Код "Заплаха"

ТРИДЕСЕТ И ДВЕ

Тод Уикс не се потеше и имаше усещането, че пулсът и кръвното му налягане са ниски. Всъщност от години не беше се чувствал толкова спокоен.

Три валиума помогнаха за това.

Седеше в колата си на паркинга на „Хендли Асошиейтс” и чакаше хапчетата да подействат напълно до срещата. Освен това се напръска с три пъти повече дезодорант от нормалното и пропусна обичайното си кафе в „Старбъкс”, за да не се разтрепери.

Даже по пътя от Вашингтон дотук слушаше спокоен джаз по радиото с надеждата, че това ще го успокои още повече.

В единадесет предобед се почувства готов и затова излезе от луксозната си кола, отвори багажника и извади малката пластмасова кутия с доставката за „Хендли Асошиейтс”.

Знаеше много малко за тази фирма — работеше с почти сто клиенти и нямаше практическата възможност да се рови твърде дълбоко в дейността на всеки от тях, за да разбере кой какво продава, предлага или обслужва. Половината от клиентите му бяха компютърните отдели на правителствени организации, а другата половина — фирми като „Хендли”, които, доколкото Тод Уикс знаеше, търгуваха с акции или се занимаваха с инвестиции и други подобни неща.

Познаваше раздърпания компютърен гений Гавин Биъри и дори го харесваше, въпреки че онзи вечно се сърдеше за нещо.

Освен това Биъри не спореше за цените. „Хендли Асошиейтс” плащаха добре и Уикс не искаше да им навреди, но се примири с факта, че така трябва.

Знаеше някои неща за промишления шпионаж — четеше списание „Уайърд” и работеше в индустрия, в която фирмите печелеха и губеха цели състояния от тайните си. Китайците със сигурност бяха сложили някакъв шпионски софтуер на немския диск, вероятно в сектора за начално зареждане на диска. Нямаше представа как са го направили или защо се интересуват толкова много от „Хендли Асошиейтс”, но не се изненадваше особено. Китайците действаха без никакъв морал, когато станеше дума за кражба на индустриални тайни, особено високотехнологичните или финансовите тайни на западни фирми.

Уикс се чувстваше ужасно, че помага на китайците, но си признаваше, че се отървава леко.

Това изобщо не беше като да шпионира правителството.

С пазарската чанта с диска в ръка, той влезе през входната врата на „Хендли Асошиейтс” точно навреме, пристъпи до рецепцията и каза на облечените в сини сака охранители, че има среща с Гавин Биъри.

Остана прав във фоайето, докато чакаше, с леко разтреперани колене заради успокояващите мускулите хапчета, но се чувстваше добре.

Всъщност установи, че сега е по-спокоен, отколкото предишния ден.

— По дяволите, Уикс, какво има?

Тод се върна рязко в реалния свят, извъртя се и се озова лице в лице с гневния на вид Гавин Биъри. Зад него се виждаха двамата мъже от охраната.

„Мамка му, мамка му, мамка му!”

— Ка… какво има?

Биъри каза:

— Знаеш какво има! Винаги носиш понички! Къде са ми поничките, по дяволите?

Тод въздъхна така, че изкара целия въздух от дробовете си, но усети как се изпотява под костюма. Усмихна се насила.

— Почти обед е, Гавин. Обикновено идвам тук доста по-рано.

Биъри отговори:

— Къде пише, че поничките са само за закуска? Обядвал съм с немалко понички и съм вечерял с не един и два ябълкови щрудела.

Преди Тод да измисли някакъв забавен отговор, Гавин добави:

— Хайде, качваме се в компютърния отдел, да видим каква нова играчка ми носиш.

Уикс и Биъри излязоха от асансьора на втория етаж и се отправиха към кабинета на Гавин. Уикс много би искал просто да остави диска и да си тръгне веднага, но винаги се качваха в този отдел, за да поговорят няколко минути по работа с Гавин и с някои от колегите му. Не искаше днес да изглежда по-различен от нормалното и затова се съгласи за кратко посещение на компютърния отдел.

Направиха няколко крачки, когато Тод забеляза един висок млад мъж с тъмна коса, който се насочи към тях.

— Хей, Гав. Търсех те.

Биъри каза:

— Излизам от отдела си за пет минути в седмицата и точно тогава имам посетител. Джак, това е Тод Уикс, един от доставчиците на компютърно оборудване. Тод, това е Джак Райън.

Тод Уикс подаде ръка и докато се запознаваше с младия човек, се досети, че стои пред сина на президента на Съединените щати.

Незабавно го обзе паника, коленете му блокираха, а гърбът му сякаш се втвърди.

— Радвам се да се запознаем — каза Райън.

