Код "Заплаха"

ПЕТДЕСЕТ И СЕДЕМ

Адам Яо прекара първите две седмици след престрелката в Уанчай на остров Лама, който беше част от територията на Хонконг и пътят от дома му дотук отнемаше четиридесет минути. На острова цареше тишина и спокойствие — точно каквото търсеше. Не познаваше никого тук, а местните го считаха за турист, който се наслаждава на плажа и баровете.

Не се обади на никого. Нито на ЦРУ, нито на клиенти или колегите от фирмата си, на роднини в Щатите или на приятели от квартала. Живееше в малък апартамент под наем близо до плажа, за който заплати в брой, и се хранеше само в близкия ресторант.

През последните две седмици животът му се промени драстично. Не използваше кредитните си карти и захвърли мобилния си телефон в една кофа за боклук в Каулун. Продаде няколко от личните си вещи за пари на улицата и изкара няколко дни без никакви пари, но не това го притесняваше. От „работата” си във фирмата се познаваше с всякакви местни измамници, контрабандисти, фалшификатори и други спекуланти, като с много от тях имаше приятелски отношения. Понякога се налагаше да се сприятелява с такива хора, за да си върши работата, и сега си поиска някои от вересиите. Знаеше, че може да си намери временна работа като докер или в някое мазе за производство на фалшиви дамски чанти, или пък друга лайняна работа като тези, които макар и лайняни, изглеждаха далеч по-примамливи от това да изгори като хрупкав бекон подобно на приятеля си Робърт Кам.

Изчака две седмици, защото искаше онези, които го търсят, да решат, че някой друг се е докопал до него или че е избягал, а и за да не го търсят и от ЦРУ. Адам знаеше, че в Ленгли гледат много сериозно на изчезването на свой агент без прикритие, особено предвид операцията на „тюлените”, но пък ЦРУ и без това почти нямаше хора тук, а и точно сега Ленгли си имаше по-важни задачи.

След като двете седмици отминаха, Адам се върна в Каулун, вече с брада и мустаци. През следващите двадесет и четири часа се снабди с нови тъмни слънчеви очила, нов мобилен телефон и нов костюм и аксесоари. Костюмът му изглеждаше безупречен — всеки в Хонконг можеше да носи страхотен костюм, защото шивачите там имаха славата на тези от „Савил Роу” и шиеха красиви костюми по поръчка за една четвърт от парите, които взимаха лондонските им колеги.

Адам знаеше, че можеше да напусне Хонконг и да се върне в Щатите. Там определено щеше да е в безопасност от триадите и почти сигурно от комунистически Китай.

Но не мислеше да тръгва от Хонконг, без да научи повече за сенчестата група хакери, на която се натъкна и която беше причинила смъртта на Бог знае колко хора. Американците може и да пипнаха Джа, но онзи, Центъра, за когото спомена Гавин Биъри, сигурно още работеше.

Адам нямаше да ходи никъде, преди да открие Центъра.

Главния майкотаковач.

След като си пое дълбоко дъх няколко пъти и си нашепна разни неща за кураж, Адам тръгна към компютърния център в Монкок така, сякаш е собственик на цялата сграда, и поиска да говори с мениджъра, който се занимава с наемите, като каза, че иска да наеме широко място за нов телефонен център за сингапурска банка.

Подаде визитката си, което се оказа достатъчно убедително за жената срещу него.

Тя му каза с радост, че преди две седмици са освободили два етажа, и той поиска да ги види. Жената го разведе из застланите с мокет стаи и коридори, които той огледа много внимателно, като правеше снимки и задаваше въпроси.

Адам зададе и някои въпроси лично към жената, което не беше част от първоначалния план, но пък да отиде на вечеря с нея и да измъкне информация за току-що напусналата компания изглеждаше много по-привлекателно от плана, който включваше ровене из кофите за боклук със слаба надежда да намери къс хартия с информация коя е голямата група, в която Джа участваше.

На вечерята жената говореше свободно за фирма „Комършъл Сървисиз” — голямата компютърна фирма, която напуснала съвсем скоро, и най-вече, че ги притежавали триадите и използвали ненормално много ток, че монтирали тревожно много неприятни на вид антени на покрива на сградата, като някои от тях дори не махнали, когато си тръгнали посред нощ под конвой от въоръжени хора с униформи на полицаи от охранителна фирма.

От всичко това главата на Адам се замая.

— Много любезно от страна на „Четиринадесет К”, че са им помогнали с изнасянето на оборудването.

Тя поклати глава.

— Не. Онези хора, които работеха в офисите, си опаковаха сами нещата и дойде фирма за превози, която закара всичко.

— Интересно. Ще ми трябва и на мен някой, който работи бързо и може да докара компютрите от Сингапур. Помните ли случайно името на тази спедиторска фирма?

Жената го помнеше и Адам го запамети, след което прекара приятна вечер с наемодателката.

На следващата сутрин той влезе през вратата на фирмата за товарни превози „Карго Фрейт Форуърдърс” в индустриалния център „Кайдъ” в района Нови територии северно от Хонконг. Офисът беше малък, само с един служител и Адам Яо му даде красива визитка, според която той изпълняваше длъжността мениджър по наемите в сградата на компютърния център в Монкок.

Служителят май прие думите му, без обаче да се впечатлява особено силно. Почти не отмести поглед от телевизора.

