Код "Заплаха"

ТРИДЕСЕТ И ТРИ

Президентът на Съединените щати Джак Райън отвори очи, бързо ги фокусира в тъмнината и установи, че до леглото му стои един мъж.

Това стигаше да уплаши всеки средностатистически президент, но Райън само разтри очи.

Това беше офицерът на нощно дежурство — в случая униформен служител от ВВС. Той стоеше неловко над Райън и го чакаше да се събуди.

Президентите рядко биват събуждани, защото се е случило нещо толкова чудесно, та офицерът на нощно дежурство да няма търпение да му го каже, поради което Джак разбра, че го чака лоша вест.

Не знаеше дали мъжът го е разтърсил или го е повикал. Тези хора винаги изглеждаха притеснени, че му пречат да спи, независимо колко пъти Райън им казваше, че иска да знае всички важни новини и да не се тревожат, ако се наложи да го разтърсят и събудят посред нощ.

Стана бързо и взе очилата от масичката до леглото, след което последва дежурния офицер към Западната дневна. Двамата се движеха тихо, за да не събудят Кети. Джак знаеше, че тя спи леко, а през годините в Белия дом му се налагаше доста пъти да става посред нощ, при което в повечето случаи нарушаваше и нейния сън.

По стените имаше нощно осветление, но иначе в дневната цареше също такава тъмнина, както в спалнята.

— Какво има, Карсън?

Офицерът от ВВС отвърна тихо:

— Господин президент, министърът на отбраната Бърджис ме помоли да ви събудя и да ви информирам, че преди около три часа един инженерен батальон и полк бойци от китайската Народна освободителна армия са дебаркирали в плитчината Скарбъро, на филипинска територия.

Джак се питаше защо ли не се изненадва от това.

— Имало ли е съпротива?

— Филипински крайбрежен патрулен кораб, който според китайците е стрелял по дебаркиращите съдове. Корабът е потопен от китайски разрушител от клас „Луда”. Все още няма информация за убити и ранени.

Джак въздъхна уморено.

— Добре. Кажи на министъра да идва. Ще го чакам след тридесет минути в Ситуационната зала.

— Слушам, господин президент.

— Искам да присъстват и Скот Адлър, командващият Йоргенсен, посланик Ли, директорката на Националното разузнаване Фоли — тук или на видеоконференция. И — продължи Райън, като разтри очи, — извинявай, Карсън. Кого забравям?

— Ъ… вицепрезидентът?

Джак кимна бързо в слабата светлина в залата.

— Благодаря. Да, предупреди и него.

— Слушам.

Президентът Райън седна пред масата в конферентната зала и отпи първата глътка от чашата кафе, след която знаеше, че го чакат още много. В съседната Ситуационна зала кипяха приготовления, а залата за съвещания се оказа пълна с хора, които го чакаха.

Боб Бърджис и някои от военните от Пентагона вече бяха там. Всички изглеждаха така, сякаш не са спали цяла нощ. Мери Пат Фоли също се намираше тук. Арни ван Дам седеше в залата, но командващият Тихоокеанския флот, вицепрезидентът и държавният секретар, които се намираха извън града, присъстваха чрез телеконферентна връзка, въпреки че до стените на залата стояха прави мъже и жени от службите им.

— Боб — каза Райън. — Какви са последните новини?

— Филипинците казват, че на потъналия кораб е имало двадесет и шестима моряци. Вадят ги живи от водата, но ще има смъртни случаи. В района има и други филипински бойни кораби, но срещу тях има много повече оръжие и вероятно няма да се бият с китайците.

— И на филипинска земя има китайски войници, така ли?

— Да, сър. Наблюдаваме със спътник и събираме изображения. Инженерният батальон вече укрепва позициите.

— За какво им са плитчините? Имат ли някаква военна цел там, или всичко е заради правото на риболов?

Мери Пат Фоли отговори:

— Така засилват присъствието си в Южнокитайско море. И проверяват реакцията, господин президент.

— Моята реакция ли?

— Да.

Президентът Райън се замисли за момент. После каза:

— Трябва да изпратим незабавно послание, да ги известим, че няма да кършим ръце, докато гледаме какво правят.

Скот Адлър се обади от монитора в другия край на залата:

— А онази подводница, която преди седмици отиде в залива Субик. Китайците ще кажат, че това е провокация, която е свързана с нас.

Джак отговори:

— Изобщо не вярвам, че ние сме хората, които предизвикват нещо в случая. Китайците ще си измислят мотиви, освен ако не открием директна стрелба по тях.

