Код "Заплаха"

ШЕСТНАДЕСЕТ

Джак Райън-младши замина с черното си БМВ 335i във Вашингтон за сутрешната си обиколка около Нешънъл Мол[1]. Мелани дойде с него — прекарала беше нощта в дома му. Двамата носеха екипи за джогинг и маратонки, като Мелани имаше на кръста си чанта с бутилка вода, ключове и портфейл, както и други дреболии. Подаваха си една термочаша, от която пиеха кафе за малко повече енергия преди бягането.

Райън спря колата на паркинга северно от басейна пред Капитолийския хълм, където двамата довършиха кафето си, заслушани в предаването „Седмично издание” на радио Ен Пи Ар. Съобщиха накратко за убийство и самоубийство с пет жертви, извършено предишната сутрин в софтуерна фирма в Менло парк, Калифорния.

Нито Джак, нито Мелани имаха какво да кажат за случая.

След новините двамата излязоха от колата и тръгнаха към басейна, при който няколко минути загряваха, отпиваха вода и гледаха изгрева на слънцето над сградата на хълма, както и другите като тях, които тичаха в различни посоки.

Не след дълго потеглиха в западна посока. Въпреки отличната форма и на двамата Мелани беше по-добрият атлет във всяко отношение. Започнала беше да тренира футбол като тийнейджър, още когато баща й, полковник от Военновъздушните сили, замина за Египет, и след като я приеха с пълна стипендия в Американския университет, тя играеше в отбора като силен и надежден защитник и стана капитан през последната година.

Продължаваше да се поддържа и през двете години след колежа чрез тичане и многобройни часове на яростни тренировки във фитнес залата.

Джак свикна да тича няколко километра две-три сутрини през седмицата, което му помагаше да не изостава от Мелани, но след петия километър обикновено започваше да се задъхва. Когато минаха край института „Смитсониън”, той си наложи да не я моли да забави малко, защото не можеше да си признае, че едва се справя.

Забеляза как след шестия километър тя няколко пъти го погледна и знаеше, че лицето му издава колко е напрегната всяка част на тялото му, но продължи напред.

Тя каза спокойно:

— Да спрем ли?

— Защо? — запита той, като едва си поемаше дъх.

— Джак, ако искаш малко да забавя, само ми кажи…

— Добре съм. Ще се надбягваме ли до финала? — отговори той, като ускори малко и я изпревари.

Мелани се разсмя.

— Не, благодаря — каза тя. — Това темпо ми е добре.

Джак забави малко, като мълчаливо благодари на Бог, че тя не се хвана на този блъф. През следващите петдесет метра усещаше, че тя го гледа, и имаше чувството, че Мелани разбира напълно какво става. Правеше му услуга, като не го насилваше, за което Джак изпита благодарност.

Изминаха десетина километра. Спряха при басейна, откъдето започнаха, и Джак се преви надве, облегнал длани на коленете си.

— Добре ли си? — запита Мелани и сложи ръка на гърба му.

— Да-да — отвърна Джак и опита да се съвземе. — Мисля, че май настивам.

Тя го потупа по гърба, извади бутилката с вода от чантичката и му я подаде.

— Пийни си. И да си тръгваме. Можем да купим портокали по пътя и ще направя сок, за да пиеш с омлета, който ще ти сготвя.

Джак се изправи и изстиска продължително струя вода в устата си, а после целуна Мелани нежно.

— Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна жената, взе бутилката и също отпи продължително, след което, като погледна над бутилката, присви очи.

Един мъж в шлифер и със слънчеви очила стоеше на тридесетина метра. Гледаше към двамата и не си направи труда да избегне погледа на Мелани.

Джак не усещаше присъствието му.

— Готова ли си да се качваме в колата?

Мелани бързо отклони очи от мъжа.

— Да. Да тръгваме.

