Код "Заплаха"

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТ

Мелани Крафт седеше на дивана в хола на своя фургон апартамент на улица „Принцес” в стария град Александрия. Обикновено по това време, седем вечерта, тя се намираше при Джак или работеше до късно, но тази вечер Джак го нямаше и тя искаше да поседи на дивана в тъмното, да гледа телевизия и да мисли за нещо различно от проблемите си.

Превключваше каналите, реши да не гледа „Дискавъри” за Близкия изток, както и „Хистори Чанъл” за живота и кариерата на президента Джак Райън. Обикновено и двете предавания биха я заинтригували, но точно сега искаше да вегетира.

Реши да гледа предаване за дивите животни в Аляска. Убедена беше, че то ще задържи вниманието й и ще й помогне да не мисли за всичко, което се случваше сега.

Мобилният й телефон в другия край на масичката за кафе пред нея избръмча. Тя погледна към екрана с надеждата, че обаждането ще е от Джак. Не беше той. Мелани не позна номера, но видя, че кодът е от Вашингтон.

— Ало?

— Хей, момиче. Какво правиш?

Обаждаше се Дарън Липтън. Тази вечер изобщо не й се искаше да разговаря с него.

Покашля се, за да прочисти гърлото си, и каза с делови тон:

— С какво мога да съм ви полезна, специален агент Липтън?

— Старши специален агент, но нищо.

Изглежда Липтън беше в добро настроение, дори закачливо. Мелани веднага реши, че той навярно е пиян.

— Старши специален агент — поправи се тя.

— Слушай, трябва да се видим за бърз разговор. Ще отнеме само петнадесет минути.

Мелани знаеше, че не може да откаже. Но не беше готова и да се съгласи. Не искаше Липтън да си мисли, че тя е неговото кученце или лична собственост, която ще дотича при всяко повикване. Въпреки че се чувстваше точно по този начин след разкритието, че агентът държи цялото й бъдеще в ръцете си.

Тя отговори:

— За какво става дума?

— Ще го обсъдим утре. Какво ще кажеш за чаша кафе? Седем и половина сутринта. Аз ще дойда при теб. Какво ще кажеш за „Старбъкс” на улица „Кинг”?

— Добре — отвърна Мелани и затвори телефона, след което се върна към предаването, в което показваха как мечки гризли ловят сьомга, но в главата й се въртяха тревожни мисли.

Мелани и Липтън седнаха на маса на открито в прохладното и ветровито есенно утро. Вятърът развяваше косата около лицето й, докато тя пиеше кафето си. Липтън седеше с разкопчан черен шлифер, под който се виждаше тъмносин костюм, и носеше слънчеви очила въпреки облачното небе.

Тя се питаше дали мъжът не крие зад тях кървясалите си очи. Във всеки случай така, с очилата и със синия костюм и черен шлифер, той приличаше напълно на човек от ФБР за всички в кафенето или на тротоара.

След минута едностранни общи приказки Липтън се зае с важните неща.

— Шефът ми иска повече неща от теб. Опитах да му противореча, но ти не си ни дала нищо от последния разговор насам.

— Не знам повече, отколкото знаех и тогава. Имам чувството, че искате от мен да го хвана как предава ядрени тайни на руснаците или нещо такова.

— Или нещо такова — каза Липтън. Отметна перчема пепеляворуса коса от очилата си и бръкна в сакото си. Извади оттам топ документи и го вдигна.

— Какво е това?

— Съдебна заповед за поставяне на локатор на мобилния телефон на Райън. ФБР иска да следи постоянно движенията му.

— Какво? — тя взе документите от ръката му и се зачете.

— Имаме доказателства, че провежда подозрителни срещи с граждани на чужди страни. Искаме да видим какво става по време на тези срещи.

Мелани се чувстваше разярена, че следствието не е прекратено. Но й хрумна друго нещо.

— Това какво общо има с мен? Защо дори ми го казвате?

— Защото ти, красива госпожо, ще сложиш маяка в телефона му.

— О, не, няма! — сопна се Крафт.

— Боя се, че има. В мен е картата, която трябва да използваш. Няма физическо устройство, което той да намери, защото всичко става с програмата. Ти само трябва да вкараш тази малка карта в телефона, да оставиш програмата да се зареди и да извадиш картата. Операция за тридесет секунди. Мелани погледна към улицата.

— Нямате ли хора за това?

— Да. Ти си този човек. Моят човек с нещата, ако се сещаш какво имам предвид — отвърна мъжът и погледна към бюста й.

Мелани го погледна недоумяващо.

— О — каза Липтън и се разсмя. Смехът му прозвуча като лай. — Май ще получа още един десен в зъбите?

Мелани установи от тона и от изражението му, че той май се радваше, когато тя го удари.

Каза си, че няма да направи точно това отново.

