Код "Заплаха"

ДВАДЕСЕТ И ПЕТ

Агентът на ЦРУ без официално прикритие Адам Яо се облегна на входната врата на затворения е кепенци магазин за обувки на улица „Нелсън” в района Монкок на Хонконг и се зае да се храни с пелмени и фиде, които вземаше с пръчици от картонена купичка. Наближаваше девет вечерта и последната дневна светлина отдавна беше напуснала късчето небе, което се виждаше между високите сгради от двете страни на улицата, а с тъмните си дрехи Адам почти не се забелязваше в сянката на вратата.

Макар и по-малко, отколкото през деня, по улицата все още имаше доста пешеходци, предимно идващи или отиващи към пазара със сергии на съседната улица, и Адам се радваше на тълпата, защото шансовете му да остане незабелязан нарастваха с броя на хората около него.

Адам работеше — провеждаше самостоятелно наблюдение на господин Хан, производителя на чипове менте от Шънджън. След като засне регистрационните номера на джиповете, които го вземаха от хотела му, той се обади на свой приятел в отдел „Б” на хонконгската полиция и го убеди да ги провери. Детективът отговори, че джиповете са собственост на фирма за недвижими имоти в Уанчай — западнал квартал на остров Хонконг. Адам проучи фирмата и откри, че е собственост на известен член на триадата „14К” — най-голямата и най-лоша от всички в Хонконг. Това обясняваше и защо Хан имаше охрана, но Яо се заинтересува силно защо този производител на компютри си има работа с „14К”. Като цяло триадите се занимаваха с мръсни неща — предимно проституция, рекет и дрога, — а „14К” не се различаваха с особен финес от всички други. А престъпните операции, в които би участвал Хан, предполагаха високотехнологично оборудване и персонал.

Нямаше логика този човек да идва тук, в Хонконг, и да се мотае с „14К”.

След като Адам разбра, че всяка сутрин Хан заминава някъде с гангстери, прекара следващите няколко дни из притежаваните от „14К” ресторанти и стриптийз клубове, в които идваше собственикът на колите, докато намери трите лъскави джипа на закрит паркинг пред един ресторант в Уанчай. Там, с умения, натрупани от изпълнението на разни задачи, които изискваха подобни действия, постави малко следящо устройство под задната броня на единия джип.

На следващата сутрин, седнал в апартамента си, наблюдаваше как мигащата точка на телефона му преминава през картата на Хонконг, отначало до „Двореца на милионерите”, а после в Уанчай. Точката изчезна, което според Адам означаваше, че колата е в тунела под пристанището „Виктория”.

Адам изтича навън и скочи в своята кола, след като знаеше накъде се е насочил Хан.

Той отиваше в Каулун.

Яо успя да проследи джипа дотук, до голямата офис сграда, в която се помещаваше компютърният център в квартал Монкок — многоетажна бърлога с малки магазинчета, в които се продаваше какво ли не — от софтуер до съвсем нови високотехнологични кинокамери. Тук човек можеше да купи всичко, свързано с електрониката — от хартия за принтери до компютърни станции, макар много от тези неща да бяха ментета или, в по-голямата си част, крадени.

Над компютърния център се намираха още няколко етажа офиси.

Адам не влезе в сградата. В края на краищата действаше сам и не желаеше да се разкрива пред жертвата си на толкова ранен етап на разследването. Затова сега стоеше тук, отвън, и чакаше Хан да си тръгне, като се надяваше да успее междувременно да заснеме всеки, който излиза или влиза в сградата.

Закрепил беше една миниатюрна камера с магнит към затворена будка за списания на тротоара, и я управляваше с безжично апаратче в джоба си, което му позволяваше да насочва обектива и да прави скоростни висококачествени снимки.

Затова сега седеше по-далече, наблюдаваше, ядеше фиде и пелмени и снимаше всичко, което се случваше на входа на сградата или в страничния вход на съседната улица.

В продължение на три последователни вечери успя да заснеме над двеста лица. Пусна ги през програма за разпознаване на лица в офиса си, за да провери дали няма да открие някаква връзка с господин Хан или пък нещо, свързано с продажбата на компютри за военно ползване в Съединените щати.

Дотук нямаше нищо.

Търсенето го отегчаваше, но Адам Яо се занимаваше с такива неща от доста време и обичаше работата си. Казваше си, че ако някога го преместят в посолство като служител на ЦРУ, ще напусне и ще създаде собствена фирма, за да се занимава точно с това, с което се занимаваше за прикритие сега — разследвания на фирми в Китай и Хонконг.