Потеглиха пеша към авеню „Пенсилвания”, отдалечавайки се от мъжа с шлифера, но не изминаха и двадесет метра, когато Мелани протегна ръка и хвана Джак за рамото.

— Знаеш ли? Не искам да го правя, но се сетих, че трябва тази сутрин да се прибирам.

Райън се изненада.

— Няма ли да идваш до нас?

На лицето й се изписа разочарование.

— Не, съжалявам. Трябва да свърша една работа за хазяина.

— Искаш ли помощ? Аз се оправям добре с отвертка.

— Не… не, благодаря. Ще се справя.

Мелани видя как очите на Джак се местят натам-насам, сякаш търсят начин да разберат какво точно я е накарало да промени решението си.

Преди да успее да се поинтересува от внезапната промяна на плана, тя запита:

— Поканата за вечеря със сестра ти в Балтимор за довечера остава, нали?

Джак кимна бавно.

— Да.

След кратка пауза запита:

— Нещо не е ли наред?

— Не, изобщо не е така. Освен че забравих, че трябва да се погрижа за разни неща вкъщи. А и имам да свърша някои служебни работи за понеделник.

— Нещо, което ще свършиш в апартамента си или ще трябва да идеш в „Либърти Кросинг”?

„Либърти Кросинг” наричаха комплекса постройки, в който се намираше службата на Мелани Крафт.

— А, става дума за малко обществена информация. Знаеш как винаги работя малко на черно — отговори момичето с усмивка, за която се надяваше да не изглежда така пресилена, както я чувстваше.

— Мога да те закарам до вас — предложи Джак, като очевидно не се хващаше на въдицата, но участваше в играта.

— Няма нужда. Ще се кача на метрото и ще се прибера за нула време.

— Добре — отговори Джак и я целуна. — Приятно прекарване. Ще те взема към пет и половина.

— Нямам търпение.

Когато той тръгна към колата си, Мелани извика:

— Вземи си портокалов сок на път към къщи. Погрижи се за настинката.

— Благодаря.

След няколко минути Мелани премина край заведението „Капитал грил” на път за метростанция „Аркайвс”. Когато зави на ъгъла с Шеста улица, се озова лице в лице с мъжа с шлифера.

— Госпожице Крафт — каза мъжът с учтива усмивка.

Мелани спря рязко и го изгледа в продължение на няколко секунди, след което каза:

— Какво ви има, по дяволите?

Все още усмихнат, мъжът запита:

— Какво искате да кажете?

— Не можете просто така да се появявате.

— Мога и го направих. Трябва ми само малко от времето ви.

— Вървете по дяволите.

— Това не е много учтиво, госпожице Крафт.

Жената тръгна отново към метрото.

— Джак ви забеляза. Видя ви.

Мъжът я последва, като забърза, за да не изостава.

— Сигурна ли сте, или просто подозирате?

— Предполагам. Изненадахте ме. Трябваше да го разкарам по най-глупав начин, защото не знаех дали няма сам да дойдете при нас. Той се досети, че има нещо. Не е идиот.

— Интелектът няма общо с умението да забелязваш, че те наблюдават. Това се постига с обучение, Мелани.

Крафт не отговори, а продължи да върви.

— Според вас откъде може да има такова обучение?

Мелани спря.

— Ако трябва да говорим, защо не ми позвънихте?

— Защото исках да говорим лично.

— За какво?

Сега мъжът се усмихна престорено.

— Моля, Мелани. Бързо ще стане. Паркирал съм на улица „Индиана”. Ще намерим някое тихо място.

— С тези дрехи? — запита тя. Погледна тесните си шорти и яке марка „Пума”.

Мъжът я огледа, като се позабави.

— Защо не? Аз навсякъде бих ви завел в този вид.

Мелани изстена наум. Дарън Липтън не беше първият развратен задник на работа във федералните служби. Но пък беше първият развратен задник на поста старши специален агент на ФБР, поради което Мелани го последва с нежелание към колата му.