Код "Заплаха"

СЕДЕМДЕСЕТ

Жерав нареди на Бекас да слезе долу за жената и накара останалите трима свои подчинени — Пъдпъдък, Брегобегач и Чайка, да стоят с пленниците, докато той доведе директора на информационния отдел Гавин Биъри при един компютър в залата със сървърите. Американецът им беше казал че ще включи и въведе паролата в системата, за да даде на китайците администраторски достъп до системата.

Жерав удари едрия мъж по тила два пъти за наказание, че се бави нарочно, като и двата пъти го събори от стола. Третия път, след като забеляза колебанието в очите на американеца, му каза, че ще иде в конферентната зала и ще убие пленниците.

С нежелание Гавин включи системата.

Джон Кларк застана над отпуснатото тяло на млад и мускулест китаец. След като го чу да слиза, шестдесет и пет годишният американец беше се скрил на площадката под първия етаж, за да го чака. Когато мъжът мина край него, Кларк го удари отзад жестоко с приклада на автомата си. Мъжът падна по лице на бетона и още три тежки удара по главата го пратиха в несвяст.

Мелани излезе от скривалището си под стълбището и измъкна колана на мъжа, с който завърза ръцете зад гърба му. Смъкна якето до лактите му, за да го затрудни още повече да мърда. Взе автомата му, но не знаеше как да го използва и затова просто прехвърли ремъка му през глава и последва Джон нагоре с пистолет в ръка.

Джон бавно отвори вратата на втория етаж и погледна по коридора край редицата асансьори и мъртвия пазач, когото Джон разпозна като свой стар приятел на име Джо Фишър, след това насочи поглед към конферентната зала на края. Чу говор на китайски в слушалката си. Разбира се, не знаеше какво говорят, но така поне можеше да усети кога убийците ще разберат, че някой от екипа им не се обажда.

И този момент настъпи. Обадиха се втори и трети път с все по-напрегнат и разтревожен тон. Кларк тръгна бързо по коридора с автомат в лявата ръка, като гледаше през малкия стъклен прицел.

Отмина асансьорите и стигна на три метра от входа на конферентната зала, когато един мъж излезе бързо оттам с отпуснат надолу автомат. Видя Джон и опита да вдигне оръжието си за стрелба, но Кларк го простреля пет пъти със залп от куршуми.

Тичешком влезе в конферентната зала, без да има представа какво ще открие там.

Преди да възприеме цялата ситуация, забеляза един азиатец в черно да се прицелва към него. Джон бързо отскочи настрани и насочи оръжието си към заплахата. Мъжът, който изстреля откос, стоеше пред служители на „Хендли”, наредени на столове до стената и с вързани ръце. Кларк не се поколеба — изстреля един куршум от автомата, натисна втори път спусъка с левия си показалец и мъжът падна заднешком върху аналитика Тони Уилс.

В стаята имаше още една заплаха. Онзи стоеше с гръб към вратата, когато Джон влезе, но сега автоматът му сочеше възрастния американец. Докато се прицелваше за изстрел, Мелани Крафт влезе през вратата с пистолет в ръце и го насочи към мъжа. Стреля веднъж, като изпрати куршума в тавана, но китайският убиец се извърна към нея, като даде на Джон половин секунда време, достатъчно да се прицели и да го просне на земята с дълъг откос в гърдите.

Щом китайският оператор падна на пода, Гери Хендли каза:

— Има още един. С Биъри е при сървърите.

Кларк остави Мелани с осемте служители на Колежа и изтича от залата по един страничен коридор, който свършваше пред помещението със сървърите.

Единствено пистолетът на Мелани нямаше заглушител и изстрелът привлече вниманието на Жерав. Той извика няколко пъти хората си в слушалката, като в същото време стисна Биъри за врата и го дръпна от стола.

Опрял цевта в дясното му слепоочие и стиснал с ръка гърлото на Гавин, Жерав го дръпна рязко към коридора, където се изправи лице в лице е един възрастен мъж със сива коса и очила. Мъжът беше насочил един от автоматите на хората на Жерав право в главата му.

— Остави го или ще го убия! — каза китаецът.