Работата под прикритие по улиците го вълнуваше и Адам се страхуваше от деня, в който ще е твърде стар или уседнал, за да не се интересува от мисията си.

От тъмната уличка, която минаваше край сградата с компютърния център, излязоха четирима мъже. Минаха близо до Адам, но той гледаше в купата и пъхаше в устата си фиде и пелмени с пръчиците. След като мъжете го отминаха, той вдигна поглед и веднага разпозна трима от тях като войници от триадите. Носеха разкопчани якета в тази топла вечер и Адам подозираше, че под тях крият малки картечни пистолети. Заедно с тях вървеше четвърти мъж, малко по-слаб от останалите, и с дълга, вдигната нагоре с гел коса. Носеше странни дрехи — тясна пурпурна тениска и тесни дънки, половин дузина гривни на ръката си и златна верижка на врата.

Не приличаше на човек от триадите, а на обикновен пънкар.

Американецът в тъмния вход имаше чувството, че тримата от триадите пазят това хлапе, както онези пазеха господин Хан.

Адам пъхна ръка в джоба на панталона си, където се намираше дистанционното управление за закрепената към вестникарската будка камера и погледна телефона си, на който се виждаше изображението от камерата. Натисна малък лост за управление на дистанционното и камерата се завъртя на деветдесет градуса, при което бързо крачещият пънкар се озова почти в центъра на кадъра. Адам натисна бутона докрай и камерата, на два метра от обекта си, засне няколко висококачествени изображения, по четири в секунда.

Снимките се правеха автоматично, но Яо трябваше да движи камерата е лоста за управление, за да държи обекта си в кадъра. След няколко секунди четиримата мъже, тръгнали нагоре по улица „Нелсън”, излязоха от обхвата на камерата, а след това свиха наляво по улица „Фа Юен” и се изгубиха от погледа на Адам Яо.

Не знаеше дали мъжете ще се върнат довечера. Отново се облегна назад във входа, за да чака Хан, но когато седна и се зае с фидето, реши да прегледа набързо новите снимки.

Камерата имаше връзка с телефона му през блутут и позволяваше лесно да се видят последните изображения. Камерата можеше да работи на тъмно, поради което лицата, макар и не съвсем ясни, изглеждаха далеч подобри, отколкото ако са заснети с нормален апарат без фотосветкавица на тъмна улица.

Яо прегледа снимките. Видя как по улицата преминаха първите двама дебелоглавци със задължителните гангстерски изражения на лицата си, които казват „чупката”, защото смятат, че тротоарът е техен. Зад тях идваше третият охранител — с не по-малко гангстерски вид от другите, но Адам забеляза, че лявата му длан се намира върху лакътя на пънкаря, за да го води по тротоара.

Хлапето изглеждаше странно, и то не само заради дрехите си. С двете си ръце държеше джобен компютър, по който пишеше трескаво. Яо не можеше да разбере дали той играе игра или работи по дипломната си работа, но младежът изглеждаше напрегнат и напълно изолиран от всичко около себе си. Адам имаше чувството, че без тримата мъже пред себе си онзи би се наврял сред движещите се коли.

Адам се загледа в лицето на младежа, осветено от приспособения за нощно виждане обектив. Прелисти напред и назад двете снимки, на които лицето се намираше най-близко и се виждаше най-добре. Напред-назад.

Напред-назад.

Американецът от ЦРУ не можеше да повярва на очите си. Промърмори тихо:

— Аз познавам този задник.

Яо стана бързо и тръгна след четиримата мъже. Когато мина край камерата с магнита, ловко протегна ръка и без да забави ход, я свали от будката.

Адам откри групичката напред в тълпата и няколко минути ги следи, като изоставаше цяла пресечка назад, докато те не завиха и не влязоха в пощенския клон на улица „Куон уа”.

Обикновено младият служител на ЦРУ не би рискувал среща отблизо, но адреналинът циркулираше из тялото му и го подтикваше напред. Той влезе в пощата. Тя не работеше толкова късно вечерта, но пощенските кутии и машината за марки се оказаха достъпни за ползване.

Адам мина край четиримата мъже, усети как гангстерите го огледаха, но не погледна към тях. Вместо това извади малко пари и си купи марки.

Докато чакаше машината да му даде марките, хвърли поглед през рамо. Пънкарят беше отворил една пощенска кутия на стената и преглеждаше писмата си на дървена маса. Адам не можеше да види номера на кутията оттук, но на излизане от пощата погледна натам отново.

Излезе обратно на улицата. Не се усмихна — не можеше да наруши прикритието си така. Но беше много щастлив.