Адлър се намеси:

— Но ние не искаме да падаме в този капан и да им даваме повод да разпалят нещата.

— Разбрах, Скот, но липсата на отговор също е довод. Така излиза сякаш одобряваме напълно действията им. Аз не одобрявам действията им.

Райън погледна към Бърджис.

— Предложения, Боб?

Боб се обърна към адмирал Йоргенсен на монитора:

— Адмирале, какви активи сме готови да придвижим бързо в района? Имаме ли нещо, с което да покажем, че сме сериозни?

— „Роналд Рейгън” е в Източнокитайско море, на път към Девета ударна група самолетоносачи. Още днес можем да го изпратим на запад заедно с целия му ескорт. Ще стигне брега на Тайван към края на седмицата.

— Препоръчвам да не го правим — каза Адлър.

Арни ван Дам го подкрепи:

— Аз също. В пресата ви критикуват, че настройвате срещу нас хората, на които дължим външния си дълг.

Райън реагира гневно:

— Ако американците желаят да се подчиняват на китайците, ще трябва да си намерят друг ръководител.

Джак прокара пръсти през сивата си коса и се успокои. След това каза:

— Няма да започваме война заради плитчините там. Китайците го знаят. Те ще очакват да преместим самолетоносачи близо до съюзниците си. И преди сме го правили. Направете го, адмирале. И се погрижете групата самолетоносачи да има всичко необходимо.

Йоргенсен кимна, а Бърджис се обърна към друг офицер от Военноморските сили и се заговори с него.

Джак каза:

— Това не е краят на играта. Батальонът, който завзема плитчините, е само една малка крачка. Ние защитаваме Тайван, протягаме ръка към приятелите си в Южнокитайско море и изтъкваме за Китай, че няма да бездействаме. Искам информация за намеренията и възможностите им.

Мъжете и жените в Ситуационната зала получиха указанията си. Предстоеше им дълъг ден.

Валентин Коваленко харесваше Брюксел през есента. Прекарал беше известно време тук като служител на СВР и градът му се струваше красив и космополитен така, както Лондон не можеше да стане, а Москва не можеше дори да си представи.

Когато Центъра му нареди да иде в Брюксел, той се зарадва, но операцията не му позволяваше да се наслади на града.

В този момент се намираше на задната седалка на горещ микробус, пълен с шифровъчно оборудване, загледан през задния прозорец в заможните клиенти, които влизаха в скъп италиански ресторант или излизаха от него.

Опита да мисли за мисията, но не можеше да не си припомни не съвсем далечното минало, когато и той би влязъл в този ресторант за порция лазаня с чаша кианти и би накарал някой друг да седи в микробуса.

Коваленко не пиеше много. Баща му, както мнозина от онова поколение, пиеше водка на световно ниво, но Валентин предпочиташе чаша добро вино с вечерята или по някой и друг аперитив или дижестив. Но след престоя си в московския затвор и заради натиска на тайнствения си работодател имаше навик да оставя по няколко бири в хладилника или бутилка червено вино, което му помагаше да заспива вечер.

Смяташе, че това не се отразява на работата и че успокоява нервите му.

Валентин погледна днешния си партньор — немец на име Макс, който мълчеше от сутринта и нямаше съществено значение за мисията. Когато се срещнаха преди няколко дни на един паркинг край железопътната гара в Брюксел, Коваленко направи опит да го въвлече в разговор за общия им шеф, Центъра. Но Макс не играеше. Той само вдигна ръка и каза, че ще му трябват няколко часа време да провери оборудването и че тайната им квартира трябва да има гараж с многобройни електрически контакти по стените.

Руснакът усещаше недоверието на немеца — изглежда, Макс смяташе, че Валентин ще докладва на Центъра какво са си говорили за него.

Валентин реши, че Центъра поддържа сигурността в организацията чрез взаимно недоверие.

Съвсем както бившия му работодател, СВР.

Руснакът надуши миризмата на чесън от входа на „Стела д’Италия” и от стомаха му се чу куркане.

Положи всички усилия да не мисли за това, но се надяваше адски много целта му да приключи обяда скоро и да се върне в кабинета си.

Сякаш по сигнал, в този момент един безупречно облечен мъж в костюм на тънки сини райета и с тъмночервени обувки излезе от входа на ресторанта, ръкува се с други двама мъже, които излязоха заедно с него, и тръгна в южна посока.

Валентин каза:

— Това е той. Ще се върне пеша. Да го направим сега.

— Готов съм — отвърна Макс с типичната си лаконичност.

