ДВЕ

Мъжът, когото американците наричаха „Цел едно” седеше на обичайната си маса, поставена на тротоара на бистрото пред хотел „Май” на улица „Мимар Хайретин”. Повечето вечери при хубаво време той сядаше тук за една-две мастики в чаши със студена газирана вода. Въпреки ужасното време тази вечер дългата тента над масите на тротоара го пазеше сух.

Под тентата имаше само още няколко двойки клиенти, които пушеха и пиеха, преди да се върнат в стаите си в хотела или да тръгнат из нощните заведения.

„Цел едно” обичаше вечерната си чашка мастика. Анасоновата млечнобяла течност от джибри от грозде съдържаше алкохол и не можеше да се намери в родината му, Либия, и в други страни, в които по-либералната ислямска школа Ханафи не е на мода, но бившият шпионин от ОСД беше опитвал алкохол понякога, докато упражняваше занаята си зад граница. Сега, когато го издирваха, той обичаше леката тръпка на напитката, която му помагаше да се отпусне и да спи, въпреки че дори и либералната школа Ханафи не позволява пиянството.

По павираната улица на три метра от него преминаха няколко коли. Улицата не можеше да се нарече натоварена дори и вечер в почивен ден с ясно небе. Имаше и пешеходци и „Цел едно” с наслада оглеждаше привлекателните жени на Истанбул, скрити под чадърите си. При вида на краката на някоя сексапилна жена и заради топлата възбуда от мастиката мъжът на масата на тротоара се чувстваше особено добре в дъждовната вечер.

* * *

В девет вечерта Сам Дрискол маневрираше сребристия си фиат „Линеа” спокойно и внимателно във вечерния трафик, идващ в стария град Истанбул от околните квартали.

Светлините на града блещукаха по мокрото предно стъкло. Трафикът намаляваше във вътрешността на Стария град и когато американецът спря на един червен светофар, погледна бързо към закрепения на таблото GPS навигатор. След като потвърди разстоянието до целта си, посегна към съседната седалка и сложи ръка върху мотоциклетсткия си шлем. Докато светлините се сменяха, той раздвижи дългия си врат, за да се отпусне, нахлузи шлема и спусна визьора пред очите си.

Потръпваше при мисълта за онова, което предстоеше, но нямаше какво да направи. Въпреки че сърцето му биеше бурно и не можеше да мисли за друго освен операцията, намираше време да клати глава и да си говори сам.

Много неприятни неща беше правил през годините войнишка служба и като оперативен работник, но такова нещо — не.

— Проклето плюкало за мухи.

* * *

Либиецът отпи първата глътка от втората чашка мастика за вечерта в мига, когато един сребрист фиат се понесе бързо по улицата, осемдесетина метра северно от него. „Цел едно” гледаше в противоположната посока, където красива млада туркиня с червен чадър в лявата ръка и с повод с миниатюрен шнауцер в дясната премина на тротоара пред него, а той огледа добре дългите й стройни крака.

Но някакъв вик от лявата му страна го накара да насочи вниманието си към кръстовището отпред, където сребристият фиат профуча като неясен силует през светофара. Либиецът се загледа в колата, която се движеше бързо по тихата улица.

Очакваше тя да отмине по пътя си.

Вдигна чашката до устните си — нямаше за какво да се тревожи.

Не и докато колата не зави рязко наляво, при което мокрите й гуми изпищяха и либиецът се озова пред наближаващата го радиаторна решетка на фиата.

Стиснал малката чашка в ръка, „Цел едно” стана бързо, но чувстваше краката си като залепени за тротоара. Не можеше да избяга.

Жената, която разхождаше минишнауцера, изпищя.

Сребристият фиат блъсна мъжа до масата на бистрото, събори го и го тласна силно към тухлената стена на хотел „Май”, като половината му тяло се озова под, а другата половина — пред колата. Гръдният кош на либиеца се разтроши и парченца кост се забиха в жизненоважните му органи като сачми от пушка.

