Код "Заплаха"

ПЕТДЕСЕТ

Су не се зарадва на заповедта да се яви при Уей. Чакаха го срещи през целия ден в Джуннанхай, но малко преди обяд му се обадиха от неговия кабинет, за да му кажат, че президентът Уей настоява той да се яви на обяд в резиденцията му.

Су настръхна при тази проява на нетърпимост от равния по пълномощия президент, но незабавно прекъсна срещата си и замина при Уей, без да се бави.

И не се нуждаеше от време за подготовка за разговора. Знаеше точно какво ще му каже президентът.

Мъжете се прегърнаха, поздравиха се с думата „другарю” и се заинтересуваха от членовете на семействата си, но тези любезности продължиха само няколко секунди, а не минути.

След малко Уей седна до Су и каза загрижено:

— Не така си представях събитията.

— Събития ли? Предполагам имате предвид събитията в Южнокитайско море и протока?

Уей кимна и продължи:

— Смятам, че вие ме манипулирахте в известна степен, като се възползвахте от първоначалната ми програма за икономическо развитие за собствените си цели.

Другарю генерален секретар, в армията казваме „Врагът има право на глас”. През последните две седмици сте свидетел на агресия от страна на Индия въпреки ясните ни предупреждения, агресия от страна на Съединените щати, докато извършвахме внимателно пресметнати маневри в Тайванския проток, за да покажем готовността си да действаме срещу всяка проява на сила от страна на Тайван — тези ситуации са породени от противниците ни. Разбира се, ако всички мои… извинете ме, всички наши сили останат в базите или пристанищата, със сигурност това нямаше да се случи, но за да постигнем териториалните си цели, което ще ни помогне да изпълним и икономическите си цели, е необходимо да навлезем в оспорваната зона.

Уей остана почти напълно объркан от тази реторика. За момент загуби нишката на мисълта си. Су се славеше като кибритлия, а не като оратор, но Уей имаше чувството, че генералът манипулира времето и пространството, за да спечели този спор.

— Кибератаката срещу Америка…

— Не е свързана с Китай.

Уей запита изненадан:

— Искате да кажете, че това не е наша работа?

Су се усмихна.

— Казвам, че не могат да я свържат с нас.

Уей отново се поколеба.

Су се възползва от това и добави:

— През последния час моята служба за военноморско разузнаване ми докладва, че групата на самолетоносача „Роналд Рейгън” се оттегля на североизток.

Напълно изненадан, Уей рязко обърна глава.

— И това е заради нашето настояване да се оттеглят на триста морски мили?

— Съвсем сигурен съм, че е така — отговори Су.

Новината ободри президента Уей.

— Значи е възможно, в края на краищата, да се разговаря логично с Джак Райън.

Су си наложи да запази спокойствие. Не, разбира се, с Райън не можеше да се говори логично. Можеха само да го сплашват или набият. Но Уей реши, че тази рискована военна маневра е довела до нещо като примирие.

„Идиот” — помисли си генералът.

— Да — каза той. — Президентът Райън желае само най-доброто за страната си. За него, а и за нас, е най-добре той да се оттегли от региона. Учи бавно, но фактът, че премества „Рейгън”, значи, че все пак научава нещо.

Тази вест, изглежда, разсея гнева на Уей. Следващия половин час той говори за плановете си за бъдещето на икономиката. За потенциала на държавните предприятия да работят в Южнокитайско море и надеждата, че връщането на Тайван под управлението на Китай ще стане дори още по-бързо и безболезнено, отколкото той смееше да мечтае.

Су отговаряше като папагал на амбициите му и едва успяваше да не погледне часовника си.

Накрая Уей приключи срещата. Но преди Су да си тръгне, президентът го изгледа продължително. Очевидно се колебаеше да зададе следващия въпрос.

— Ако обстоятелствата се променят. Ако решим, че моментът не е подходящ… ще можем ли да спрем всичко това?

— Да спрем растежа на Китай? Единственият изглед за растеж на Китай?

Уей се поколеба.

— Имам предвид най-крайните военни мерки. Някои от най-големите кибератаки, за които споменахте в по-предишния ни разговор, както и нападенията по море и по въздух.

— Обмисляте ли да спрете всичко това?

— Само зададох въпрос, другарю председател.

Су се усмихна слабо.

— Аз съм на вашите услуги, другарю генерален секретар. Мога да изпълня всяко ваше желание. Но ще ви напомня, че залогът е голям. Пътят напред никога няма да е гладък.

— Разбирам.

— Надявам се, че е така. Враждебността е част от процеса. Както казах преди, врагът има право на глас.

Уей кимна със сериозно изражение на лицето.

