Код "Заплаха"

ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМ

Служителят на ЦРУ Адам Яо носеше черна бейзболна шапка, бяла тениска и мърляви дънки. Изглеждаше като всеки друг мъж на неговата възраст в Монкок и вървеше сред тълпите като жител на този квартал на хора с ниски доходи, а не като обитател на централната част Сохо — един от най-лъскавите райони на Хонконг. Играеше ролята на местен търговец, тръгнал да вземе пощата за магазина си, както стотици други мъже, които влизаха и излизаха от пощенската служба на улица „Куон уа”.

Разбира се, той нямаше магазин, нито адрес в Монкок, което означаваше също, че за него тук няма пощенски пратки. Всъщност намираше се тук, за да отвори ключалката на пощенската кутия на Джа Шухай и да разгледа неговата поща.

Пощенският клон се оказа претъпкан — Адам едва си проправи път през вратата. Реши да дойде малко преди обед, в най-натоварената част на деня, за да използва хаоса и задръстванията в Монкок в своя полза.

Адам винаги работеше на терен с едно просто правило: „Бъди убедителен”. Винаги влизаше напълно в ролята си, каквато и да е тя — бездомник или наперен млад дилър в борсата на Хонконг. Така можеше да влиза и излиза от сградите, без да има необходимите документи, да минава край стрелците от триадите, без те дори да го поглеждат, и да слуша как секретарките, наредени на опашка за фиде и чай по време на обедната си почивка, обсъждат фирмени тайни, които нямаше как да разбере дори и ако влезе в офисите им и цял уикенд се рови из папките.

Адам беше актьор, измамник, шпионин.

И сега също действаше убедително. Държеше в ръка комплект шперцове и като влезе в сградата, се отправи веднага към пощенската кутия на Джа Шухай и клекна пред нея. Никой от мъжете и жените на сантиметри от него не му обърна особено внимание.

Яо отвори ключалката за по-малко от десет секунди. Пъхна ръка в кутията и откри два документа — плик и малък пакет, увит в найлон с мехурчета. Извади ги и затвори кутията, след което извади шперца си и вратата се заключи веднага.

След минутка се озова на улицата и бързо провери дали някой не го следи. Като се убеди, че е чисто, слезе в станцията на метрото на път за своя офис.

Не след дълго седеше на бюрото си, облечен в костюм с вратовръзка, като държеше малкия пакет и плика в камерата за лед на малкия хладилник до бюрото. След един час извади изстудения плик и го отвори с остър нож. Замръзналото и втвърдено лепило се отдели под ножа, без да къса хартията, което означаваше, че можеше лесно да залепи плика отново, след като лепилото се размръзне.

След като отвори пакета, Адам прочете адреса отвътре. Подателят се намираше в Китай, в град в провинция Шанси, който Яо не знаеше. Написаното на ръка писмо не беше адресирано до Джа Шухай, а до пощенската кутия. На обратния адрес имаше име на жена, което Яо си записа в тефтера, след което бръкна в плика.

С изненада откри, че в първия плик има втори. На него не пишеше нищо. Той го отвори както първия и извади едно писмо, написано на мандарин сякаш с разтреперана ръка. Адам се зачете бързо и когато стигна третия абзац, разбра за какво става дума.

Авторът на писмото се оказа бабата на Джа. Ставаше ясно, че тя се намира в Съединените щати и че е изпратила писмото до роднина в провинция Шанси, за да заблуди американската полиция, за която бабата знаеше, че издирва внука й.

Роднината от Шанси беше препратила писмото до пощенската кутия, без да добави нито дума от себе си.

Бабата пишеше за живота в Северна Калифорния, за скорошна операция, за останалите членове на семейството и за някакви възрастни съседи. Писмото завършваше с предложение да помогне на Джа с пари или да го свърже с другите членове на семейството, които според нея не знаели нищо за него, откакто е пристигнал в Китай преди година.

Адам разбра, че това е обикновено писмо от баба, от което ставаше ясно само, че една стара китайка в Щатите помага на беглец от закона.

Яо остави настрани плика с писмото, след което бръкна в хладилника за пакета. Той беше малък колкото книга е меки корици и мъжът бързо го отвори, преди лепилото да се разтопи. След като отвори пакета, провери адреса. И този пакет се оказа изпратен до кутията без име, но имаше адрес на подател от Марсилия във Франция.

Заинтригуван, Адам извади отвътре малък диск с размерите на сребърен долар, опакован в найлон с мехурчета. Отстрани дискът имаше щифтове, сякаш за да се свърже към дънната платка на някой компютър или към друго електронно устройство.

До чипа имаше няколко страници информация, от която ставаше ясно, че устройството е маломощен суперхетеродинен приемник. Документът разясняваше, че устройството се използва в системи за вход без ключ, гаражни врати, дистанционно управлявани охранителни аларми, медицинска апаратура и много други устройства, които изпълняват механични функции по команда с външен радиосигнал.

Адам нямаше представа защо това устройство е необходимо на Джа. Обърна последните страници, на които имаше записи на кореспонденция между два адреса за електронна поща.

Двете страни пишеха на английски език — мъжът в Марсилия определено работеше в технологичната фирма, която произвеждаше това устройство. Пишеше си с човек на име ФастБайт22.

Адам отново прочете адреса.

— ФастБайт двадесет и две. Дали това е Жа?

От кратките съобщения се виждаше, че, изглежда, ФастБайт22 се е свързал с този служител по интернет и е поискал да закупи лично от него един суперхетеродинен приемник, защото компанията му не ги изнасяше за Хонконг. Двамата се разбрали за плащане с електронни монети — Адам знаеше, че хакерите използваха тази непроследима интернет валута, за да си разменят услуги, а престъпниците си купуваха с нея забранени стоки.

Съобщенията, разменяни в продължение на няколко седмици, не показваха по никакъв начин за какво е потребно на ФастБайт22 такова малко устройство, което може да се използва във всичко, от гаражни врати до медицинска апаратура.

Адам извади фотоапарата си и се зае да снима всичко — от писмото на бабата на Джа до високотехнологичния приемник. Предстоеше му да повтори всичко дотук в обратен ред. От повторно опаковане на плика и пратката до връщането им в пощенската кутия, преди Джа да заподозре, че са пипани.

Предстоеше му дълъг следобед, а все още не знаеше какво е постигнал днес.

Освен че откри един вероятен псевдоним на Джа Шухай. ФастБайт22.