Очевидците в кафенето и по околните улици казваха след това, че мъжът с черната мотоциклетна каска спокойно включил на задна скорост, дори проверил огледалото за обратно виждане, преди да се върне до кръстовището и да замине в северна посока. Не се държал по-различно от всеки друг човек, тръгнал да се повози в неделния ден и след като паркирал пред магазина, осъзнал, че си е оставил портфейла у дома, изкарал колата на заден ход от паркинга и заминал да си вземе портфейла.

Един километър югоизточно от мястото на инцидента Дрискол паркира фиата в частен паркинг. Предният капак на малката кола беше огънат, а предната решетка и бронята — хлътнали, но Сам вкара колата с двигателя напред, за да не се вижда повредата от улицата. Излезе от колата и отиде до един завързан с верига мотоциклет наблизо. Преди да я отключи и да замине в дъждовната нощ, той изпрати кратко съобщение през радиомодула на своя криптиран мобилен телефон.

— „Цел едно” падна. Сам е чист.

* * *

Дворецът „Чираган” представлява пищна постройка, изградена след 1860 г.‍ за Абдул Азис I — султан, управлявал по средата на продължителния упадък на Османската империя. След като вкарал страната си в дългове с разточителствата си, го детронирали и „насърчили” да се самоубие не с какво и да е, ами с ножица.

Излишествата, довели до краха на Абдул Азис, се виждаха най-добре в „Чираган”. Сега той представляваше петзвезден хотел с красиви морави и кристалночисти басейни, простиращи се от сградите към западния бряг на Босфора, който дели Европа от Азия.

Ресторант „Тугра” на първия етаж на двореца е с величествени зали с високи тавани и прозорци, от които се открива панорамна гледка към двора на хотела и към протока зад него, а клиентите, които вечеряха на масите си, виждаха и се наслаждаваха на ярките светлини на преминаващите яхти дори и през гъстия като завеса дъжд в тази вечер.

Заедно с многобройните богати туристи, които изпитваха удоволствието от изисканите си ястия, тук вечеряха и няколко бизнесмени и жени от всички краища на света, седнали сами или на групи из целия ресторант.

Джон Кларк се вписваше много добре, като се хранеше сам на маса с кристални чаши, фин костен порцелан и позлатени прибори за хранене. Сложили го бяха на малка маса до входа, далече от големите прозорци към водата. Неговият сервитьор — красив мъж на средна възраст в черен смокинг — му донесе богато ястие и въпреки че американецът не можеше да отрече, че харесва храната, той насочваше вниманието си към маса в другия край на залата.

Джон тъкмо отхапа от нежното месо на рибата морски дявол, когато оберкелнерът настани трима араби в скъпи костюми на маса до прозореца, а един сервитьор взе поръчките им за коктейли.

Двама от мъжете бяха гости на хотела — Кларк знаеше това от хората си, които наблюдаваха хотела, и от разузнавачите аналитици в организацията си. Двамата, банкери от Оман, не го интересуваха. Но третият мъж, петдесетгодишният либиец с посивяла коса и подрязана брада, определено привличаше интереса му.

Той беше „Цел две”.

Докато Кларк се хранеше с вилица в лявата ръка, на което се наложи да се научи след нараняването на дясната си ръка, се заслуша в гласовете на тримата мъже с помощта на малък слухов апарат с цвета на кожата. Не беше лесно да ги отдели от останалите в ресторанта, но след няколко минути успя да долови какво казва „Цел две”.

Отново насочи вниманието си към рибата и зачака.

След няколко минути един сервитьор взе поръчката за вечеря на арабите до прозореца. Кларк чу целта си да поръчва порция телешко „кюлбастие”, а другите поискаха други блюда.

Добре. Ако мъжете от Оман бяха поръчали същото, както своя събеседник от Либия, то Кларк щеше да премине към план „Б”. План „Б” трябваше да се извърши навън, на улицата, където Джон трябваше да се справя с много повече неизвестни фактори, отколкото тук, — в ресторанта.

