Код "Заплаха"

ТРИДЕСЕТ И ПЕТ

Офисът на „Бизнес разследвания Сайно Шилд Лимитед „се намираше на тридесет и третия етаж на международния финансов център — осемдесет и осем етажна сграда, които я правеха втората по височина в Хонконг и осмата най-висока офис сграда в света.

Гавин, Джак и Доминго носеха скъпи делови костюми, както и куфарчета и кожени папки — вписваха се идеално сред хилядите служители и клиенти, които обикаляха из коридорите.

Тримата американци се представиха на рецепционистката на етажа, която позвъни на господин Яо и му каза няколко думи на китайски.

След това обясни:

— Ще дойде веднага. Защо не седнете?

Мъжете останаха с впечатление, че няколко малки фирми си делят гишето, рецепционистката и всички общи зони на тридесет и третия етаж.

След няколко минути един млад красив азиатец приближи по покрития с килим коридор. За разлика от повечето китайски бизнесмени той не носеше сакото си. Вместо това бледолилавата му риза изглеждаше малко намачкана, а ръкавите бяха навити до лактите. Когато приближи тримата мъже в чакалнята, приглади ризата си и поизправи вратовръзката.

— Добро утро, господа — каза мъжът с уморена усмивка и протегна ръка. Нямаше никакъв акцент, ако изключим калифорнийския. — Адам Яо е на вашите услуги.

Чавес стисна ръката му.

— Доминго Чавес, директор по фирмената сигурност.

— Приятно ми е, господин Чавес — отговори учтиво Яо.

Джак и Динг веднага схванаха, че това хлапе май е страхотен разузнавач и може би адски добър играч на покер. Всеки таен агент на ЦРУ знаеше името Доминго Чавес и че собственикът му е към четиридесет и пет до петдесетгодишен. Фактът, че Яо дори не мигна и не се издаде, че знае за този човек легенда от ЦРУ, свидетелстваше за добрите му умения в занаята.

— Джак Райън, асоцииран финансов аналитик — представи се Джак, докато двамата си стискаха ръцете.

Този път Адам Яо демонстрира истинска изненада.

— Я виж ти — каза той с широка усмивка. — Джак-младши. За „Хендли Асошиейтс” знаех само, че там управлява бившият сенатор Хендли. Не знаех, че и вие…

Джак го прекъсна:

— Да, гледам да не се набивам на очи. Аз съм от обикновените бачкатори с клавиатура и мишка.

Яо го изгледа така, сякаш прие думите му за проява на скромност.

След като го представиха на Гавин Биъри, той поведе тримата мъже към кабинета си.

Чавес каза:

— Съжалявам, че така ви натрапихме тази среща, но сме тук заради един проблем и ни трябва човек, който познава нещата.

Яо отговори:

— Секретарката ми каза, че в града има представители на вашата фирма, които искат кратка консултация. Откровено ми се иска да мога да ви предложа повече от двадесет минути, но нямам никакво време. Обзалагам се разбирате, че разследванията във връзка с интелектуалната собственост тук, в Хонконг, и в Китай ми създават доста работа. Не се оплаквам, дори ако спя на канапето в офиса вместо у дома си, където да имам нормален живот.

Той махна с ръка към леко измачканата си риза, за да се извини за вида си.

Когато влязоха в малкия и спартански обзаведен офис, Джак каза:

— Благодарим ви за времето, което ни отделихте. Наистина.

Секретарката донесе сервиз за кафе за четиримата и го постави в малката зона за сядане пред разхвърляното бюро на Адам.

Джак се запита какво ли се върти в главата на Яо. Присъствието на сина на президента на Съединените щати в офиса му може и да беше супер, но срещата и разговорът с Доминго Чавес несъмнено щеше да е едно от най-важните събития в живота на този служител на ЦРУ.

— Е — запита Яо, — откъде научихте за мен?

Джак отговори:

— Преди няколко месеца в „Инвестор Бизнес Дейли” излезе статия, в която се споменаваше вашата фирма заедно с няколко други. Когато нашите проблеми ни доведоха тук, в Хонконг, намерихме адреса ви и се обадихме.

— А, да. Миналата година работих по един случай за високотехнологични патенти, които се използваха нелегално в Шънджън. Такива неща стават през цялото време, но безплатната реклама не вреди.

— По какви проекти работите напоследък? — запита Джак.

— Всякакви. Имам клиенти в компютърната индустрия, фармацевтиката, продажбите на дребно, издателската работа, дори и в ресторантьорството.

— Ресторантьорство?

Адам кимна.

— Да. В Южна Калифорния има известна верига ресторанти с над шестдесет заведения. Оказва се, че тук имат още единадесет, за които не са знаели.

— Шегувате се — каза Биъри.

— Не. Същото име, същите знаци, същото меню, същите шапчици на главите. Само дето собствениците на веригата не виждат и цент от печалбите.

— Невероятно.

— Тези неща се случват все повече. Неотдавна разбиха верига фалшиви магазини „Епъл”, които продават ментета. Дори служителите в тях мислели, че работят за „Епъл”.

— Сигурно е трудно да ги затвори човек — предположи Райън.

Яо се усмихна любезно.

— Трудно е. На мен ми е приятна работата по разследването, но да работиш с китайската бюрокрация е… Как да кажа?

— Лайнарска работа? — предложи Джак.

Яо се усмихна.

— Мислех да кажа „тягостно”, но „лайнарска работа” описва ситуацията по-добре.

Продължи да се усмихва и запита:

— Е, Джак. Защо не виждам зад теб двама охранители с квадратни челюсти, черни костюми и слушалки?

