Код "Заплаха"

ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТ

На третата сутрин от едноседмичното си временно освобождаване Джак напусна Колумбия и тръгна в натоварения трафик към град Александрия.

Не знаеше какво точно ще прави, но искаше да разгледа апартамента на Мелани, докато тя е на работа. Не ставаше дума за влизане с взлом, или поне той не възнамеряваше съвсем сериозно да го стори, но му се искаше да погледне през прозореца и да се порови в нейната кофа за боклук.

Не се гордееше с това, но му омръзна да седи вкъщи и да се ядосва.

Знаеше, че Мелани е направила нещо с телефона му, преди той да иде в Маями, а когато Гавин му каза, че със сигурност на телефона има нещо, Джак разбра, че само силно влюбен глупак би сметнал, че тя няма нищо общо със случилото се.

Нуждаеше се от отговори и затова реши да иде в къщата й и да се порови из боклука.

„Добре се справяш, Джак. Баща ти, легендата от ЦРУ, ще се гордее адски много.”

Но в девет и половина, когато минаваше през Арлингтън, плановете му се промениха.

Телефонът му иззвъня.

— Райън на телефона.

— Здравей, Джак. Мери Пат се обажда.

— Директор Фоли, как сте?

— Джак, говорили сме за това. За теб съм Мери Пат.

Джак се усмихна.

— Добре, Мери Пат, но не мисли, че аз ще ти позволя да ме наричаш „младши”.

Жената се засмя, но Джак остана с впечатление, че предстои нещо сериозно. Тя каза:

— Питах се дали не можем да се срещнем.

— Разбира се. Кога?

— Ами точно сега става ли?

— О… добре. Става. Аз съм в Арлингтън. Мога да дойда веднага в Маклийн.

Джак разбра, че става дума за нещо голямо. Нямаше представа какви проблеми имаше да решава директорката на Националното разузнаване. Но определено срещата нямаше да е просто за да се видят.

Мери продължи:

— Всъщност тази среща трябва да е тайна. Искаш ли да се срещнем някъде на спокойствие. Можеш ли да дойдеш вкъщи? Аз ще стигна там до половин час.

Мери Пат и Ед Фоли живееха в квартала „Адамс Морган” във Вашингтон. Джак беше ходил там много пъти, като през последните девет месеца повечето пъти с него идваше и Мелани.

— Тръгвам. Ед ще ми прави компания, докато дойдеш.

Джак знаеше, че Ед се е пенсионирал.

— Всъщност Ед го няма. Ще пристигна възможно най-бързо.

Джак и Мери Пат седнаха до масичката на верандата от задната страна на къщата в квартала „Адамс Морган”. Дворът представляваше градина с гъсти дървета и растения, предимно кафяви в есенния студ. Мери предложи кафе, което Джак отказа, просто защото забеляза колко напрегната е тя още докато паркираше колата. Каза на своя охранител да остане в къщата, което изненада Джак още повече.

Щом седнаха, тя дръпна стола си към него и каза:

— Обадих се днес сутринта на Джон Кларк. Изненадах се, като чух, че той вече не работи в „Хендли”.

— Той поиска така — отвърна Джак. — Но определено ние не искахме да напуска.

Мери Пат продължи:

— Разбирам. Служил е на страната си, жертвал е доста неща много, много дълго време. Няколко години нормален живот може наистина да започнат да изглеждат привлекателно, а той със сигурност си ги е спечелил, особено след онова, което преживя миналата година.

Райън каза:

— Обадила си се на Кларк, разбрала си, че той вече не работи, и затова се обади на мен. Да считам ли, че има нещо, което искаш да споделиш?

Тя кимна.

— Всичко, което ще ти кажа, е секретно.

— Разбирам.

— Джак, време е разузнавателната общност на САЩ да осъзнае, че имаме сериозни проблеми във връзка с агентите си в Китай.

— Изтича информация.

— Не изглежда да си изненадан.

Джак се поколеба. Накрая каза:

— Имахме някои подозрения.

Фоли помисли над думите му и продължи:

— Имахме редица възможности да работим с хора в Китай — местни дисиденти, протестиращи групи, разочаровани служители на правителството и военни, а и с други личности с добри позиции в Китай. Китайското разузнаване разкри всяка една от тези възможности. Там арестуват, принуждават да бягат или убиват тези хора.