Но предястията се оказаха различни и Кларк безмълвно благодари на късмета си, след което извади слушалката от ухото си и я пъхна обратно в джоба.

Джон отпиваше от портвайна, който поръча след вечерята, когато поднасяха студена супа и бяло вино на масата на целта му. Американецът не погледна към часовника си — въпреки че трябваше да спазва строго разписание, знаеше, че не трябва да дава признаци на нетърпение или вълнение. Вместо това продължи да се наслаждава на напитката си, като броеше минутите наум.

Малко преди да разчистят купите със супа от масата на арабите, Кларк помоли сервитьора си да го упъти към тоалетната, към която се минаваше край кухнята. В тоалетната Джон се скри в една кабинка, седна и бързо се зае да развива бинта около предмишницата си.

Той не носеше превръзката за камуфлаж — ранената ръка го болеше адски. Преди няколко месеца я бяха премазали с чук и трябваше да се подложи на три хирургични операции, за да оправят костите и ставите в нея, но от онзи ден досега той не можеше да спи добре от болки.

Превръзката имаше и друга цел. Под дебелия пласт бинт, между двете шини, които обездвижваха средния пръст и показалеца му, се намираше малка спринцовка. Спринцовката можеше да се натиска с палец така, че тесният връх на иглата да се покаже през превръзката и да се забие в целта.

Но това представляваше по-малко желаният план „Б”, а Джон реши, че трябва да изпълни план „А”.

Свали спринцовката и я постави в джоба си, след което бавно уви бинта около ръката си.

Спринцовката съдържаше двеста милиграма специална отрова сукцинилхолин. Дозата в пластмасовата спринцовка можеше да се инжектира в целта или да се погълне от нея. И двата начина водеха до смъртта на жертвата, въпреки несъмнено по-ефикасното действие на отровата при инжектиране.

Джон излезе от тоалетната, скрил спринцовката в лявата си длан.

Кларк не се движеше точно по график. Надяваше се, че като мине обратно край кухнята, ще види сервитьора на жертвата си с ястията, но коридорът се оказа празен. Джон се престори, че разглежда картините на стените, а после и богато украсените и позлатени орнаменти. Накрая сервитьорът се появи с поднос на рамо, пълен с ястия под капак. Джон застана между него и салона на ресторанта и поиска сервитьорът да остави подноса на една масичка, за да му доведе главния готвач. Сервитьорът скри раздразнението си зад маска на учтивост и се подчини.

Когато мъжът се изгуби зад летящата врата, Кларк бързо провери блюдата под капаците, намери месото и инжектира отровата от спринцовката в средата на тънкия къс месо. В соса се появиха няколко прозрачни мехурчета, но повечето отрова се просмука в месото.

Когато след миг главният готвач се появи, Кларк вече беше върнал капака на мястото му и бе прибрал спринцовката. Благодари възторжено на мъжа за великолепната вечеря, а сервитьорът бързо занесе ястията, преди да са изстинали и върнати от гостите.

Няколко минути по-късно Джон плати сметката и стана, за да си тръгне. Сервитьорът му донесе шлифера и докато се обличаше, американецът хвърли поглед към Цел две. Либиецът тъкмо привършваше последната хапка месо, погълнат в разговор с мъжете от Оман.

Кларк тръгна към фоайето на хотела, а в този момент „Цел две” разхлаби вратовръзката си.

Двадесет минути по-късно шестдесет и пет годишният американец стоеше с чадър в парка „Буюкшехир Беледиези”, от другата страна на улицата пред хотела и ресторанта, и наблюдаваше как една линейка пристигна бързо до входа.

Но никоя линейка не би имала необходимото лекарство за тази смъртоносна отрова.

„Цел две” вече беше мъртъв или това щеше да стане скоро. За лекарите той щеше да е починал от сърдечен удар, което означаваше, че вероятно никой нямаше да разследва останалите гости на ресторанта, вечеряли по време на това печално, но напълно естествено събитие.