Възрастният мъж не отговори.

— Ще го направя! Ще го убия!

Американецът с автомата присви очи.

Жерав го погледна. В очите му видя само решителност и желание да изпълни мисията.

Жерав познаваше този поглед. Познаваше този манталитет.

Възрастният мъж беше воин.

Китаецът каза:

— Не стреляй. Предавам се.

След това постави автомата си на пода.

В конферентната зала Мелани беше освободила хората от „Хендли Асошиейтс”. Не знаеше какво точно става, по дяволите, но отдавна се съмняваше, че приятелят й, синът на президента, работи изключително в областта на финансовото управление. Определено това се оказа някаква супертайна разузнавателна или охранителна фирма и очевидно китайците й имаха зъб.

Тя щеше да накара Джак да й разкаже абсолютно всичко, преди да е сигурна какво точно става, но не знаеше дали той ще иска някога да говори отново с нея. Обвинението му, че тя работи за китайците, я разтревожи, защото, изглежда, пропастта помежду им ставаше твърде голяма и не можеше да се отстрани с прости обяснения.

Кларк и други трима доведоха двамата оцелели китайци в коридора до асансьорите, облегнаха ги един на друг и ги завързаха така. Жерав, водачът на групата, обяви на висок глас, че е член на „Божествена сабя”, което е звено на Народната освободителна армия за специални мисии и че той и хората му настояват да бъдат третирани като военнопленници. Кларк отговори с удар с пистолета си зад ухото на китаеца и така го накара бързо да млъкне.

Останалите служители на „Хендли” се заеха да претърсват етажите за други жертви и убийци, като всеки носеше пистолет или автомат.

Кларк претърсваше Жерав и намери в него странен на вид мобилен телефон, който в същия момент завибрира. Кларк погледна устройството. Не знаеше кой е номерът, но се досети за нещо.

— Гери? — викна той към Хендли. — Има ли в групата някой с китайски?

Бившият сенатор беше разтърсен, особено след смъртта на своя приятел Сам Гренджър, но Кларк с радост откри, че сенаторът е все още в час.

— Не, но тези двамата говорят английски.

— Имах предвид, че някой звъни.

Телефонът избръмча отново и Джон видя, че номерът е същият.

„Мамка му!” — помисли той. Изпускаха страхотна възможност да научат повече за тази организация.

Гери каза:

— Ако ти трябва някой, който говори мандарин, мисля, че знам откъде да го набавим бързо.

Джак Райън-младши седеше до шофьора в колата „Акура Компакт” на Адам Яо. Двамата бяха излезли от Хонконг и сега караха край Новите територии и към границата с Китай.

Няколко минути след като тръгнаха, телефонът на Джак изчурулика. Райън, леко опиянен от часовата разлика и недоспиването след седемнадесетчасовия полет, отговори на четвъртото позвъняване.

— Райън.

— Джак, обажда се Джон Кларк.

— Здрасти, Джон.

— Слушай внимателно, хлапе, защото бързам.

През следващите тридесет секунди Кларк разказа на Райън за случилото се в „Хендли”. Преди Джак да успее да отговори, той обясни и че някой се обажда на водача на убийците и че иска да даде телефона на Яо, който да позвъни обратно на този телефон и да види дали не може да убеди онзи отсреща, че е някой от убийците.

Райън бързо обясни ситуацията на Яо и сложи слушалката в ухото му, докато китаецът караше.

— Готов ли си? — запита Джон.

Адам знаеше кой е Джон Кларк, но нямаше време за официално представяне. Затова отговори:

— Не знаеш ли кой е от другия край?

— Не. Действай според случая.

— Добре.

Нелегалният агент живееше по този начин — според случая.

— Набери номера.

След няколко позвънявания човекът от другия край отговори. Адам Яо не знаеше какво ще чуе, но не очакваше да е човек, който говори английски с руски акцент.

— Защо не отговори, когато се обадих?

Адам имаше готовност да отговори на мандарин. Превключи на английски, но с престорен силен акцент.

— Зает съм.

— Чисто ли е?

— Ние сме в „Хендли”.

Настъпи лека пауза.

