ТРИ

Джак Райън-младши имаше задача да елиминира целта с най-малкото неизвестни: самотен мъж, който седи на бюрото в апартамента си, или поне това стана известно от наблюдението им.

Тази операция трябваше да е най-лесната и Джак разбираше това, както разбираше, че му дават мисията просто защото е на най-ниско ниво като оператор. Може и да имаше зад гърба си рискови мисии по целия свят, но все още не можеше да се мери с останалите от групата си.

Според първоначалния план трябваше той да поеме операцията за „Цел две” в двореца „Чираган”. Считаха, че да залееш парче месо с отрова е най-лесната задача за вечерта. Но я дадоха на Кларк, защото шестдесет и пет годишният мъж, който вечеря сам, нямаше да бие на очи в ресторанта, докато сам млад западняк, излязъл преди няколко години от колежа, щеше да заинтригува персонала на скъпия ресторант дотолкова, че някой можеше и да си спомни за самотния клиент, в случай че властите започнат да задават въпроси за умрелия мъж на няколко маси разстояние.

И така възложиха на Джак да се заеме с „Цел пет” — специалистът по комуникации от бившата група на ОСД, който се казваше Емад Картал. Определено операцията не представляваше разходка в парка, но другите решиха, че Джак ще се справи.

Картал прекарваше практически всяка вечер пред компютъра си и именно този негов навик доведе до компрометирането на групата от ОСД. Шест седмици по-рано той беше изпратил съобщение до приятел в Либия, което бе прехванато и разшифровано, а Райън и колегите аналитици в Щатите прехванаха прехванатата информация.

Освен това успяха да се включат в гласовата поща на мобилния телефон на либиеца, откъдето подслушваха останалите и разбраха, че те работят заедно.

В единадесет вечерта Райън влезе в жилищния блок на жертвата си с карта, подправена от вълшебниците от техническия отдел на организацията. Сградата се намираше в квартала „Таксим”, близо до петстотингодишната джамия „Чихангир”. Макар и скъп, в богаташки квартал, блокът имаше тесни апартаментчета, по осем на етаж. Целта на Джак се намираше на третия етаж, точно в средата на пететажната сграда.

Райън имаше съвсем кратко нареждане за този удар. Да влезе в апартамента на Цел пет, да потвърди визуално целта и след това да го простреля три пъти в гърдите или главата с куршуми с дозвукова скорост от пистолет калибър.22 със заглушител.

Американецът се изкачи тихо по дървеното стълбище с обувките си с меки подметки. В същото време спусна черната памучна скиорска маска върху лицето си. Тази вечер само той работеше с маска просто защото само той действаше на място, където маската щеше да привлича повече внимание.

Качи се на третия етаж и тръгна по ярко осветения коридор. Целта му се намираше след три входни врати от лявата страна и докато минаваше край тях, младият американец долавяше разговори, звуци от телевизори, радиоапарати и обаждания по телефон. Тънките стени не го радваха, но пък и другите на етажа вдигаха шум. Джак се надяваше, че заглушителят му и по-тихите от обичайното куршуми ще свършат работа както в рекламата.

Спря до вратата на целта си, откъдето се чуваше рап музика. Това се оказа добра вест, защото щеше да му помогне при влизането.

Вратата се оказа заключена, но Райън имаше указания как да влезе. При четирите си влизания в блока предишната седмица, докато разузнаваше целта, преди да се смени с най-младия член на екипа, Кларк беше успял да отвори няколко от ключалките на необитавани апартаменти. Бравите се оказаха стари и не особено трудни, поради което той закупи подобна от една железария и цяла вечер обяснява на Джак как да я се справи с нея бързо и тихо.

Инструкциите му дадоха резултат. Със съвсем слаб звук от драскане на метал върху метал Джак отключи бравата за по-малко от двадесет секунди. Извади пистолета си, облегна се до стената и отвори вратата.

В апартамента намери онова, което очакваше. Малката кухня преминаваше в хол, а при далечната стена имаше бюро. Там, с гръб към Райън, седеше мъж пред няколко плоски монитора за компютър, както и различни периферни устройства, книги, списания и други неща, поставени на ръка разстояние. В найлонова торбичка се виждаха кутии от стиропор с полуизядена китайска храна. До нея Райън забеляза оръжие. Познаваше пистолетите, но не можа веднага да разпознае какъв модел е този на тридесетина сантиметра от дясната ръка на Емад Картал.

Джак пристъпи в кухнята и тихо затвори вратата зад себе си.