Су обаче се усмихна и каза:

— Но не забравяйте, другарю, че Америка гласува днес да се махне от пътя ни.

Петимата мъже, които работеха в тайната квартира на ЦРУ на улица „Проспър” № 3333 в Джорджтаун, се наслаждаваха на сутринната си почивка, но не толкова, колкото младият мъж, заключен в обезшумената стая на втория етаж.

Трима от петимата бяха въоръжена охрана, един наглеждаше кухненския прозорец към улицата, а вторият седеше на стол до спалнята на втория етаж, от чийто прозорец, скрит зад една магнолия, се виждаше малката бивша пътека за файтони и сегашна алея зад двора.

Третият човек от охраната се намираше на първия етаж. Седеше до кухненската маса с редица монитори, откъдето наблюдаваше радиоапаратурата и надеждната охранителна система на къщата. Не откъсваше очи от монитора с картини от четирите охранителни камери.

Другите двама мъже останаха в малък офис на горния етаж, за Да планират следващото „интервю” с обекта. По няколко пъти на ден единият или другият влизаха в обезшумената стая с тефтер и химикалка, за да задават въпроси от дълъг списък, на които до момента обектът полагаше максимални усилия да не отговаря.

Не бяха изтезавали Джа Шухай физически, но го държаха буден цяла нощ и постоянно го разпитваха. Различни хора му задаваха едни и същи въпроси по толкова много различни начини, че Джа дори не си спомняше повечето от разговорите.

Но смяташе, че не е казал нищо за Тун, за „Призрачния кораб” и за отвличането на безпилотните самолети, нито пък за проникването в секретни правителствени компютърни мрежи.

Знаеше, че няма да издържи вечно, но и че това няма да му се наложи.

Поне двеста пъти поиска адвокат, след като го докараха тук, в Съединените щати, не разбираше защо не са му назначили такъв. И преди беше лежал в американски затвор, който се оказа не чак толкова зле, но знаеше, че тогава се намираше в затвор с минимална сигурност, а сега заради отвличането на безпилотните самолети го чакат много по-сериозни неприятности.

Но неприятностите го чакаха само ако онези успееха да му лепнат обвиненията, а Джа познаваше достатъчно добре американската система още от предишното си съдебно дело и престой в затвора и разбираше, че нямат нищо толкова експлозивно срещу него, колкото той имаше срещу тях. Нелегалното отвличане, убиването на онези от триадите в Хонконг, лишаването от сън и така нататък.

Джа Шухай знаеше, че трябва да издържи само още малко, да използва превъзхождащия си интелект, който имаше заради произхода си от превъзхождаща раса, и след това американците ще решат, че той няма да се пречупи.

Джа се чувстваше изтощен, но това представляваше само досадна неприятност. Той беше по-добър от тези глупаци и щеше да ги победи, като само си държи устата затворена. Нямаше да го бият или убият. Те бяха американци.

Един от следователите се върна в стаята и кимна на Джа да седне до масата. Докато китаецът ставаше от рогозката си за спане, лампите в стаята примигнаха и угаснаха.

— Мамка му — изруга следователят и пристъпи назад до вратата, като не откъсваше очи от другия мъж в тъмното. Удари вратата с юмрук.

Сърцето на Джа Шухай затуптя силно. Той седна на стола и сложи ръце на масата.

Не очакваше това. Не можа да се сдържи и се усмихна радостно.

— Кое е толкова забавно? — запита следователят.

За първи път през този ден Джа не се сдържа и проговори:

— Ще видите кое е толкова забавно.

Мъжът не го разбра, но отново удари заключената врата на обезшумената стая. Знаеше, че ключалките са механични, не електрически, и нямаше причина колегата му да не го пусне да излезе веднага.

След третото удряне по вратата следователят отиде до еднопосочния прозорец за наблюдение. Разбира се, не виждаше нищо навън, но колегата му би трябвало да го види.

Махна с ръка и чу тракането на ключалката.

Вратата се отвори.

Следователят понечи да излезе.

— Бушон ли гръмна или целият квартал…

Във вратата се появи азиатец с черно яке и насочен напред пистолет със заглушител в ръката. Гледаше през мерника със студени черни очи.

— Какво…

Жерав простреля следователя от ЦРУ в челото. Тялото му падна с приглушено тупане на пода на обезшумената стая.

Джа продължи да държи дланите си върху масата. Поклони се бързо.

— Жерав, не съм говорил. Не съм казал и…

— Заповед на Центъра — отвърна Жерав и простреля и Джа Шухай в челото.

Тялото на ФастБайт22 се свлече от пластмасовия стол върху пода. Той падна по лице до следователя.