— Разбира се, че сте в „Хендли”. Противникът преодолян ли е?

Адам разбра. Онзи знаеше какво трябва да се случи.

— Да. Няма проблеми.

— Добре. Преди да изтриеш данните, ми казаха да кача всички криптирани файлове от компютъра на Гавин Биъри и да ги пратя на Центъра.

Яо не излезе от ролята си.

— Разбрано.

След нова кратка пауза се чу:

— Аз съм отпред. Ще вляза през предната врата. Предупреди хората си.

„Мамка му” — помисли си Адам и каза:

— Да.

Бързо прекъсна връзката и се обърна към Райън.

— Очевидно там, на паркинга, има някакъв руснак. Ще влезе през предната врата.

Кларк ги слушаше по своя телефон. Преди Джак да успее да предаде съобщението, Джон отвърна:

— Ясно. Ще се погрижим. Край.

Минута по-късно Кларк все още стоеше на втория етаж пред двамата пленници, когато Тони Уилс дойде от стълбището, опрял пистолета си в главата на един брадат бял мъж с костюм и вратовръзка. Ръцете на мъжа бяха завързани зад гърба му, а шлиферът му висеше надолу до лактите.

Джон се увери, че Биъри е насочил пистолета към пода пред двамата китайски пленници и пръстът му е опрян на скобата около спусъка, и тръгна по коридора, за да види кой е новият и какво общо има с всичко това.

Стигна на пет-шест метра от брадатия мъж, чиито очи се разшириха от шок.

— Ти?

Кларк спря и се загледа в мъжа.

След няколко секунди разпозна Валентин Коваленко.

— Ти?

Руснакът опита да се отдръпне от Кларк, но така само натисна по-силно главата си в пистолета на Уилс.

Кларк имаше чувството, че Валентин ще припадне. Нареди на Тони да го закара в близката зала за срещи и след това да иде при Биъри, за да охранява пленниците.

Когато Кларк остана сам с Коваленко в залата, го събори грубо на един стол и седна пред него. Огледа го. От миналия месец януари не минаваше и ден, в който Кларк да не мечтае да скърши врата на малкия тъпак пред себе си. Този човек, който беше го отвлякъл, изтезавал и откраднал от него последните му няколко хубави години, като повреди сериозно ръката му.

Но сега Джон имаше други, по-належащи задачи.

Каза:

— Няма да се преструвам, че знам какво правиш тук, мамицата ти. Би трябвало да си мъртъв или да ядеш сняг в някой сибирски затвор.

Цели четиридесет години Джон беше всявал страх в сърцата на враговете си, но не мислеше, че е виждал някой по-ужасен досега. Очевидно Коваленко нямаше представа, че Джон Кларк е свързан с тази операция.

След като Валентин не отговори, Джон му каза:

— Преди малко загубих добри приятели и възнамерявам да разбера защо. Ти знаеш отговорите.

— Аз… не знаех…

— Не ми пука какво не си знаел. Интересува ме какво знаеш. Няма да те заплашвам с изтезания. И двамата знаем, че няма причина да те заплашвам. Може да натроша всяка костица в тялото ти или пък да не го направя, независимо колко ще ми помагаш сега. Дължа ти много мизерия.

— Моля те, Джон. Аз мога да ти помогна.

— Така ли? Ами помогни ми.

— Мога да ти кажа всичко, което знам.

— Започвай.

— Това е работа на китайското разузнаване.

— Без майтап! Тука е пълно с мъртви и завързани китайски войници. А ти как участваш?

— Аз… мислех, че става дума за промишлен шпионаж. Онези ме изнудиха, извадиха ме от затвора, но ме направиха свой съучастник. Започнаха с лесни задачи, които после ставаха все по-трудни. Измамиха ме, заплашиха ме, казаха, че ще ме убият. Не можех да се измъкна.

— На кого докладваш?

— На един, който нарича себе си Центъра.

— Той чака ли да му се обадиш?

— Да. Жерав — един от двамата живи китайци на пода — трябваше да ме пусне да взема някакви данни, които трябваше после да изпратя на Центъра. Нямах представа, че някой ще пострада или…

— Не ти вярвам.

