Код "Заплаха"

ПЕТДЕСЕТ И ОСЕМ

Коваленко разтърси ръката на мъжа, но не се представи. Само каза:

— Центъра поиска да работя директно с вас. Да ви помогна с достъпа до ресурси, които може да ви трябват за изпълнение на задачата.

Не казваше истината. Валентин знаеше, че мъжът е агент на ФБР в отдела за национална сигурност. Категорично имаше достъп до много повече ресурси от тези на Валентин. Не, Коваленко се намираше тук, за да го натиска да даде резултат, но нямаше смисъл да започва разговора или отношенията им, колкото и краткотрайни да са те, със заплахи.

Американецът стоеше загледан в него дълго време, без да каже нищо.

Коваленко се изкашля.

— Като казах това, знайте, че очакваме резултатите незабавно. Вашата цел е много важна за…

Едрият мъж го прекъсна с тътнещ вик:

— Ти да не се ебаваш с мен, бе?

Коваленко се отдръпна рязко, изненадан.

— Моля?

— Наистина ли? Искам да кажа… наистина ли?

— Господин Липтън, не знам какво…

— Проклетите руснаци? Работя за проклетите шибани руснаци?

Коваленко се съвзе от шока. Всъщност изпитваше съчувствие към агента. Знаеше какво е да няма представа за чия страна рискуваш живота и свободата си.

— Нещата не са каквито изглеждат, специален агент Липтън.

— Така ли? — запита Липтън и фрасна волана с ръка. — Силно се надявам да е така, защото ти приличаш на шибан руснак.

Коваленко свали поглед към ноктите на пръстите си за момент. Продължи:

— Така е, но знам, че агентът ви е поставил програма за проследяване на мобилния телефон на целта. Но не получаваме информация. Смятаме, че не ползва телефона. Ще продължим с физическо наблюдение, ако няма незабавни резултати. Това ще изисква вашето участие, моето и вероятно на други. Не трябва да ви обяснявам, че тази работа изисква дълги часове и никакъв комфорт.

— Не мога да се занимавам. Имам работа и семейство.

— Очевидно няма да правим нищо, което да породи подозрения във ФБР. Вие няма да провеждате наблюдение, когато сте необходими в офиса. Но семейството ви си е ваш проблем, не наш.

Липтън изгледа Коваленко продължително.

— Мога да ти скърша кльощавия шибан врат.

Този път Коваленко се усмихна. Може и да не знаеше нищо за агента на Липтън или кой е обектът на агента на Липтън, но знаеше някои неща за Дарън Липтън. Центъра му беше изпратил всичко.

— Ако опитате да ми счупите шибания врат, специален агент Липтън, няма да успеете. Но дори и да успеете, миналото ви ще излезе наяве много бързо, защото Центъра ще ви се ядоса и двамата знаем как ще постъпи той.

Липтън отклони поглед напред, през стъклото на колата.

Коваленко продължи:

— Детската порнография, господин Липтън, на вашия компютър, или поне в количествата и разнообразието, намерени там, е нещо, заради което много бързо ще се озовете зад решетките. Не знам как са нещата във вашата страна, но предполагам, че един бивш федерален агент ще има трудности в затвора. Освен всичко това знайте, че ще се разчуе от нас какви са престъпленията ви и мисля, че животът ви в затвора ще стане особено… брутален — каза той и се наведе към Липтън заплашително.

Липтън прехапа долната си устна, докато гледаше напред. Пръстите му заудряха по волана.

— Ясно — каза тихо той с много по-различен тон от предишния и повтори: — Ясно.

— Отлично. Сега е време да окажете максимален натиск върху агента си.

Липтън кимна, без да гледа към руснака до себе си.

— Ще се обаждам да ви проверявам.

Липтън кимна. И запита:

— Това ли е?

Коваленко отвори вратата и излезе от минивана.

Липтън включи двигателя и изгледа руснака, преди той да затвори вратата. Поклати глава и промърмори:

— Проклетите руснаци.

Коваленко затръшна вратата и отстъпи, докато колата излезе на заден и тръгне към изхода на гаража.

— Ще ти се — отвърна тихо Валентин Коваленко, докато гледаше изчезващите светлини на колата.

Дарън Липтън се срещна с Мелани Крафт в кафенето „Старбъкс” на ъгъла на улиците „Кинг” и „Сейнт Асаф”. Тази сутрин тя бързаше, защото трябваше да подготви всичко в офиса на директорката си за оценката на изтичането на информация, заради което вероятно беше компрометирана тайната квартира на улица „Проспър”, а имаше и среща в осем, за която не можеше да закъснее.

Но Липтън настояваше прекалено много и затова тя му каза, че ще се срещнат само за десет минути, преди тя да се качи на автобуса.

Веднага разбра, че той е по-притеснен от обикновеното. Не й се хилеше както обикновено. Вместо това беше напълно делови.

— Изхвърлил е телефона си — каза Липтън още щом седнаха.

Това изнерви Мелани. Дали Джак не е открил програмата?

— Така ли? Не ми е казвал нищо за това.