Почака малко, за да се успокои. Знаеше, че с информацията на ФБР за нея и баща й Липтън можеше да я накара да прави каквото си поиска. Тя отговори:

— Преди да се съглася, искам да говоря с някой друг в Отдела за национална сигурност.

Липтън поклати глава.

— Аз ръководя, Мелани. Приеми фактите.

— Не казвам, че ми трябва нов ръководител. Само искам и друг да потвърди нещата. Някой над теб.

Сега почти постоянно ухиленото лице на специалния агент стана сериозно.

— Това в ръката ти е съдебна заповед. Подписана от съдия. Какво повече искаш?

— Аз не съм ти робиня. Ако го направя, искам уверение от ФБР, че няма да продължаваш да ме използваш. Правя го и край.

— Не мога да обещая такова нещо.

— В такъв случай намери някой, който може.

— Няма да стане.

— Значи приключихме — отвърна Мелани и стана.

Той скочи бързо на крака.

— Ти разбираш ли колко неприятности мога да ти създам?

— Аз само искам да говоря с някой друг. Ако не можеш да уредиш това, не мисля, че имаш и влиянието да ме пратиш в затвора.

Тя се смеси със сутрешната тълпа, която отиваше по улица „Кинг” към метрото.

Хотел „Пенинсюла” се намира на южния връх на Каулун и от него се вижда пристанището „Виктория” в заможен квартал на име Дзиеншадзуй. Петзвездният хотел е отворил за първи път вратите си през 1928 г.‍ и с гордост носи стария си колониален чар.

Разположен в малък коридор, до който се стигаше край редица от четиринадесет зелени „Ролс-Ройс Фантом” с удължена база пред сградата и през огромното пищно обзаведено фоайе на хотела, един асансьор изкачва бързо гостите на хотела до последния етаж. Там ултрамодерният луксозен ресторант „Феликс”, разработен по дизайн на Филип Старк, сервира съвременна европейска храна пред прозорците, които гледат към пристанище „Виктория” на остров Хонконг. В горния край на малко спираловидно стълбище се намира неголям бар, в който четирима американци седяха в един ъгъл, пиеха бира от бутилки и гледаха към светлините.

— Сутринта ти спомена, че ситуацията с ФастБайт е комплицирана. Какво искаше да кажеш? — запита Чавес.

Яо отпи от своята бира „Циндао”.

— Истинското му име е Джа Шухай. Двадесет и четири годишен. От Китай е, но заминал за САЩ като дете и станал американски гражданин. Станал е хакер още като дете, но получил право да борави със секретни данни и започнал работа за изпълнител на поръчка от военните — извършвал е проверки за проникване в системите им. Открил е как може да прониква в тях, опитал да предаде тази информация на Китай и тогава го заловили и изпратили в затвора.

— Кога са го пуснали?

— Не са. Лежал е във федерална изправителна институция с минимална охрана — в Калифорния. Пуснали го да работи — да обучава възрастни хора да си служат с компютър и един ден… пуф.

— Чупил ли се? — запита Чавес.

— Да. Федералните преровили дома му и всички стари познати контакти, но не го открили. Бегълците почти винаги се връщат към стария си начин на живот, дори ако е просто за да се обадят на семейството си, но Джа не го сторил. Съдебният пристав заключил, че китайците са му помогнали да излезе от САЩ и да се върне в Китай.

Биъри се обърка:

— Но тук не е Китай.

— Не, не е. Изненадан съм, че той се появи тук, но има и друго нещо още по-изненадващо.

— Какво е то?

— Сега е с „Четиринадесет К”.

Чавес наклони глава настрани.

— „Четиринадесет К?” Триадите?

— Точно така.

Райън се изненада, че Динг знае за тази организация. Лично той за първи път чуваше за „14К”.

— Това банда ли е?

Чавес отвърна:

— Не като тези в Щатите. Тук е незаконно дори да кажеш, че си един от тях. Нали така, Адам?

— Да. Никой в Хонконг не си признава, че е от триадите. Ако си на по-висок пост сред тях, отиваш в затвора за петнадесет години.

Динг обясни на Райън и Биъри:

— Триадите имат около два и половина милиона членове по света. Името всъщност е „Санхъхуй” или „Обществото на трите хармонии”. „Четиринадесет К” са само едно от многото разклонения, но в наши дни са най-силните тук. Само в Хонконг имат към двадесет хиляди членове.

Адам каза:

— Впечатлен съм.

Чавес махна с ръка.

— В моята работа е добре да знам кой кой е, като ида на ново място.

— Значи — намеси се Райън — ФастБайт двадесет и две е техен член?

— Не мисля, че им е член, но определено е свързан с тях.

— Ако не е член на триадите, какви са му отношенията с тях? — запита Джак.

— Вероятно защита. Човек като него може да печата пари. Може да седне на компютъра си и след няколко часа да открадне номерата на кредитните карти на десет хиляди души. Хлапето е златна мина заради тези умения, така че „Четиринадесет К” вероятно го пазят точно по тази причина.