Яо каза:

— В деня, когато фирмата ви откара оборудването на „Комършъл Сървисиз” от нашата сграда, пристигнаха два палета със забавени в митницата техни компютри таблети. Сега пратката е в нашия склад. Проверих опаковъчния лист и там пише, че пратката е комплектна, но някой е объркал нещо и едва по-късно разбрали, че тези два палета не са доставени. Някой ще остане много недоволен, ако тези стоки не заминат с останалата пратка.

Служителят не показа абсолютно никакъв интерес.

— Това не е мой проблем.

Яо не се предаваше.

— Не, то е мой проблем, само че вие сте подписали неправилен документ. Ако дойдат при мен да търсят триста и шестдесет таблети, за които сте се подписали вие, мога да им кажа, че сигурно превозвачът ги е загубил.

Служителят изгледа Яо е раздразнение.

Адам се усмихна.

— Виж, човече, искам да постъпя правилно.

— Оставете ги тук. Ние ще ги закараме на клиента веднага, след като те забележат несъответствието.

— Надявам се, че не изглеждам толкова глупав. Няма да ви дам стока на стойност един милион хонконгски долара, която е законно внесена от Китай. Така вие можете да я продадете на улицата и да кажете на клиента, че аз не съм ви я доставил. Аз искам клиентът ни да е доволен и вие трябва да искате същото. Оплескахме се малко, случва се, и опитвам да оправя нещата тихо. Ако ми направите лична услуга и ми кажете пристанището на разтоварване и името на човека, който се е подписал за стоките, ще мога да ида направо при тях, без да занимаваме клиента с тези неща.

Адам най-често получаваше онова, което иска, с невероятните си социални умения, каквито притежаваха повечето добри шпиони. Представяше се като професионалист, говореше учтиво и се държеше спокойно и самоуверено. Трудно му отказваха. Но понякога постигаше успех по-скоро с дразнещата си настоятелност.

Този момент беше такъв. След като няколко минути казваше „не”, чиновникът реши, че собственият му мързел и придържането към фирмената политика няма да го отърват от досадния млад мъж с хубавия костюм.

Чиновникът се премести със стола към компютъра си, като демонстрира колко проблемно е всичко това. Щракна с мишката върху няколко екрана, след това избра един и посочи с химикалката към данните.

— Добре. Отплавали са на осемнадесети. Точно сега е на един ден път от Токио.

Мъжът продължаваше да гледа компютъра.

— Къде отиват?

— След това за САЩ, а после за Мексико.

— Товарът. Къде ще разтоварят четиринадесетте палета?

Мъжът наведе глава настрани.

— Вече не са на кораба. Разтоварили са ги на деветнадесети, в Гуанджоу.

— Гуанджоу?

— Да. Нелогично е. Казахте, че нещата са внесени от Китай, което значи, че са заплатени всички мита, данъци и тарифи. И след това ги връщат в Китай? Кой постъпва така, по дяволите?

Адам знаеше, че никой не постъпва така. Но разбра къде Центъра е преместил организацията си.

Центъра се намираше в Китай. Нямаше друго обяснение. И нямаше начин да провежда такава мащабна операция, без китайските власти да знаят за нея.

Нещата в мислите на Яо дойдоха бързо по местата си, докато стоеше пред гишето. Центъра работеше за Китай. Джа работеше за Центъра. Джа стоеше зад отвличанията на безпилотните самолети.

Дали групата на Центъра не беше някаква организация под чужд флаг, създадена от китайците?

Това го смрази, но Яо не можеше лесно да си представи друго обяснение. Сега му се искаше да може да каже на някого в ЦРУ какво е научил и какво възнамерява да прави. Но желанието му да остане жив се оказа по-силно от това да получи потупване по рамото или приятелска ръка.

Щеше да премине през границата. Щеше да намери „Центъра” и неговата организация. И след това щеше да реши какво да прави.

Валентин Коваленко стана рано тази сутрин. Взе метрото от града за Арлингтън, по линията под реката, провери набързо дали не го следи някой, след което в седем и петнадесет сутринта влезе в обществения паркинг „Болстън”.

Днешните инструкции се оказаха ясни, макар и необичайни. За първи път от пристигането си тук щеше да ръководи агент. Според Центъра това щеше да е приоритетната му задача тук, в Съединените щати, затова трябваше да се отнесе сериозно и да я изпълни добре.

Днес трябваше да се срещне с агента, но тук имаше подтекст, който Центъра му изясни предишната вечер през „Криптограм”. Агентът беше държавен служител и съучастник на Центъра, когото не познаваше лично, като самият той ръководеше свой агент.

От Коваленко се изискваше да накара мъжа да окаже по-сериозен натиск над агента си, за да получи резултати.

Предишната вечер Центъра представи всичко като детска игра и наистина поне не включваше свързването му с нещо като убийството на петима служители на ЦРУ.

Но Коваленко не можеше да знае колко важна е тази операция просто защото не му казаха кой е крайната цел. По обичая си Центъра казваше съвсем малко, затова Валентин знаеше само, че трябва да натисне агента си да натисне своя агент, който пък трябваше да компрометира крайната цел.

— Така не се провежда ефективно разузнаване — беше казал Коваленко на глас предишната вечер.

И все пак СВР искаше от него да изпълнява заповедите, поради която причина той се намираше тук, в мразовития гараж рано сутринта, и чакаше срещата с агента.

В паркинга влезе миниван „Тойота” и спря до Коваленко, който дочу рязкото отваряне на ключалките. Качи се на предната седалка и се озова до едър мъж със смешен перчем сиво-руса коса, който падаше в очите му.

Мъжът протегна ръка.

— Дарън Липтън. ФБР. Как сте, по дяволите?