Коваленко погледна пода за момент. След това кимна.

— Да, да, прав си. Да, разбира се, че знаех какво става. Но за първите хора, които тези мъже убиха онзи ден в Джорджтаун? Не, не знаех, че ще го направят. А после, когато убиха таксиметровия шофьор и опитаха да убият жената? Не знаех за този план. Но сега? Не съм глупав. Мислех, че ще вляза и ще открия куп мъртви тела.

След това Коваленко сви рамене.

— Искам да си ида у дома, Джон. Не искам да имам нищо общо с тези неща.

Кларк го изгледа.

— Недей да ревеш, шибаняк — каза той, стана и излезе от стаята.

В коридора намери Гавин Биъри, който разговаряше с Гери Хендли. Когато Биъри видя възрастния мъж, изтича при него.

— Оня вътре за Центъра ли работи?

— Да. Поне така казва.

Гавин отвърна:

— Можем да го използваме. На компютъра му трябва да има програма, с която комуникира с Центъра. Наричат я „Криптограм”. Аз написах вирус, който може да премине през „Криптограм” и да фотографира човека от другата страна.

Кларк каза:

— Но трябва да го убедим да ни помага, нали?

Биъри отвърна:

— Да. Трябва да го убедиш да влезе в програмата „Криптограм” и да накара Центъра да приеме подадена информация.

Кларк помисли.

— Добре. Ела с мен.

Биъри и Кларк се върнаха в залата за срещи.

Коваленко седеше сам с вързани зад гърба ръце и поставен така, че двамата мъртви китайски убийци на пода лежаха близо до краката му. Това беше умишлено. Кларк искаше Валентин да седи с мъртъвците и да размишлява над собствените си проблеми.

Биъри и Кларк седнаха до масата.

Коваленко се обади първи:

— Нямах избор. Заставиха ме да работя за тях.

— Имал си избор.

— Да, можех да се застрелям в главата.

— Звучиш като човек, който няма нищо против да не умре.

— Разбира се. Но не се будалкай с мен, Кларк. Ти най-много от всички желаеш смъртта ми.

— Да, това ще ми достави удоволствие. Но по-важното е да спрем Центъра, преди този конфликт да се разрасне. От това зависи животът на милиони хора. Не става дума за мен и теб и една стара вражда.

— Какво искаш?

Кларк погледна към Гавин Биъри.

— Можем ли да го използваме?

Все още неизлязъл от състоянието на лек шок, Гавин кимна и погледна към Коваленко.

— Имаш ли „Криптограм” на лаптопа си?

Коваленко кимна вместо отговор.

Кларк каза:

— Сигурен съм, че имаш начин да провериш, че говориш точно с Центъра.

— Да, но е по-сложно.

— Защо?

— Защото съм сигурен, че докато разговаряме по „Криптограм”, онзи ме наблюдава през моята камера.

Кларк вдигна вежди и се обърна към Биъри.

— Възможно ли е това?

Гавин отговори:

— Господин Кларк, представа нямате с какво си имахме работа, откакто напуснахте. Ако този ми каже, че Центъра е сложил микрочип в мозъка му, няма да се учудя никак.

Кларк се обърна пак към Коваленко.

— Искаме да те закараме до вас и да се свържеш с Центъра. Ще го направиш ли?

— Защо да ти помагам? Ти и без това ще ме убиеш.

Джон Кларк не оспори думите му. Вместо това каза:

— Помисли за дните, когато си изкарвал хляба си с шпионаж. Нямам предвид за Центъра. А… за времето преди, за СВР. Не може да не е имало причина да се захванеш с този занаят. Да, знам, че скъпият ти стар баща е бивш служител на КГБ, но това какво му спечели? Даже като хлапе сигурно си го гледал как работи дълги часове за малка заплата, в лайнени места, и сигурно си си казвал, че по никой начин няма да се захващаш със семейния бизнес.

Коваленко отговори:

— През осемдесетте нещата бяха други. Тогава се отнасяха към него с уважение. А дори и повече през седемдесетте.

Кларк сви рамене.

— Но ти започна през деветдесетте, доста след като лъскавината на чука и сърпа изчезна.

Коваленко кимна.