Кухнята се къпеше в светлина, но холът, в който седеше целта му, се осветяваше единствено от мониторите. Райън провери прозореца отляво, за да е сигурен, че никой не го вижда от апартаментите на отсрещната страна на улицата. След това направи няколко крачки напред, за да се доближи до целта си и да не е по-близо до входната врата от необходимото.

Рап музиката гърмеше в стаята.

Може би Джак вдигна някакъв шум. Може би хвърли сянка по лъскавите предмети пред жертвата си или се отрази в мониторите. Каквато и да беше причината, мъжът от ОСД внезапно ритна стола си назад и се извъртя, като посегна отчаяно към произведения в Турция полуавтоматичен деветмилиметров пистолет „Зигана”. Сграбчи го с пръсти и го вдигна към натрапника, без още да е хванал добре дръжката, за да стреля.

Джак разпозна целта си от снимките и след това стреля веднъж, като изпрати един малък куршум в корема на мъжа, в мястото, където щеше да се намира тилът му, ако не беше се стреснал. Либиецът изпусна пистолета и се хвърли назад към бюрото не от силата на удара, а от естествения стремеж да избяга от изгарящата болка в раната от куршума.

Джак стреля отново, като улучи мъжа в гърдите, а после го простреля пак, този път точно в средата между гръдните мускули. По белия потник на мъжа се появиха тъмночервени петна.

Либиецът се хвана за гърдите, изсумтя, завъртя се и се строполи върху бюрото си. Краката му отказаха напълно да го държат и земното притегляне надделя. Бившият оператор от ОСД се смъкна на пода и се изтърколи по гръб.

Райън бързо отиде до него и вдигна пистолета за последен изстрел в главата. Но се спря, защото знаеше, че макар и тих, пистолетът не е безшумен и че апартаментът е заобиколен от други населени жилища. Вместо да вдига повече шум, който можеше да се чуе от дузина потенциални свидетели, той коленичи, напипа сънната артерия на мъжа и установи, че е мъртъв.

Изправи се, за да си тръгне, но спря погледа си върху настолния компютър и трите монитора на бюрото. Твърдият диск на машината сигурно съдържаше цяло съкровище информация и като аналитик Джак реши, че нищо на света не е толкова привлекателно, колкото тази информация.

Лошо, че заповедта изискваше да остави всичко и да се махне веднага, след като неутрализира целта.

Джак остана тихо няколко секунди, заслушан в звуците около себе си.

Не чуваше писъци, викове, сирени.

Почувства се уверен, че никой не е чул стрелбата. Навярно можеше да разбере върху какво работят либийците. Установили бяха някои неща по време на наблюдението върху тях, достатъчно, за да разберат, че мъжете от ОСД работят, вероятно за някой извън Истанбул. Джак се питаше дали може да намери достатъчно информация тук, в компютъра на Емад Картал, за да събере пъзела.

„Мамка му”, помисли той. Възможно е да става дума за дрога, насилствена проституция, отвличания. Деветдесет секунди време сега можеха да спасят нечий живот.

Джак Райън бързо коленичи пред бюрото, придърпа клавиатурата до себе си и хвана мишката.

Не носеше ръкавици, но изобщо не се притесняваше, че ще остави отпечатъци. Носеше „Ню скин” на върховете на пръстите си — прозрачно и лепкаво вещество, което се използваше като течен бинт и ставаше прозрачно, когато изсъхне. Всички оператори го използваха в случаите, когато не можеше да се работи с ръкавици или когато ръкавиците щяха да изглеждат не на място.

Джак извика списъка с документи на машината на най-близкия до себе си монитор. По диагонал на екрана се виждаше петно кръв от раната в гърдите на Картал и затова американецът го почисти с мръсна салфетка, която взе от торбичката с изядената наполовина китайска храна за вкъщи.

Много от документите бяха шифровани и Райън знаеше, че няма време за опити да ги разшифрова. Вместо това огледа бюрото и откри найлонова торбичка с дузина флашки. Извади едната и я вкара в USB порта в предната част на компютъра, след което изкопира документите върху него.

Забеляза, че програмата за електронна поща на „Цел пет” е отворена и се зае да сваля съобщенията. Доста от тях се оказаха на арабски език, едно изглеждаше сякаш е писано на турски, а много дори нямаха заглавия или текст. Той се зае да отваря съобщенията едно по едно и да чете приложените към тях материали.

Слушалката му изпука. Джак я чукна с пръст.

— Казвай за Джак.

— Райън? — обади се Чавес. — Закъсняваш с обаждането. Какъв ти е статусът?