Кларк се обърна и тръгна към улица „Мувези” на петдесет метра на запад. Там взе такси и каза на шофьора да го закара на летището. Нямаше багаж освен чадъра и мобилен телефон. Натисна бутона за разговор, когато таксито потегли в нощта.

— „Две” падна. Чист съм — каза тихо той, преди да прекъсне обаждането и да пъхне с лявата си ръка телефона в джоба на сакото под шлифера.

* * *

Доминго Чавес чу обаждането по телефона от Дрискол, а после и от Кларк, и се зае със своята част от операцията. Седеше сам в стария държавен ферибот между Каракьой на европейския бряг на Босфора, и Юскюдар, на азиатския бряг. От двете му страни в салона на огромния ферибот бяха наредени червени дървени пейки с насядали по тях мъже и жени, които съдът, люлян от вълните в протока, бавно, но сигурно носеше към целта им.

Човекът на Динг седеше сам, също както по време на предишните проследявания. Краткият четиридесетминутен преход означаваше, че Чавес ще трябва да го очисти тук, на ферибота, за да не научи случайно за убитите си колеги и да не вземе мерки да се защити.

„Цел три” представляваше набит тридесет и пет годишен мъж. Седеше на пейка до прозореца и четеше книга, но след петнадесет минути излезе на палубата, за да пуши.

Като изчака малко, за да се убеди, че никой в големия пътнически салон не обръща внимание на излизащия навън либиец, Чавес стана от мястото си и излезе през друга врата.

Дъждът се оказа силен, а ниските облаци спираха напълно лунната светлина. Чавес се постара да се крие в сенките, които лампите хвърляха върху тясната долна палуба. Тръгна към място на двадесетина метра зад целта си и се спря в тъмнината, след което се вгледа в бляскащите светлини на брега, които се скриха зад тъмния силует на един катамаран, който преминаваше под моста Галата.

С крайчеца на окото си наблюдаваше целта си — мъжът пушеше близо до парапета. Горната палуба го пазеше от дъжда. Други двама мъже стояха до парапета, но Динг следеше либиеца от няколко дни и знаеше, че ще постои навън.

Американецът изчака в сенките и накрая другите мъже се прибраха в салона.

Динг бавно тръгна към мъжа.

„Цел три” беше станал немарлив по отношение на личната си сигурност, но нямаше как да е издържал толкова време като оперативен работник в своята държавна служба за сигурност и като наемен шпионин, ако е глупак. Стоеше нащрек. Когато Динг премина пред лампата на палубата, мъжът забеляза движещата се сянка, захвърли цигарата и се извъртя. Пъхна ръка в джоба на сакото си.

Чавес се нахвърли срещу него. С три светкавично бързи крачки се озова до парапета и бръкна в сакото на едрия либиец с лявата си ръка, за да му попречи да извади оръжието. В дясната си ръка Динг държеше черна кожена палка, която стовари със силен удар в слепоочието на мъжа, което изпука звучно, и „Цел три” се отпусна безжизнен между парапета и Чавес.

Американецът пъхна палката в джоба си, след което хвана припадналия мъж за главата. Огледа се бързо, за да провери дали е сам, след което с рязко и брутално движение прекърши врата му. След последен поглед по палубата, за да е сигурен, че още е на чисто, Динг вдигна либиеца на парапета, после го прехвърли през него. Тялото изчезна в нощта. Шумът на морето и ръмжащите двигатели на ферибота позволиха да се чуе само едва доловимо пляскане.

Няколко минути по-късно Чавес седна на друга пейка в салона. Обади се набързо по телефона си.

— „Три” падна. Динг на чисто.

* * *

Новият стадион „Тюрк Телеком” има места за над 52 000 зрители и се пълни докрай, когато играе местният футболен отбор на Истанбул, „Галатасарай”. Въпреки дъжда, огромната тълпа оставаше суха под покрива, открит само над терена за игра.