— Отказах охраната. Обичам да съм си сам.

Чавес добави усмихнат:

— При нужда аз го наглеждам.

Яо се разсмя, отпи малко кафе и се размърда в стола си. Джак улови, че той наблюдава Чавес.

— Е, господа, каква пакост са сторили китайците на вашата фирма за финансово управление?

Гавин Биъри отговори на този въпрос:

— Киберпрестъпност по същество. Моята мрежа търпи серия много добре обмислени и организирани хакерски удари. Успяха да проникнат и да откраднат списъка с клиентите ни. Очевадно е, че тези данни са изключително важни. Аз проследих източника на атаките до един сървър в САЩ и се вмъкнах в него.

Адам каза:

— Браво. Обичам фирмите, които имат желание да отвърнат на удара. Ако всички го правеха, щяхме да сме много по-добре по отношение на кражбите на търговска информация. И какво открихте на сървъра?

— Намерих извършителя. Намерих данни, от които се вижда кой стои зад нападението. Не е истинско име, а псевдоним. Установихме също, че атаката започва оттук, в Хонконг.

— Това е интересно и съм сигурен, че е било адски трудно да ги проследите дотук, но не разбирам едно нещо. След като тези хора са присвоили данните от мрежата ви… какъв е смисълът да си ги връщате обратно. Вече са там някъде, употребени, копирани и компрометирани. Защо ви е да идвате тук?

Чавес се намеси:

— Искаме да заловим извършителя, за да не го прави отново. Да го съдим.

Яо изгледа тримата безнадеждни наивници.

— Професионалното ми мнение, господа, е, че вероятността за това е много малка. Дори и да докажете престъплението, престъпниците тук не се съдят, а ако мислите за екстрадиране, забравете. Който и да е този човек, той работи в Хонконг, защото тук е адски удобно за подобни престъпления. Положението се подобрява, защото Хонконг не е онзи див запад, който беше, но сте в много дълбоки води. Не искам да съм така прям, но е по-добре да ви предупредя най-откровено, преди да пропилеете страшно много пари, за да установите същото.

Джак каза:

— Може би ще ни приемете като клиент и ще проучите някои неща от наше име. И нищо да не излезе, парите са си наши, нали?

Адам отговори:

— Проблемът е, че тези случаи се градят много бавно и методично. Сега например работя по случай отпреди четири години. Иска ми се да мога да ви кажа, че нещата тук стават по-бързо, но няма да е добре за никого да ви заблуждавам. Освен това аз познавам по-добре измамите с интелектуалната собственост. Киберсигурността е все по-голям проблем, но не ми е специалност. Откровено смятам, че ще е извън уменията ми.

Чавес запита:

— Имате ли някакви контакти или ресурси? Както каза господин Биъри, ние знаем псевдонима на извършителя. Надявахме се тук да има някой с база данни, от която да получим повече информация за дейността на този човек.

Яо неволно се усмихна малко назидателно.

— Господин Чавес, в Китай има поне десет милиона хакери престъпници. Всеки от тях сигурно има по няколко псевдонима. И не знам да има база данни, която да успява да следи този постоянно променящ се пейзаж.

Джак каза:

— Нашият човек е много добър. Със сигурност някой знае нещо за него.

Яо въздъхна, но продължи да се усмихва учтиво, след това стана и отиде зад бюрото си. Дръпна клавиатурата към себе си.

— Мога да изпратя съобщение до един приятел в Гуанджоу, който е малко по в час с киберпрестъпността във финансовите среди. То ще е като да търсим игла в купа сено, но не пречи да питаме дали е чувал псевдонима.

Докато пишеше, Адам запита:

— Какъв е псевдонимът?

Гавин и Джак се спогледаха. Със заговорническа усмивка, която сякаш казваше „Я да му пръснем мозъка сега”, Райън кимна на Гавин.

Биъри каза:

— Псевдонимът е ФастБайт двадесет и две.

Яо спря да пише. Раменете му се вдървиха. Бавно се обърна към тримата си гости.

— Шегувате се.

Чавес се присъедини към играта на колегите си и запита:

— Познавате ли го?

Яо ги гледаше иззад бюрото си. Райън усещаше, че агентът на ЦРУ започва да изпитва леки подозрения, но в погледа му се четеше вълнение. Съвзе се малко и отговори:

— Да. Знам го. Той е… той е от интерес по друг случай, в който… в който участвам като странично лице.

Джак потисна усмивката си. Харесваше този човек, който се оказа адски хитър и който очевидно се скапваше от работа тук сам. Приятно му беше да гледа как Яо се чуди как да намери подходящите думи, за да скрие вълнението си, че може накрая да получи малко повече информация за целта, която до момента, изглежда, се виждаше само на неговия радар.

— Е, в такъв случай може би ще успеем да работим заедно и да комбинираме усилията си — каза Чавес. — Както чухте от Джак, ние желаем да вложим пари в тази операция и да видим дали можем да го намерим.

Яо отговори:

— Намирането е безплатно. Той работи в офис в Компютърния център в квартал Монкок в Каулун.

— Ти виждал ли си го? Лично?

— Да. Но ситуацията е комплицирана.

— Как така? — запита Динг.

Яо се поколеба няколко секунди. Накрая запита:

— Вие къде сте отседнали?

Джак отговори:

— Точно срещу пристанището, в хотел „Пенинсюла”.

— Искате ли да пийнем там довечера? Можем да поговорим повече и дори да измислим някакъв план.

Чавес отговори от името на групата:

— В осем става ли?