— Съжалявам. Леко забавяне. „Цел пет” падна.

— Има ли проблем?

— Не.

— Ти на чисто ли си?

— Още не. Вземам информация от компютъра на обекта. Още тридесет секунди и съм готов.

— Не, Райън. Остави всичко. Измъквай се. Нямаш подкрепа.

— Разбрано.

Райън спря да рови из съобщенията по електронната поща, но във входящата кутия на Картал се появи ново съобщение. Инстинктивно американецът отвори приложената към него папка, в която се появиха снимки, наредени като в решетка.

— Ами ако тези материали се окажат полезни? — запита той разсеяно, докато увеличаваше първата снимка.

— Действаме бързо и чисто, хлапе.

Но Джак вече не слушаше Чавес. Прелистваше изображенията забързано, но след това забави скорост и ги заразглежда внимателно.

И после спря.

— Райън? Там ли си?

— Господи — отговори тихо той.

— Какво има?

— Ами… ние. Изгоряхме, Динг.

— Какво искаш да кажеш?

Снимките на екрана пред Джак изглеждаха като правени от охранителни камери, а качеството им варираше, но всички се оказаха достатъчно добри, за да може Джак да разпознае хората от своя екип. Джон Кларк на входа на луксозен ресторант. Сам Дрискол с мотоциклет по окъпана от дъжда улица. Дом Карузо в огромен проход към нещо като стадион. Доминго Чавес с мобилния си телефон на пейка във ферибот.

Джак осъзна бързо, че снимките са правени тази вечер. През последния час.

Изправи се с разтреперани крака, почти изпаднал в паника, че екипът му е наблюдаван тук, в Истанбул, а в този момент на екрана се появи ново съобщение. Джак се хвърли към машината и отвори съобщението.

В него имаше едно изображение и той го щракна с мишката, за да го отвори.

Видя маскиран мъж, коленичил пред клавиатура и загледан напрегнато малко под камерата, която улавяше изображението. Зад маскирания мъж Райън успя да различи стъпалото и крака на проснат по гръб мъж.

Извърна глава от монитора и като погледна през лявото си рамо, забеляза стъпалото на „Цел пет”.

След това впери очи в горния край на средния монитор, където видя малката вградена камера.

Изображението е било заснето през последните шестдесет секунди, докато Райън източваше данни от твърдия диск.

Наблюдаваха го.

Преди да успее да каже нещо, чу звучния глас на Чавес в ухото си:

— Мамка му, Джак, чупи се! Това е заповед!

— Готов съм — отговори той шепнешком. Очите му не се откъсваха от обектива на малката камера, а мислите — от човека зад нея, който в момента го наблюдаваше.

Посегна към флашката в компютъра, но се замисли, че в него има снимки на екипа, които могат лесно да бъдат разгледани от всеки следовател, зает със смъртта на „Цел пет”.

Светкавично Джак коленичи, измъкна щепсела на компютъра, след което трескаво извади кабелите в задната част на машината. Вдигна петнадесеткилограмовия компютър и го понесе през вратата на апартамента, надолу по стълбите и навън, на улицата. Затича в дъжда, както изискваше благоразумието и добрата оперативна работа. Така би тичал един мъж с компютър в ръце. Колата му се намираше на една пресечка разстояние. Захвърли компютъра на задната й седалка и замина за летището, след като излезе от квартала „Таксим”.

Докато караше, се обади на Чавес.

— Казвай за Динг.

— Райън е. На чисто съм, но… мамка му. Никой от нас не е на чисто. Наблюдавали са ни всичките тази вечер.

— Кой?

— Нямам представа, но някой ни гледа. Изпратиха снимки на целия екип до „Цел пет”. Аз взех твърдия диск със снимките. Ще бъда на летището до двадесет минути и можем…

— Не. Ако някой ни разиграва, откъде да знам, че някъде сред кабелите на колата ти няма маяк. Недей да трупаш лайна при нашия изход.

Джак осъзна, че Динг е прав. Помисли за секунда…

— В ножчето ми има отвертка. Ще спра в някоя кръчма, ще извадя диска от компютъра и ще оставя всичко друго тук. Ще зарежа и колата, в случай че някой е сложил нещо, докато бях в апартамента. Ще намеря друг начин да стигна до летището.

— Размърдай си задника, хлапе.

— Да. Край.

Джак подкара колата през дъжда и през кръстовищата с поставени нависоко камери за наблюдение на трафика с неприятното усещане, че немигащо око наблюдава всяко негово движение.

Загрузка...