Знаеше номера.

Кутията на младия мъж се оказа най-голямата на южната стена, четвърта отляво, втора отдолу.

Измина осемдесетина метра по тъмната улица, за да се отдалечи от сградата, и се обърна.

Четиримата мъже излязоха от пощенския клон и тръгнаха в обратна посока, след което свиха в един жилищен блок, наречен „Куон фай”.

Яо погледна към сградата. Тя беше на тридесет етажа. Нямаше как да проследи някого вътре. Обърна се и се отправи към колата си, все още шокиран от тазвечерното откритие.

В края на краищата, Адам Яо не всяка вечер попадаше на беглец от правосъдието.

Хлапето се казваше Джа Шухай, а Адам чу името му за първи път преди година, когато получи имейл от полицията на САЩ с молба да се оглежда за избягалия престъпник, за когото подозираха, че ще замине за Китай.

Джа, американски гражданин, беше арестуван в Сан Диего за опитите си да продава на китайците инженерни тайни на своя работодател „Дженерал Атомикс”, който произвеждаше безпилотни самолети за Военновъздушните сили. Хванаха го на местопрестъплението със стотици гигабайта проектантска информация за тайните мрежи за комуникация и изпращане на данни за глобалната позиционираща система, след като се беше похвалил в китайското посолство, че знае как да срине системата, като проникне в спътниковата й част, и как да получи траен достъп до секретната мрежа на Министерството на отбраната, като направи троянски кон, с който да зарази мрежата на работодателя си и оттам да проникне нагоре по веригата. От ФБР не му повярваха, но за всеки случай му предложиха частичен имунитет, ако разкаже на „Дженерал Атомикс” всичко, което знае за уязвимите места в системата.

Джа отказа и получи присъда от осем години.

Само след година във федерален затвор с минимална сигурност успя да излезе по линията на програма за превъзпитаване чрез труд и изчезна.

Всички в Щатите знаеха, че Джа ще опита да се промъкне до Китай. Адам тогава работеше в Шанхай и получи известието от полицията, защото там основателно смятаха, че ако Джа успее да се добере до Китай, ще започне работа в някоя фирма в града.

Адам беше почти забравил за случая, особено след като се премести в Хонконг.

Но тази вечер си спомни. Джа очевидно се беше постарал да промени външния си вид, защото снимката на известието показваше един обикновен млад китаец, а не пънкар с коса нагоре, но Адам Яо успя да го разпознае.

Докато сядаше в колата си, Адам разсъждаваше над това странно съвпадение. Какво, по дяволите, търси тук Джа, при триадите? Точно както фактът, че господин Хан имаше отношения с местните улични престъпници, го учудваше, че и Джа, който според ФБР беше хакер от най-висока класа, е тук, сред триадите, които са далеч под нивото му.

Яо нямаше представа какво значи всичко това, но със сигурност знаеше, че щеше да остави останалите си задачи, за да разбере.

Но имаше едно сигурно нещо — Яо нямаше да изпраща имейл до полицията в САЩ или до ФБР.

Адам Яо работеше като агент без официално прикритие, а това не го правеше екипен играч. Знаеше, че обаждането до Щатите означава, че тук, в пощенската служба на улица „Куон уа” и в компютърния център Монкок ще плъзнат американски полицаи и хора от посолството, а това гарантираше, че Джа и триадите няма как да не забележат белокожите мъже със слушалки в ушите и ще изчезнат оттук.

Адам имаше и друга причина да не бърза със съобщаването на тази вест.

Очевидния теч на информация от ЦРУ.

През последните месеци няколко от инициативите на ЦРУ се провалиха. Последваха ги арести на добре поставени агенти в правителството, вкарване в затвора или екзекутиране на дисиденти с връзки с Ленгли, и разкриване и прекратяване на електронни операции срещу Китайската народна република.

Отначало всичко изглеждаше като лош късмет, но е времето много хора решиха, че някой в пекинската станция на ЦРУ работи за китайците.

Адам, човекът оркестър, винаги играеше, без да разкрива картите си. Така трябваше да работи всеки агент без прикритие. Но всъщност той работеше самостоятелно. Пращаше възможно най-малко информация до Ленгли и не комуникираше с никого в пекинската станция или с агентите на ЦРУ в американското консулство в Хонконг.

Не, Адам щеше да изчака с откритието си и да разбере сам какво прави тук Джа Шухай.

Искаше му се само да има малко помощ. Самостоятелната работа водеше до много дълго работно време и разочарования.

Но си беше адски по-добре от това да изгориш.