно Т-образна метална греда. Застанал на ръце и колене, той се зае да бута и рита усуканите ламарини на другите коли, докато болката от удара в седалката пулсираше в главата му и кръвта течеше обилно от лицето му.

— Робърт!

Покатери се на предния капак на мерцедеса, погледна към горящия интериор и видя овъглените останки на Робърт Кам на седалката на шофьора.

Адам Яо се обърна с ръце на главата.

През последната година беше срещал сто пъти Робърт с жена му и трите им деца в асансьора или при минивана. Когато се смъкна от горящите останки от колата си, Яо си спомни как децата, облечени в екипи за футбол, се смееха и играеха с баща си, и седна на разкъртения бетон сред натрошени аудита, беемвета, ландроувъри и други усукани парчета метал, които само допреди няколко секунди представляваха редици луксозни автомобили.

— Робърт.

Този път Адам изрече името, без да крещи. Легна на земята, замаян и окървавен, но се насили да стане и тръгна през прахта и дима, а виещите аларми на колите засилваха звъна в ушите му. Накрая забеляза изхода и тръгна към него.

Мъже и жени от улицата изтичаха към него, за да му помогнат, но той ги отблъсна и посочи към мястото на взрива, и хората се спуснаха натам, за да търсят оцелели.

След миг Адам се озова на улицата. Усети хлад тук, на хълма, в прохладната сутрин над задръстените улици на централната част и над влагата около пристанище „Виктория”. Тръгна надолу по една стръмна улица, избърса кръвта от лицето си, когато край него прелетяха няколко аварийни коли и се понесоха нагоре към черния дим на две преки отзад.

Адам вървеше без посока.

Мислеше за Робърт, за своя приятел, за мъжа на неговите години, който седна в неговата кола и загина от бомбата, която определено беше предвидена не за него, а за Адам Яо.

Когато отиде на пет преки от дома си, звънът в ушите му понамаля, а пулсиращата болка от удара в тила утихна достатъчно, за да му позволи да се замисли за собственото си положение.

Кой? Кой е направил това?

Триадите? Но как, мамицата им, могат да знаят кой е той и къде живее? Единствените, които знаеха, че той работи за ЦРУ, освен самото ЦРУ, бяха хората от „Хендли Асошиейтс” и всеки, който успяваше да чете трафика на съобщенията от Хонконг и Китай.

В никакъв случай не можеше триадите да получават информация от ЦРУ. Триадите се занимаваха с проститутки и пиратски дискове, а не с убийства на агенти на ЦРУ и с компрометиране на информацията на разузнавателни агенции.

Ако не са триадите, значи е КНР. Някак, по някаква причина Китайската народна република искаше смъртта му.

А дали ФастБайт не беше работил тук, с триадите, за Китайската народна република?

Нищо от това не се връзваше. Адам знаеше как работят тези организации.

Колкото и объркан да се чувстваше от случилото се, нараненият и кървав оператор от ЦРУ беше кристално сигурен в едно шибано нещо.

Нямаше да се обажда в ЦРУ; нямаше да казва нищо на никого за нищо. Адам, оркестърът от един човек, щеше да се махне от тоя шибан град със собствени сили.

Продължи да слиза, олюлявайки се, надолу, към пристанището, и да бърше кръвта от очите си.