Код "Заплаха"

ДВАДЕСЕТ И ТРИ

Тридесет и четири годишният Адам Яо седеше зад волана на дванадесетгодишния си мерцедес клас „С” и бършеше лицето си с плажната хавлия на пътническата седалка. Тази есен в Хонконг се оказа адски гореща, дори в седем и половина сутринта, но Адам не включваше климатика, защото не желаеше шумът на двигателя да привлича внимание към него.

Намираше се близо до местонахождението на своята цел, прекалено близо. Но така трябваше. Налагаше се заради разположението тук, заради завоя и близостта на паркинга до целта.

Играеше си с късмета, като паркира тук, но нямаше избор.

Адам Яо работеше сам.

Когато избърса потта от челото си, вдигна обратно своя фотоапарат „Никон” и го фокусира върху входната врата на високата сграда от другата страна на улицата. Наричаха я „Дворецът на милионерите”. Безвкусното име не разкриваше пищното обзавеждане отвътре. Адам знаеше, че апартаментите на последния етаж в този квартал за средно заможни хора на остров Хонконг струват цяло състояние.

С помощта на обектива разгледа фоайето, в което търсеше целта на наблюдението си. Знаеше, че едва ли мъжът ще стои там. Адам идваше тук вече няколко дни и всяка сутрин нещата оставаха същите. В седем и тридесет обектът изскачаше от асансьора от апартаментите на последния етаж, преминаваше целеустремено през застлания с мрамор под на фоайето, излизаше навън и се качваше бързо в средния джип в колона от три коли.

И Адам успяваше да проследи мъжа само дотолкова. Джипът имаше тъмни стъкла, обектът винаги излизаше сам, а Адам все още не правеше опити да следи колите по тесните улички на града.

Това щеше да е почти невъзможно за сам човек.

Искаше му се да има подкрепата на шефовете от организацията си, да му осигурят малко хора, които да ползва в такива моменти. Но Адам работеше за ЦРУ и почти всеки служител на Управлението в Азия знаеше едно за организацията — тя течеше. Ленгли отричаше това, но за мъжете и жените, ходещи по ръба на бръснача тук, беше ясно, че Китайската народна република получава информация за плановете, инициативите, източниците на информация и методите на ЦРУ.

Адам Яо се нуждаеше от помощ за тази операция, но не дотолкова, че да рискува да се компрометира, защото той, за разлика от всеки друг служител на ЦРУ в Китай и Хонконг, работеше без мрежа. Той беше служител без официално прикритие, което означаваше, че няма дипломатическа защита.

Шпионин, оставен сам в студа.

Не че нямаше против нещо студено точно сега. Посегна към хавлията и обърса потното си лице още веднъж.

Преди няколко години Яо получи информация за присъствието тук, в „Двореца на милионерите”, на мъж от континента — известен производител на твърди дискове и микропроцесори менте, стигнали до важни системи на американско военно оборудване. Мъжът се казваше Хан и беше директор на голям държавен завод за технологично оборудване в близкия град Шънджън. Хан се намираше в Хонконг по някаква причина и всяка сутрин три бели джипа го вземаха, за да го закарат неизвестно къде.

Но въпреки успеха му да вкара своите устройства менте във военното оборудване на САЩ ЦРУ гледаше на случая като на промишлен шпионаж, който не стоеше начело в приоритетите на Управлението тук.

Кибершпионажът и кибервойната в Китай бяха важни. А промишленият шпионаж и компютърната престъпност — дреболия.

Но въпреки убеждението, че инициативата му няма да заинтересува Ленгли особено силно, Адам се зае с новото проучване просто защото много искаше да разбере с кого се среща производителят на ментета на негова територия.

Яо държа фотоапарата опрян до окото си толкова дълго, че гуменият маншон върху визьора започна да се пълни с пот. Понечи да го спусне, но в този момент вратата към фоайето се отвори и верен на всекидневния си ритуал, производителят на компютърни части менте от Шънджън излезе от асансьора. В този момент трите джипа преминаха край колата на Яо и спряха под тентата на входа.

Всеки ден едни и същи коли вземаха този човек. Досега Адам не успяваше да прочете регистрационните им номера, защото все спираше твърде далече по улицата, но днес се намираше достатъчно близо, за да успее да заснеме номерата.

Задната врата на втората кола се отвори отвътре и производителят на ментета влезе през нея. След няколко секунди трите джипа заминаха на изток по улица „Кондюит” и се изгубиха зад един завой.