Но Уикс не слушаше. В главата му бушуваха мисли, след като осъзна, че върши работа на китайското разузнаване срещу работното място на сина на човек, който по време на първия си мандат беше обявил война на китайците и сега отново се намираше в Белия дом.

Успя да промърмори:

— И аз се радвам да се запознаем.

Биъри каза на Райън, че ще му се обади, щом се освободи.

Джак Райън-младши тръгна обратно към асансьора.

Двамата с Гавин продължиха по коридора, но Тод Уикс се облегна с ръка, за да не падне.

— Мамка му, Уикс! Добре ли си?

— Да. Добре съм — отвърна мъжът, като се посъвзе. — Просто съм малко шашнат от такава звезда.

Гавин се разсмя.

Седнаха в кабинета и Биъри наля кафе.

— Не си казвал, че синът на президента работи за теб.

— Да. Започна преди около четири години. Но аз се старая да не говоря нищо за това. Той не обича прекаленото внимание.

— Какво прави тук?

— Същото, както повечето други, дето не са в компютърния отдел.

— И какво е то по-точно?

Биъри отговори:

— Финансово управление, търговия с валути. Джак го бива. Има мозъка на баща си.

Уикс не мислеше да си признава пред Биъри, че е гласувал за Ед Кийлти.

— Интересно.

— Ти май наистина си шашнат. Даже имаш вид, сякаш си видял призрак.

— Какво? Не, не. Просто съм изненадан. Нищо повече.

Биъри го изгледа за момент и Тод се постара да изобрази най — добрия си вид на човек, който е спокоен и съсредоточен. За миг съжали, че не е взел и четвърти валиум, преди да слезе от колата. Зачуди се как да смени темата, но за щастие, не се наложи. Биъри отвори пластмасовата кутия с твърдия диск и каза:

— Ето го.

— Да, това е.

Гавин извади диска от предпазния плик и го огледа.

— А защо се забавиха?

— Какво забавяне? — запита нервно Уикс.

Биъри наведе глава настрани.

— Да. Поръчахме го на шести. Обикновено такива неща ни ги доставяте до седмица.

Тод сви рамене.

— Ами дискът беше записан за късна доставка. Знаеш ме, приятелю, нося ти всичко максимално бързо.

Биъри изгледа продавача. Усмихна се и затвори кутията.

— Приятел? За какво ме четкаш? Искаш да ми продадеш подложки за мишка или какво?

— Не. Просто те чувствам като приятел.

— Целуването на задник е жалък заместител на кутията с понички.

— Ще запомня това. Надявам се, че системата ви не е пострадала от забавянето.

— Не, но аз сам ще инсталирам този диск след ден-два. Имаме нужда от него.

— Добре. Това е добре.

Биъри вдигна поглед от компонента, който можеше да вкара Уикс в затвора, и запита:

— Добре ли си?

— Да. Защо?

Биъри го изгледа.

— Изглеждаш малко особено. Не знам дали не се нуждаеш от почивка, или може би скоро си се върнал от такава.

Тод се усмихна.

— Интересно е, че казваш това. Ще водя семейството си на остров Сейнт Саймънс за няколко дни.

Гавин Биъри подозираше, че в мислите си доставчикът вече е там.

Биъри приключи срещата си с Тод Уикс и след двадесет минути се озова в конферентната зала до офиса на Гери Хендли. Останалите седем мъже в залата изглеждаха свежи и чисти, а Гавин имаше вид на човек, изкачил стълбището до деветия етаж на ръце и колене. Панталонът и ризата му бяха измачкани, освен в местата, в които значителните му тлъстини ги опъваха, а рошавата коса и торбичките под очите му караха Райън да си мисли за свети Бернард.

Джак каза на Биъри за откритието на АНС за връзката между Иран и безпилотните самолети, като обясни подробно как данните са откраднати и изпратени до команден сървър в технологическия университет в Кум.

Биъри веднага заяви:

— Това не го вярвам изобщо.

Рик Бел запита:

— Не вярваш? Защо?

— Помислете. Който е успял да проникне в сигурната мрежа на Военновъздушните сили и да измъкне данни, определено ще скрие откъде е атакувал. Иранците не могат посмъртно да напишат код, който да праща данните в собствената им територия. Могат да сложат този сървър навсякъде по света и после да си вземат данните от него по друг начин.

— Значи не смяташ, че Иран има нещо общо с това?

— Не. Някой иска да мислим, че е така.

— Но — запита Райън — ако не са иранците, кой…

— Китайците. За миг не се съмнявам. Те са най-добрите, а този случай изисква най-добрите.

— Защо китайците? — запита Карузо. — Руснаците също са добри в компютрите. Защо да не са те?