— Значи очите и ушите ви на място в Китай са ограничени.

— Де да беше така. Не, просто в Китай сега нямаме никакви агенти.

— Имате ли представа откъде е изтичането?

Мери Пат отвърна:

— От ЦРУ. Знаем това. Но не знаем дали не са проникнали по някакъв начин в нашия информационен трафик или дали имат човек отвътре. Може да е някой в станцията в Пекин или Шанхай, а дори и някой в отдел „Азия” в Ленгли.

След кратко мълчание тя добави:

— Или някой на по-висок пост.

Джак каза:

— В светлината на всичко, което се случва, бих се вторачил сериозно в кибервъзможностите им.

— Да, правим го. Но ако те черпят от нашата информация, го крият майсторски. Използват я много предпазливо, като се ограничават само до определени аспекти на контраразузнаването спрямо Китай. Очевидно по нашите системи пътува много информация, която може да е от полза на Китай, но не виждаме да я използват.

— Ние как можем да помогнем? — запита Джак.

— Излезе една нова възможност.

Райън вдигна вежда.

— Излязла е от вашето течащо ЦРУ?

Жената се усмихна.

— Не. В този момент не мога да вярвам на никоя организация в нашето разузнаване, нито пък на някой от Министерството на отбраната, предвид онова, което става в Пентагона. Тази информация мога да я доверя само на външни хора. Външни хора, които имат стимула да си мълчат.

Джак запита:

— За Колежа ли става дума?

— Точно така.

— Продължавай.

Мери Пат придърпа стола си още по-близо. Джак се наведе на сантиметри от лицето й.

— Преди няколко години, когато Ед беше шеф в ЦРУ и когато баща ти водеше последната схватка с китайците, аз имах един агент в Пекин, който се оказа изключително важен при решаването на конфликта. Но по онова време имахме и други опции. Опции, които не използвахме, защото бяха… как да кажа? Май подходяща дума е „неуместни”.

— Но сега нямате много възможности.

— Точно така. В Китай има организирана престъпност. Не говоря за триадите, които действат извън страната, а за тайни организации в комунистическата държава. Арестуването като член на такава банда в Китай ти печели претупано съдебно дело и куршум в тила и затова в тези групи участват само най-отчаяните или най-злите хора.

Джак не можеше да си представи организирана престъпна банда в полицейска държава, защото това означаваше, че самото правителство е банда организирани престъпници, а в Китай — банда с армия от милиони войници и милиарди единици военно оборудване.

Мери Пат продължи:

— Една от най-противните организации там се нарича „Червената ръка”. Те изкарват пари чрез отвличания, шантаж, грабежи и трафик на хора. Те са истински кучи синове, Джак.

— Така звучи.

— Когато ми стана ясно, че нашите агенти в Китай са компрометирани, говорих с Ед за „Червената ръка”, които мислехме да използваме като допълнителни информатори през онази война. Ед си спомни, че те имат представител в Ню Йорк, който живее в Чайнатаун. Нямахме информация за този човек в базата данни на ЦРУ, а и той нямаше връзка с американското разузнаване — просто човек, за когото научихме, но не потърсихме.

Джак знаеше, че Ед Фоли, бившият директор на ЦРУ, не е в града. Запита:

— Ти да не си изпратила Ед да го посети?

— Не, Джак. Ед се самоизпрати. Вчера замина за Ню Йорк и снощи е бил заедно с господин Лю, емисаря на „Червената ръка”. Лю се свързал със своите хора в Китай и те са съгласни да ни помогнат. Могат да ни свържат с една организация на дисиденти в града, които твърдят, че имат връзки с местната полиция и правителство. Тази група извършва въоръжени протестни действия в Пекин и все още не са ги прибрали само защото ЦРУ не ги е потърсило. Деветдесет и девет процента от дисидентските групи в Китай съществуват само в интернет. Но тези, ако може да се вярва на „Червената ръка”, са истински.

Джак вдигна вежди.

— Ако може да се вярва на „Червената ръка”? Не се обиждай, Мери Пат, но май точно тук е грешката ти.