Яо смяташе да опита да ги проследи този ден. Нямаше да ги доближава особено много, а и едва ли щеше да може да ги следва дълго време, преди да ги загуби в трафика, но нищо не пречеше да кара в същата посока като тях и ако извади късмет, да ги открие на някое кръстовище. Ако му провървеше и при условие, че всеки ден караха по един и същи маршрут, той можеше да ги чака утре някъде по пътя и да ги проследи малко по-близо до крайната точка на пътуването им.

Тази техника не можеше да успее лесно, ако изобщо имаше някакъв шанс. Но си я биваше повече от това да идва тук всяка сутрин, ден след ден, защото това започваше да губи смисъл.

Остави фотоапарата на седалката до себе си и посегна към ключа, но едно силно почукване е пръсти по стъклото от неговата страна го стресна.

Двама полицаи гледаха през прозореца, а единият почука по стъклото с пластмасовата антена на радиостанцията си.

Страхотно.

Яо свали прозореца.

— Ni hao — поздрави той на мандарин, въпреки че полицаите вероятно говореха кантонски, но се ядоса, че пропилява и това утро, и не искаше да ги улеснява никак.

Преди полицаят до прозореца да каже нещо, погледът му се плъзна към пътническата седалка на мерцедеса, на която фотоапаратът е вариообектив с фокусно разстояние 200 милиметра стоеше до микрофон е насочено действие и слушалки, висококачествен бинокъл, малък лаптоп и тефтер с писани на ръка бележки.

Полицаят изгледа Адам с подозрение.

— Излезте.

Адам се подчини.

— Проблем ли има?

— Документи, моля — настоя полицаят.

Адам бръкна внимателно в джоба на панталона си и измъкна портфейла си. Полицаят на няколко метра от него го наблюдаваше внимателно.

Адам подаде целия портфейл на поискалия го полицай и застана мълчаливо на мястото си.

— Какво е всичко това в колата?

— Такава ми е работата.

— Вашата работа, ли? Да не сте шпионин?

Адам Яо се засмя.

— Не съвсем. Собственик съм на фирма, която разследва кражба на интелектуална собственост. Картата ми е до лиценза. „Бизнес разследвания Сайно Шилд Лимитед.

Полицаят огледа картата.

— С какво се занимавате?

— Имам клиенти в Европа и САЩ и те подозират, че китайска фирма произвежда ментета на техни стоки, затова ме наеха да разследвам случая. Ако сметнем, че имат основания, ще наемат местен прокурор и ще опитат да спрат фалшифицирането.

Адам се усмихна.

— Бизнесът е добър сега.

Полицаят се поуспокои. Имаше смисъл в обяснението този човек да седи на паркинга и да снима съседната сграда.

Запита:

— Разследвате някого в „Двореца на милионерите”?

— Съжалявам, господин полицай. Не мога да разкривам информация за текущо разследване.

— Охраната оттам ни се обади за вас. Казаха, че и вчера сте били тук. Смятат, че ще ги обирате или нещо такова.

Адам се засмя и каза:

— Няма да ги обирам. Изобщо няма да ги притеснявам, въпреки че ми се иска да седя във фоайето вътре на климатик. Проверете ме. Аз имам приятели в полицията в Хонконг, предимно в отдел „Б”. Обадете се и оттам ще ви кажат, че знаят кой съм.

Отдел „Б” на полицията в Хонконг се занимаваше с разследване на организираната престъпност. Адам знаеше, че тези полицаи са от отдел „А”, към който се числяха патрулните служители.

Полицаят, който гледаше към Адам, не бързаше. Разпита за хора от отдел „Б”, които познаваше, а Яо отговори, без да се затрудни.

Удовлетворени, двамата полицаи тръгнаха обратно към патрулната си кола и оставиха Адам.

Той седна обратно в колата си и удари волана с длан от яд. Освен че номерата на джиповете нямаше да го отведат доникъде, беше пропилял целия ден. Не научи нищо за производителя на ментета, което не знаеше още вчера, а и го разкри някакъв тъп служител на охраната в блока.

Адам отново се почувства благодарен за фантастичното си прикритие. Частната детективска фирма му даваше лесно извинение за всичко, в което можеше да го хванат, докато си върши тайната работа за Управлението.

Детективската фирма му осигуряваше съвършено прикритие като за неофициален служител на ЦРУ.

Той подкара надолу по хълма и се насочи към офиса си на пристанището.