Гавин обясни:

— Ето, момчета, едно общо правило, което трябва да знаете във връзка с киберпрестъпността и кибершпионажа. Източноевропейците са адски добри. Руснаците, украинците, молдовците, литовците и така нататък. Имат добри технически колежи и обучават многобройни висококачествени програмисти. И когато тези хлапета излязат от колежа… нямат работа. Освен в подземния свят. Всъщност румънският е вторият най-говорен език в централата на „Майкрософт”. И все пак това е малка част от общия брой на всички талантливи програмисти в Източна и Централна Европа. Повечето от другите се захващат с киберпрестъпност. Крадат банкова информация и проникват в банковите сметки на фирми. В Китай обаче имат удивително добри технически университети, подобри от тези в страните от бившия източноевропейски блок. В армията им също провеждат специализирано обучение за млади програмисти. И когато тези млади мъже и жени излязат от училище… всеки от тях получава работа. В някой от многото батальони за информационна война в Китай или пък в кибердирекцията на Министерството на обществената сигурност. Може и в държавната телекомуникационна компания или нещо подобно, но дори и тези програмисти са организирани на нападателни и отбранителни служби или компютърни мрежи, защото правителството има кибермилиция и наема най-добрите мозъци за държавна работа.

Хендли избарабани с пръсти по бюрото си.

— Значи, излиза, че китайците са по-организирани и готови за действие срещу нас.

Гавин отвърна:

— Да. Руският хакер ще ти открадне номера на картата за банкомата и ПИН кода. Китайският хакер ще спре електрическата мрежа в града и ще забие пътническия ти самолет в някоя планина.

В конферентната зала се възцари тишина за няколко секунди. Чавес запита:

— Но защо китайците го правят? Ние не използваме безпилотните си самолети срещу тях. Нещата се случиха в Афганистан, Африка и тук, в САЩ.

Биъри помисли над думите му.

— Не знам. Хрумва ми само, че искат да ни отвлекат вниманието.

— От какво? — запита Райън.

Гавин му отговори:

— От каквото всъщност правят.

Сви рамене и продължи:

— Не знам. Аз съм само компютърджия. Вие сте шпионите и аналитиците.

Сам Гренджър се облегна напред на бюрото си.

— Е, да. Тези думи ни водят към следващата тема.

Биъри се огледа. Всички му се усмихнаха.

— Какво има, момчета?

Чавес отговори:

— Гавин, искаме да летиш с нас тази вечер.

— Къде да летя?

— За Хонконг. Намерихме ФастБайт двадесет и две и се нуждаем от теб там, за да научим повече за кого работи.

Гавин отвори широко очи.

— Намерили сте ФастБайт двадесет и две?

— Всъщност ЦРУ са го намерили.

— И искате да дойда с вас на терен? С операторите?

Райън каза:

— Смятаме, че ще си много важна част от операцията.

— Несъмнено — отвърна Гавин нескромно. — Ще нося ли ютия? Чавес наведе леко глава настрани:

— Какво?

— Ютия. Сещаш се. Желязо. Парче.

Райън се разсмя.

— Иска да каже пистолет.

Чавес изстена.

— Не, Гавин. Съжалявам, че ще те разочаровам, но няма да носиш ютия.

Биъри сви рамене.

— Е, поне опитах.

Джон Кларк седеше на верандата, загледан към пасището зад къщата в есенния следобед. В лявата си ръка държеше книга, която опитваше да чете през последните няколко дни, а с дясната ръка стискаше топка за тенис.

Затвори бавно очи и се съсредоточи върху стискането. Трите му действащи пръста оказаха достатъчно усилие и леко свиха гумената топка, но показалецът му само леко се поклати.

Захвърли топката в двора и се върна към книгата.

Телефонът му звънна и той се зарадва на това временно отклонение на вниманието в скучния следобед, дори ако то идваше от някой продавач по телефона.

Прочете името на екрана на телефона и настроението му мигновено се подобри.

— Здравей, Динг.

— Здравей, Джон.

— Как е?

— Добре. Имаме информация за Истанбулския диск.

— Отлично.

— Да, но има още много работа. Знаеш как е.

Кларк знаеше как е. Почувства се изключително далеч от всичко това.

— Да. Ако мога да помогна… с каквото и да е?

От другия край настъпи тишина.

— С каквото и да е, Динг — повтори Кларк.

— Джон, гадна работа, но съм закъсал малко.

— Само кажи.

— Става дума за хлапето. Патси е в Питсбърг до утре, а аз съм на път за летището — отивам в Хонконг.

„Детегледач” — помисли си Кларк. Динг го търсеше, защото му трябва детегледач. Джон се съвзе бързо и отговори:

— Ще го взема от училище. Ще остане тук с нас, докато Патси се върне утре.

— Благодаря ти. Имаме една следа, но няма време…

— Няма никакъв проблем. Намерил съм ново място за риболов и ми се искаше да го проверим заедно с твоя син.

— Страхотно, Джон.

— Момчета, пазете се там, в Хонконг. Чувате ли?

— Абсолютно.