Чавес каза:

— Добре ли го охраняват?

— Денонощно с него има охрана. Съпровождат го, когато тръгне на работа, когато се връща от работа, охраняват офиса му и стоят и пред жилищния блок. Той обича да ходи по магазините, да излиза на дискотеки и клубове, но посещава основно контролирани от „Четиринадесет К” барове и квартали и винаги ходи с биячи до себе си. Положих всички усилия да разбера с кого се движи, но както виждате, аз съм малък бизнес. Мислех, че се справям добре и че стоя на разстояние, но онзи ден се изясни, че са ме разкрили.

— Имаш ли представа как? — запита Динг.

— Никаква. Една сутрин просто с него имаше повече охрана и определено се оглеждаха за нещо конкретно. Сигурно са ме разкрили предишната вечер.

Динг каза:

— Струва ми се, че ви трябват нови хора, за да помагат в наблюдението.

Яо вдигна вежди:

— Вие ли се наемате?

— Абсолютно.

Яо запита:

— Вършили ли сте подобни неща?

Динг се усмихна.

— Доста. Райън ми е помагал също няколко пъти. Приятно му е.

Джак кимна.

— Сигурно ми е в кръвта.

— Сигурно.

Райън долови нотка на подозрение в тона на Адам Яо. Определено мъжът имаше набито око.

Яо запита:

— Просто от любопитство, какъв вид наблюдение? Искам да кажа, освен тукашната ситуация, с какви други подобни неща се занимава „Хендли Асошиейтс”?

Динг отговори:

— Обичайното бизнес разузнаване. Не мога да говоря с подробности.

Адам, изглежда, прие отговора и насочи погледа си към Гавин Биъри.

— Господин Биъри, а вие ще се присъедините ли към нас?

Чавес отговори вместо него:

— Гавин ще остане тук, в хотела, и ще ни оказва подкрепа.

Адам Яо бръкна в джоба си и измъкна своя айфон. Извика на екрана една снимка и подаде устройството.

— Джа Шухай — каза той.

Щръкналата коса, бижутата и облеклото на пънкар изненадаха Динг и Джак.

— Не очаквах точно това — каза Динг.

— Представях си по-млад китайски вариант на Гавин Биъри — призна Райън.

Всички, включително Гавин, се разсмяха.

Яо каза:

— Много хакери в Китай се смятат за нещо като рок звезди от контракултурата. Истината е, че често пъти дори цивилните като Джа работят за китайските комунисти, и затова всъщност са съвсем обратното на контракултурата.

— Няма начин този да работи за китайците, нали? — запита Райън.

Яо поклати глава.

— Фактът, че е тук, в Хонконг, а не в Китай, и че се движи под протекцията на триадите са два големи довода срещу теорията, че хлапето бачка за Китайската народна република.

Райън не можеше да не се съгласи с това логично заключение на Яо.

След като приключиха темата, Яо довърши бирата си.

— Добре, момчета. Можем да поемем Джа, когато излезе от Компютърния център утре вечерта. Ние тримата може пък да успеем и да заснемем и някой от контактите му.

Всички се съгласиха с това.

— Но преди това — каза Адам — е добре да се разходим из града като суха тренировка, за да видим как ще работим заедно. Искате ли да се срещнем по-рано, за да се поупражним в следенето за час-два?

— Добра идея — каза Динг, след което пресуши бирата си и поиска сметката.

Когато мъжете се насочиха към изхода на ресторанта, един млад американец, който вечеряше с привлекателна жена, стана и бързо изтича към Джак. Динг застана между него и Райън и вдигна ръка, за да го спре.

Мъжът каза прекалено силно:

— Младши?

— Да?

— Голям почитател съм на баща ви! Радвам се да ви видя! Много сте пораснали.

— Благодаря — усмихна се учтиво Джак. Не познаваше мъжа, но имаше известен баща, това означаваше, че някои хора познават и него.

Мъжът се усмихваше, но дребният и жилав латиноамериканец, който го гледаше злобно, поохлади радостта му.

Джак се ръкува с мъжа. Очакваше да му поиска автограф или да се снима с него, но усещаше охлаждащия ефект на Чавес.

Яо, Райън, Чавес и Биъри тръгнаха през фоайето.

— Басирам се, че това омръзва доста — каза Адам на Джак.

Райън се засмя.

— Да те познават ли? Не е голям проблем. Преди ме забелязваха десет пъти повече.

Гавин каза:

— В офиса онзи ден дойде един доставчик, който не знаеше, че Райън работи за нас. Когато ги запознах, имах чувството, че онзи ще се насере от вълнение. Трябва да е голям почитател на бащата на Джак.

Всички се разсмяха. Екипът от Колежа пожела на Адам приятна вечер и китаецът излезе навън, за да се качи на ферибота през пристанището и да се прибере в апартамента си.