Код "Заплаха"

ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТ

Президентът Уей Джънлин научи от своя министър на обществената сигурност, че американският посланик в Китай Кенет Ли иска спешен разговор по телефона между Уей и американския президент Джак Райън. Ли все още не беше отправил искането, но Министерството на обществената сигурност подслушваше телефонните му разговори и Уей се почувства благодарен, защото така си осигуряваше малко време.

Прекарал беше деня в кабинета си, където неговите хора му носеха доклади за военните действия в Южнокитайско море и в Тайванския проток, а след това и за ситуацията в Америка след кибератаките.

Думата вбесен не изразяваше достатъчно добре настроението му. Уей разбираше много добре какво прави председателят Су и знаеше, че Су знае много добре, че той е ядосан.

Но определено на Су не му пукаше.

Телефонът на бюрото на Уей звънна и той натисна бутона за високоговорителя.

— Другарю генерален секретар, председателят Су е на телефона.

— На телефона ли? Трябваше да дойде в кабинета ми.

— Съжалявам, другарю. Каза, че не може да дойде.

Уей сподави яростта си.

— Много добре. Свържете го.

Су Къцян каза:

— Добро утро, тонгджи. Извинявам се, че не мога да бъда в Пекин в момента. Днес ме повикаха в Баодин и ще остана тук до срещата на нашия Постоянен комитет в четвъртък сутринта.

В град Баодин, югозападно от Пекин, се намираше една голяма военна база.

Уей пренебрегна липсата на уважение от страна на Су и каза:

— Днешният ден се оказа изключително труден.

— Защо? Аз виждам само успехи. Американците отдалечават самолетоносач от Западния към Източния Индийски океан. И така реагират на потопяването от наша страна на тайванския боен кораб. Нали виждате — страхуват се — разсмя се Су. — В състояние на бойна тревога са, но в Индийския океан.

Су се разсмя на онова, което смяташе за безсилен, напразен опит от страна на американците да покажат мускули.

— Защо беше потопен корабът?

— При военните конфликти се случват разни неща.

— Аз не съм войник или моряк. Обяснете ми какво имате предвид.

— Ще обясня събитията простичко. Ние показваме мускули във въздуха над протока, като прелюдия към действията на нашия флот в района. Това доведе до немалко въздушни схватки с тайванците и американците. Ние заповядахме американският самолетоносач да се отдалечи, но открихме, че са вкарали американски пилоти като шпиони в Тайван. В отговор на това нашите подводници заложиха мини и по време на тази операция е възникнал конфликт с тайвански кораб. Ние унищожихме кораба. Това е положението в момента.

Уей разбра, че Су не се разкайва за тази безотговорна ескалация на събитията.

Президентът каза:

— Но има и още, нали? От съветниците си, които гледат американска телевизия, научавам за кибератаките в Съединените щати. Продължавате ли да твърдите, че те няма да бъдат свързани с Китайската народна република?

— Да.

— Но как можете да твърдите това? В деня, когато отправяте заплахи за разплата с американците, мощна компютърна атака поврежда военната и цивилната им инфраструктура. Очевидно е, че това е дело на Китай.

— Очевидно? Да, така е. Но да ни се припише? Не. Няма доказателства.

Уей повиши тон:

— Смятате ли, че Джак Райън ще иска да ни съди?

Су отново се засмя.

— Не, Уей. Той иска да види Китай в пепел. Но освен да докара няколко пилоти в Тайван и да изкара уязвимите си кораби извън обхвата на балистичните ни ракети, няма да направи друго. И точно това искахме. Райън ще отправи някоя и друга заплаха, но ще разбере, че е загубил битката още преди да я е започнал.

— Защо са нужни такива драстични мерки? Защо не нападаме само военни мрежи?

— Уей, казах ви и преди, че според моите експерти в най-близко бъдеще, може би до две години, Съединените щати ще имат много по-защитена комуникационна архитектура. Ние трябва да действаме сега, бързо. Американците наричат това „шок и ужас”. И това е единственият път напред.

— Но какво ще ни направят те?

Су очакваше този въпрос.

— Ако контролираме Тайванския проток, както и повечето от Южнокитайско море, американският отговор ще е ограничен.