— Минавало ли ти е през ума, че някой ден можеш да направиш нещо добро?

— Разбира се. Аз не бях от корумпираните.

— Е, Валентин, ако ни помогнеш за около час, има вероятност да попречиш една регионална война да стане световна. Не много шпиони могат да се похвалят с нещо такова.

— Центъра е по-хитър от вас — отговори Коваленко с равен глас.

Кларк се усмихна.

— Ние няма да играем с него шах.

Коваленко отново погледна мъртвите мъже на пода. След това каза:

— Не изпитвам нищо спрямо тези хора. Те щяха да ме убият, след като всичко това свърши. Знам го, както знам и собственото си име.

— Помогни да го унищожим.

Валентин отговори:

— Ако не го убиете — и нямам предвид неговия вирус или мрежа, или операция, а самия него. Ако не пуснете куршум в главата на Центъра, той ще се завърне.

Гавин Биъри каза:

— Ти можеш да си този куршум. Аз искам да кача нещо в системата му, с което ще разберем къде точно се намира.

Коваленко се усмихна леко.

— Да опитаме.

Докато Кларк и Биъри се готвеха да закарат Коваленко в апартамента му във Вашингтон, Гери Хендли излезе от кабинета на Гавин.

— Джон, Чавес се обади от Пекин и иска да говори с теб.

Кларк пое спътниковия телефон от Хендли.

— Здрасти, Динг.

— Добре ли си, Джон?

— Да. Но тук е пълен кошмар. Чу ли за Гренджър?

— Да. Мамка му.

— Да. Той каза ли ти за автоколоната с председателя Су за четвъртък сутринта?

— Да. Каза, че Мери Пат Фоли е научила това директно от разузнаването си в китайското правителство. Май някой не е доволен от това, което става в Южнокитайско море.

— Как мислиш, има ли шанс да се справиш? — запита Кларк.

Чавес се поколеба, преди да отговори:

— Възможно е. Мисля, че трябва да опитаме, защото тук, в Китай, няма много американски оператори.

— Значи ще действате?

Чавес отговори:

— Има един проблем.

— Какъв?

— След тази операция трябва да се махаме. Което е добре. Но двамата с теб сме били достатъчно време в държави с диктатори, за да знаем, че вината за нашите действия ще падне върху някоя група бедни кучи синове, дисиденти или изобщо граждани. И не само хлапетата тук с нас. Убием ли Су, Народната освободителна армия ще намери някой за изкупителна жертва и този някой ще пострада много.

— Ще екзекутират всеки със средства и мотиви. В Китай има стотици дисидентски групи. Армията ще ги избие за назидание, за да не може страната никога вече да се бунтува.

— Адски прав си. И това не ми харесва — каза Чавес.

Кларк стоеше в коридора с телефон до ухото си и мислеше над проблема.

— Ще трябва да оставиш доказателства, че това не е работа на местни дисиденти.

Динг отговори веднага:

— Мислих и по този въпрос, но ще насочим следата към САЩ, а това не трябва да става. Хубаво ще е светът да се пита дали това не е изява на доктрината на Райън, но ако оставим някакви следи, китайците ще ги използват като доказателство, че Щатите са…

Кларк го прекъсна:

— А какво ще кажеш да оставим доказателство, че го е сторил някой друг? Някой, който няма нищо против да поеме вината?

— За какво говориш?

Джон погледна двамата китайски убийци.

— Е, какво ще кажеш за двама мъртви китайци от специалните сили, които ще оставим на мястото на нападението, сякаш са били част от групата нападатели.

След малко Чавес отговори:

— Добре, mano. Така ще убием два заека с един камък. Знаеш ли случайно откъде мога да намеря доброволци за тази задача?

— Доброволци няма. Но имам двама призовани на задължителна военна служба.

Динг каза:

— И така става.

— Ще дойда след не повече от тридесет часа с двамата задници от „Божествена сабя” — каза Кларк.

— Ти? Ще идваш в Пекин? И как?

— Имам приятели по сенчести места.

— Руснаци? Ще накараш някои руски приятелчета да те вкарат?

— Много добре ме познаваш, Доминго.