Жената кимна.

— Предлагаме им доста пари, но ако само ни дадат онова, което обещават — активна група бунтовници с връзки. Не търсим континенталната армия на Джордж Вашингтон, но ни трябва нещо истинско. Не знаем с какво си имаме работа, докато някой не иде на място да провери. Трябва ни човек там, на място, който да иде да се срещне с хората, някъде, където не го виждаме нито ние, нито китайските комунисти, и да каже какви са те според него. Ако не са група обикновени глупаци с добри намерения, ще ги подкрепим, за да ни кажат какво става там. Не очакваме мащабни размирици, но трябва да сме готови да дадем подкрепа, ако възникне такава възможност.

Без да е необходимо, Мери уточни:

— Всичко това е напълно анонимно.

Преди Джак да успее да каже нещо, тя го изпревари:

— Това е необявена война, Джак. Китайците убиват американци. Нямам нищо против да подкрепям местните, които воюват с онзи зъл режим.

Посочи с пръст гърдите на Джак и продължи:

— Но нямам намерение да създавам повече пушечно месо. Направихме достатъчно с изтичането на информация.

— Разбирам.

Тя подаде на Райън лист хартия, която извади от чантата си.

— Това с човека от „Червената ръка” в Ню Йорк. Името му не фигурира в никой компютър и не се е срещал с никого от правителството. Запомни името му и този номер и унищожи листа.

— Разбира се.

— Добре. И чуй следното. Ти, Джак, няма да ходиш в Китай. Искам да говориш с Гери Хендли и ако той реши, че вашата организация иска да ни помогне тихичко, може да изпрати Доминго Чавес или друг оператор. Но да заловят в Пекин сина на президента с въстаници, ще направи проблемите ни далеч по-сложни.

— Разбирам — отговори Джак и си каза: „А да не говорим, че баща ми ще получи удар”.

— И ще говоря с Гери веднага, щом тръгна оттук.

Мери Пат прегърна Джак и понечи да стане.

Райън каза:

— Има още нещо. Не знам дали не излизам извън нормите, но…

Мери Пат седна обратно на мястото си.

— Кажи.

— Добре. Колежа участваше в арестуването на Джа в Хонконг преди няколко седмици.

Изненадата на Мери Пат изглеждаше истинска.

— Участваше?

— Да. Бяхме там по работа с Адам Яо, нелегалния агент на ЦРУ, който го разпозна в Хонконг.

— Добре.

— Яо не знае, че сме Колежа. Ние му казахме, че сме фирма, която иска да намери Джа, защото е проникнал в мрежата ни. Използвахме прикритието му като бизнес детектив.

— Четох отчетите на ЦРУ за инцидента с Адам Яо и Джа в Хонконг. „Тюлените” казват, че са им помогнали от ЦРУ. Подозирахме, че Яо е работил с двама от местните ни хора там.

— Както и да е, искам само да кажа следното: предполагам, познаваш стотици страхотни служители в американското разузнаване, но Адам изглеждаше съвсем в час там. Изключително съобразителен човек е. Знаеше, че има изтичане на информация от ЦРУ, и внимаваше да не надига глава, за да не попадне и той в изтичащата информация, и в същото време да си върши работата. Не е моя работа да го казвам, но според мен той е от хората, които имат нужда от пълната ви подкрепа, особено в такъв момент.

Мери Пат не отговори.

След неловка пауза Райън продължи:

— Извинявай. Знам, че точно сега имаш доста проблеми. Просто реших, че…

— Джак. Адам Яо изчезна преди две седмици, след като някой опитал да го взриви в колата му, в която обаче се намирал негов съсед.

Райън подскочи при тази новина.

— О, господи.

Фоли продължи:

— Възможно е просто да е изчезнал от радара, за да оцелее. Не го виня, ако бяга от нас заради изтичането на информация. Но нашите хора в консулството в Хонконг смятат, че са го хванали триадите „Четиринадесет К”.

Мери стана.

— Предполагат, че сега е на дъното на пристанище „Виктория”.

— Жалко. Не успяхме да спасим и Адам.

Тя се върна в къщата, докато Джак седеше отвън на студа, стиснал глава с ръце.