— Ограничен, ли?

— Разбира се. Самолетоносачите им няма да са наблизо за военни действия. Те знаят, че нашите брегови батареи могат да ги унищожат.

— Значи няма да нападнат?

— Ще направят каквото могат, за да защитят Тайван, но разбират, че всичко е напразно. Ние можем да изстрелваме по хиляда и петстотин ракети от брега всеки ден, а да не говорим за нашите ВВС и ВМС. Ще отстъпят.

— И преди сме подценявали Райън. И сега ли го подценявате?

— Казах ви, другарю. Очаквам да реагират. И очаквам напълно да се провалят — отговори Су след кратка пауза. — Няма да позволим Китай да загуби на никой фронт през следващите пет години. Ще преодолеем сегашната криза и ще растем, но не без някои жертви в краткосрочен план. Наивно би било да смятаме, че президентът Райън, войнолюбец от най-висока степен, ще реагира само с дипломатически или икономически мерки. Някои продължителни въоръжени действия са неизбежни.

— Какви въоръжени действия?

— Народната освободителна армия е работила по отговора на този въпрос. Нашите мозъчни тръстове във Вашингтон са активно заети с оценки на администрацията на Райън, като търсят признаци в политиката им, от които да разберем докъде ще стигнат.

— Изводите какви са?

— Няма за какво да се тревожим.

Уей запита:

— Разкажете ми за доктрината на Райън.

— Доктрината на Райън не е релевантна — отговори Су след кратка пауза.

— Какво знаете за нея, Су?

Су се изкашля по телефона, колебаейки се да отговори веднага.

— Президентът Райън е заявил открито и е доказал е делата си, че държи отговорни ръководителите на враговете си за техните действия. Лично отговорни. Райън е чудовище. Той поръчва обезглавяването на цели правителства. Убийството на водачи.

Су се разсмя по телефона.

— Това ли е причината за колебливостта ви? Страхувате ли се какво ще ви стори Джак Райън?

— Не, разбира се.

— Няма за какво да се тревожите, другарю.

— Аз не се тревожа.

— В такъв случай защо повдигате въпроса?

За момент линията между двамата разгневени мъже замлъкна. Накрая Уей, за да не се развика, каза с отсечени и стегнати думи:

Аз съм икономист и виждам, че вредите на отношенията ни са повече, отколкото нашата бизнес среда може да понесе. Вашите силно агресивни действия ще доведат до война и тя ще съсипе нашата икономика.

— А ако се откажем сега, няма ли да стане същото? — викна Су срещу Уей, без никакъв опит да смекчи гнева в думите си. — Вие ни тласнахте през моста и го изгорихте! Вече няма връщане назад! Ние трябва да стигнем до края!

— Аз ли го направих? Аз ли?

— Разбира се. Вие одобрихте моята операция, а сега се страхувате да седите тихо и да чакате Райън да избяга.

Уей отговори:

— Президентът Райън няма да избяга от битката.

Су каза:

— Ще бяга, защото в противен случай ще стане свидетел на ядрен взрив в Тайпе и заплахи от удари срещу Сеул, Токио и Хаваите. Повярвайте ми, стигне ли се дотам, Америка няма да има избор и ще отстъпи.

— Вие сте луд!

— Вие сте луд, ако смятате, че можете да потапяте чужди кораби, докато предлагате споразумения за свободна търговия като компенсация. Вие виждате света само като икономист. Повярвайте, Уей, че светът не е само бизнес. Светът е борба и сила.

Президентът не отговори.

— Ще обсъдим този въпрос лично, когато дойда в четвъртък. Но разберете едно: аз ще се обърна към Постоянния комитет и той ще ме подкрепи. Вие трябва да останете в добри отношения с мен, Уей. Те ви послужиха добре в миналото, не го забравяйте.

Разговорът прекъсна и президентът Уей успя да се успокои чак след няколко минути. Седеше сам в кабинета си, сложил длани върху попивателната. Накрая натисна бутона на телефона и се свърза със секретаря си.

— Да, другарю генерален секретар?

— Свържете ме с президента на Съединените щати.