Заради тазвечерния мач срещу съперника от другата страна на града „Бешикташ” стадионът беше препълнен с местни хора, но имаше и един чужденец, който не гледаше играта на терена с голямо внимание. Доминик Карузо, който знаеше много малко за европейския футбол, наблюдаваше „Цел четири” — тридесет и една годишен брадат либиец, дошъл тук с група турски познати. Дом плати на един мъж с място няколко реда по-нагоре от целта да се сменят и виждаше либиеца добре оттам, откъдето можеше и бързо да отиде до изхода над себе си.

През първото полувреме Карузо нямаше какво да прави и викаше, когато хората около него викаха, и ставаше, когато те станеха, което се случваше непрекъснато. През почивката местата се изпразниха, защото запалянковците отидоха при сергиите и по тоалетните, но „Цел четири” и повечето от приятелите му останаха по местата си, затова и Карузо остана.

Един изненадващ гол на „Галатасарай” малко след почивката оживи тълпата. Не след дълго, когато до края оставаха тридесет и пет минути, либиецът погледна мобилния си телефон, а после се обърна и тръгна към стълбите.

Карузо се втурна нагоре преди целта си и влезе в най-близката тоалетна. Застана до вратата и зачака либиеца.

След тридесет секунди „Цел четири” влезе. Доминик бързо измъкна от сакото си бяла табелка с надпис Kapali, или „Затворено”, и я залепи с лепяща лента на вратата. Извади още една такава табелка и я залепи на външната врата. След това влезе в тоалетната и затвори вратата зад себе си.

Намери „Цел четири” пред редица писоари до двама мъже. Другите двама скоро измиха ръцете си и тръгнаха към вратата. Дом, застанал през четири писоара от целта си, бръкна в панталона си и извади тънка кама.

„Цел четири” вдигна ципа на панталона си, отстъпи от писоара и тръгна към мивката. Мина край мъжа с яке и шал на „Галатасарай”, който рязко се извъртя към него. Либиецът усети удар в корема си, а после установи, че непознатият го бута назад и го вкарва в една кабинка. Опита да посегне за ножа в джоба си, но нападателят му го буташе с такава сила, че либиецът можеше само да пристъпя назад на пети.

Двамата паднаха в кабинката върху тоалетната чиния.

Едва тогава младият либиец погледна към корема си, където беше усетил удара. От него стърчеше дръжката на нож.

Обзе го паника, последвана от слабост.

Нападателят му го събори на пода до тоалетната чиния. Наведе се към ухото му.

— Това е за брат ми, Брайън Карузо. Твоите хора го убиха в Либия и тази вечер всеки от вас, които останахте, ще плати с живота си.

Очите на „Цел четири” се присвиха от объркване. Той знаеше английски и разбра какво му казва мъжът, но не познаваше никого на име Брайън. Убил беше много мъже, някои от тях в Либия, но онези бяха либийци, евреи, бунтовници. Врагове на полковник Кадафи.

Не беше убивал американец. Нямаше представа за какво говори този привърженик на „Галатасарай”.

„Цел четири” умря, свлечен на пода до чинията в тоалетната на стадиона, убеден, че е станала ужасна грешка.

Карузо смъкна оцапаното си с кръв яке, под което носеше бяла тениска. Свали и нея и остана по друго яке, този път на другия отбор. Черно-белите краски на „Бешикташ” щяха да го улеснят да се смеси с тълпата, както преди се сливаше с червените и златисти цветове на „Галатасарай”.

Натъпка тениската и якето на „Галатасарай” в панталона си, измъкна шапка от джоба и я сложи на главата си.

Постоя още малко над мъртвия. Разгневен по време на отмъщението, искаше да се изплюе върху тялото, но се въздържа, защото знаеше, че е глупаво да оставя своето ДНК тук. Затова се обърна и излезе от тоалетната, като свали табелките от вратите и тръгна към изхода от стадиона.

Когато премина през въртящите се врати на изхода и излезе в силния дъжд, извади телефона си от джоба на бедрото си.

— „Цел четири” елиминирана. Дом е чист. Лесни пари.

Загрузка...