— Ти да не си му казала? Да не си казала нещо за локализиращата програма на ФБР?

— Шегуваш ли се? Разбира се, че не. Да не мислиш, че просто така ще му призная всичко над чаша бира?

— Е, нещо го е накарало да се отърве от него.

— Сигурно подозира — каза Мелани тихо при мисълта колко резервиран беше Джак през почивните дни. Не беше отговорил на поканата й да излязат в събота вечерта. На следващата сутрин й каза, че се чувства зле и ще си вземе малко почивка. Тя му предложи да дойде при него, но той й каза, че иска да си отспи.

И сега Липтън й казваше, че е възможно, и даже вероятно, Райън да е открил програмата.

Тя извика:

— Програмата трябваше да е неуловима!

Липтън вдигна длани.

— Така ми казаха. Аз не знам. Не съм техничар. По хората си падам — отвърна той и се усмихна слабо.

Мелани стана.

— Направих точно каквото искахте. Никой не ми е казвал, че ще изгоря. Обясни на Пакард, или аз ще му кажа, че приключих с вас.

— В такъв случай двамата с баща си ще идете в затвора.

— Вие нямате нищо срещу него. Иначе да сте го арестували още преди години. А ако нямате нищо срещу него, значи нямате нищо и срещу мен.

— Скъпа, това не е от значение, защото ние сме ФБР и имаме най-добрите полиграфи и оборудване за разпит на земята. Ще вкараме малкия ти задник в една стая, ще те вържем на пърдящата възглавничка и ще те питаме за Кайро. И ти ще си тази, която ще изпрати баща си в затвора.

Мелани се извърна и изхвърча нагоре по улицата, без да каже нищо повече.

Наричаха го „горещата седалка”. Траш и Чийз изтичаха на пистата и застанаха под двата изтребителя, които бяха кацнали преди малко, за да изчакат пилотите им да слязат и техниците да се заемат с презареждането с гориво, без да гасят по един двигател, за да не се налага да рестартират всички системи на самолета. След това Траш и Чийз се качиха на самолетите, навряха се в кабините, все още топли от предишните пилоти. Бързо се вързаха с коланите, включиха комуникационните си линии и шланговете за въздух, включиха втория двигател и излязоха на пистата.

Преди три дни, когато започнаха да патрулират над Тайванския проток в тайвански самолети, имаше по един самолет за всеки пилот. Но засиленото им ползване си каза думата, особено за по-старите модели „Хорнет”, и четири от тях сега се намираха в ремонт, поради което се налагаше да летят на „гореща седалка”.

Един беше прострелян, но младият пилот, след като се катапултира успешно, беше спасен от тайвански патрулен кораб, чиито моряци изпаднаха в шок, че прибират американец. Друг самолет се беше блъснал в отломки от улучен от него китайски изтребител и пилотът му го приземи аварийно на южния край на острова.

Пилотът оцеля, но със сериозни наранявания и се говореше, че повече няма да може да лети.

През последните три дни Съединените щати претърпяха една бойна загуба, но причиниха девет на китайските ВВС. Тайванците загубиха единадесет от своите самолети F–16 и шестима пилоти — болезнен резултат за такава малка войска, но нещата можеше да са много по-зле без двете дузини американци, които правеха всичко по силите си, за да държат китайците настрана.

Нещата ставаха опасни и на морско ниво. Една китайска противокорабна ракета потопи тайвански крайцер. От Народната освободителна армия заявиха, че са го направили, след като крайцерът потопил китайска дизелова подводница, но по всичко си личеше, че подводницата се е самопотопила, защото едната от мините, която залагала, се оказала неправилно настроена и се блъснала в трюма на подводницата.

И в двата случая с потопените съдове имаше смъртни случаи. Все още не се водеше открита война, или поне не в този момент, но човешките и материалните жертви нарастваха всекидневно.

Траш и Чийз получиха заповед да летят на юг тази сутрин, заради прогнозите за буря и макар китайците да не изпращаха толкова много самолети в лошо време, двамата американци не смятаха, че патрулът ще е лесен.

През вчерашния ден Чийз успя да свали втори самолет. Докато изтребителят на Траш го пазеше, Чийз изстреля радарно насочвана ракета AIM–120 AMRAAM, която свали един китайски изтребител J–5, докато нападаше няколко тайвански F–16 на тридесет мили северно от Тайпе.

Това значеше, че двамата морски пехотинци имат общо четири свалени самолета, а заради двата „Супер 10”, които свали с оръдието си, Траш вече се превръщаше в легенда. Пилотите се дразнеха, че съвсем малко хора, дори и във Военноморските сили, знаят, че ескадрилата е тук, в Тайван, и че се бие срещу китайците, но най-много се ядосваше Чийз, защото нямаше да може да изрисува на своя самолет в базата в Япония колко чужди е свалил.

И все пак страхът, стресът, опасностите и изтощението не значеха нищо за двамата млади американци, които не искаха за нищо на света да се разменят с някой друг тука. В кръвта им беше да летят, да се бият и да защитават невинните.

Самолетите им излетяха от военновъздушната база „Хуалиен” и се понесоха на юг към протока и бурята.