Коваленко бързо изпълзя край Макс и се насочи към седалката на шофьора, а електрониката около него бръмчеше и загряваше неподвижния въздух. Наложи се за част от прехода да се притиска към стената, защото един метален прът стърчеше до тавана на колата. В него имаше кабели, които водеха до малка антена над покрива, която Макс можеше да насочва във всяка посока.

Валентин се добра до волана и се зае да следва целта си на известно разстояние по улицата, като зави бавно и пое наляво по „Шосе дьо Лувен”.

Коваленко знаеше, че онзи мъж е помощник-секретар по публична дипломация на Североатлантическия съюз, или НАТО. Канадецът, на петдесет и пет години, по никакъв начин не можеше да е трудна цел.

Макар и служител на НАТО, мъжът нямаше военна стойка. Той беше дипломат, костюмар, политически служител.

И въпреки че Валентин не знаеше това, помощник-секретарят щеше да се превърне в човека за достъп на Центъра до сигурната компютърна мрежа на НАТО.

Коваленко не разбираше технологията в микробуса — по това работеше Макс. Но знаеше, че малката антена на покрива може да определи и получи радиосигнали от мобилен телефон или, по-конкретно, от един чип в мобилния телефон, който извършва криптиращи изчисления и осигурява уреда. Улавяйки изтеклите сигнали, първоначално получавани като поредица пикове и спадове на радиовълните, и след това превръщайки ги с компютъра в микробуса в единиците и нулите, които съставляват електронния сигнал, можеше да разбере какъв е кодиращият ключ на телефона.

Докато следваха помощник-секретаря, Коваленко забеляза, че мъжът вади телефона от джоба на сакото си и се обажда.

— Макс. Онзи говори.

— Ja[2].

Докато караше, Коваленко слушаше как Макс натиска бутони и пише по клавиатурата.

— Още колко остава? — запита на висок глас той.

— Малко.

Руснакът се стараеше да остане достатъчно близо до целта, за да може антената да хваща сигнала, и достатъчно назад, та ако целта погледне бързо през рамо, да не се стресне от присъствието на бавен и зловещ на вид бежов микробус от дясната му страна.

Помощник-секретарят приключи с обаждането и прибра телефона в джоба си.

— Успя ли?

— Да.

Валентин зави надясно на следващата пряка и се махна от квартала.

Паркираха пред железопътната гара и Коваленко се премести отзад, за да наблюдава работата на техника.

Руснакът знаеше, че телефонът работи със сложен криптографски алгоритъм, наречен RSA. Макар и добър, този алгоритъм не беше нов и можеше лесно да се разбие с инструментите на разположение на техника.

След като германецът се сдоби с ключа, програмата показа съобщение, че може да праща лъжлива информация на телефона. С няколко щраквания отвори интернет страницата на сигурната мрежа на командването на НАТО в Брюксел, след което изпрати криптиращата информация, взета от човека от Отдела за публична дипломация.

След това програмата се представи за този телефон и се зареди в обезопасената мрежа на натовската Агенция за комуникация и информация.

Макс и Валентин не трябваше да проникват в мрежата, а само да проверят достъпа. От тях се изискваше само да се върнат в тайната квартира и да изпратят на Центъра информация по електронната поща за криптирането на телефона на дипломата. Германецът трябваше да си тръгне веднага, а Валентин щеше да остане ден-два, за да разкара микробуса и да почисти къщата, след което и той трябваше да се махне от Брюксел.

Макар и лесна, работата не съдържаше нищо ново. Вече един месец Коваленко считаше, че му възлагат задачи като за дете.

Засега щеше да чака, но смяташе скоро да избяга. Да зареже Центъра и организацията му.

Знаеше със сигурност, че в СВР все още има приятели. Ще се обърне към някое посолство в Европа и те ще му помогнат. Знаеше, че не трябва да се връща в Русия. Там правителството може да го „изчезне” без проблеми, но Валентин възнамеряваше да потърси някой стар приятел на назначение в чужбина и да започне подготовка за връщането си.

Но такова пътуване и чакане изискваха пари и Валентин трябваше да работи за Центъра, докато стане готов да предприеме своя ход.

Не го тревожеше предупреждението на руския мафиот, че Центъра ще го убие. Да, Центъра го измъкна от неприятния затвор „Матроская тишина”, но Коваленко смяташе, че ако стои извън Русия, ще е в относителна безопасност от тези разбойници.

В края на краищата, Центъра беше организация от хакери и специалисти по наблюдение с технически средства. Не убийци.