Код "Заплаха"

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

Капитан Брандън (Траш) Уайт вдигна очи от приборите, погледна навън през кабината, но освен черната нощ и капките дъжд, които се стрелкаха в светлините на самолета му, не виждаше нищо.

Някъде там, напред и малко наляво, на няколкостотин метра под него, малък като пощенска марка самолетоносач се люлееше нагоре-надолу в развълнуваното море. Приближаваше се към него със скорост от сто и петдесет мили в час, но ветровете на тази височина го забавяха, ускоряваха или отклоняваха наляво и надясно.

Но след няколко минути с Божията помощ щеше да кацне на онази подскачаща пощенска марка.

Извършваше кацане от тип „трети” — нощно, което изискваше „да лети според стрелките”, които автоматичната система за приземяване на самолетоносач показваше на дисплея пред него. Той се стараеше да държи кораба в средата на дисплея, което беше лесно, но му предстоеше да измине последните двеста метра, като премине от радарно управление към управление по сигнали от палубата, и почти му се искаше да се наложи да излети за нова обиколка в тази лайняна тъмнина, за да се овладее.

Казаха му, че вятърът е „надолу по ъгъла” на нивото на палубата, което значеше, че духа от носа към кърмата, което щеше да му помогне леко на по-малка височина, но тук, горе, се подмяташе натам-насам и ръцете му се изпотяваха в ръкавиците от опитите да остава на линията.

И все пак тук се намираше в безопасност, а долу, на палубата, нещата изглеждаха особено рисковани.

Траш страстно мразеше да каца на самолетоносач, а нощното кацане на самолетоносач ненавиждаше сто пъти повече. А ужасното време и разгневеното море, прибавени към уравнението, гарантираха, че за Уайт тази вечер е адски лайняна.

Забеляза кораба. Долу, отвъд дигиталната информация на дисплея, видя малка редица зелени светлини с жълта зона в средата. Това представляваше оптичната система за кацане, която ставаше все по-ярка и голяма.

След миг по радиото се чу глас, достатъчно силен, за да надделее над шума от собственото му дишане.

— Четири нула осем, три четвърти миля. Обади се.

Траш натисна бутона на разговорната уредба.

— Четири нула осем. Хорнет на пет точка девет.

С равен и успокояващ глас насочвачът отговори:

— Разбрано. Наредил си се вляво. Не се изкачвай.

Лявата длан на Траш дръпна лоста за газта съвсем малко назад, а дясната бутна лоста за управление на самолета леко надясно.

„Самолети на Морската пехота на самолетоносач. Защо? „— питаше се Траш. Разбира се, той знаеше отговора. Казваха му интегриране на носачите. Морските пехотинци вече двадесет години излитаха от самолетоносачи в резултат на умната идея на някой офицер, заседнал неподвижно зад бюрото си. Това отразяваше идеята, че всичко, което могат онези от морската авиация, трябва да го могат и летците от Морската пехота.

„Е, както и да е. „

Според Траш Уайт това, че Морската пехота го може, не значеше, че трябва да го прави. Морската пехота трябваше да излита от равни писти в джунглата или в пустинята. Пилотите трябваше да спят в палатки с камуфлажна мрежа заедно с други морски пехотинци, да газят кал, докато стигнат до самолетите си, и след това да излитат и да оказват подкрепа в боя на своите колеги от Морската пехота.

Не трябваше да живеят на някакъв проклет кораб или да излитат от него.

Така мислеше Траш, но никой не го питаше за мнението му.

Името му беше Брандън Уайт, но никой не го наричаше така. Всички му викаха Траш. Да, игра на думи с фамилното му име, но макар и по произход от Кентъки, той не можеше за никого да е бял боклук[3], освен за най-синьокръвния жител на северните щати. Баща му беше педиатър с успешна практика в Луисвил, а майка му — професор по история на изкуството в университета в Кентъки.

Наистина не произлизаше точно от тези среди, но трябваше да търпи тази позивна, защото имаше далеч по-лоши.

Познаваше един пилот от друга ескадрила, когото наричаха Пресата, което звучеше далеч по-добре от Траш, докато не научи, че онзи мъж е получил прякора си след една пиянска вечер в бар в Кий Уест. На излизане от мъжката тоалетна младият сладур закопчал с ципа топките си, не успял да разкопчае ципа и се наложило да го карат в болницата. Сестрата от Бърза помощ записала в болничния лист „тестикуларна преса” и въпреки че младият лейтенант се възстановил от неприятния инцидент, със сигурност с този прякор нямаше никога да забрави онази вечер.

На Траш Уайт му се струваше, че такъв прякор, от игра на думи с фамилното му име, е значително по-приятен.

Още в детството си Брандън искаше да е автомобилен състезател, но като тийнейджър се качи в селскостопанския самолет на бащата на приятел и това определи живота му. Онази сутрин, която прекара в полети над соевите посеви в „клозета с две дупки”, както наричаха двуместните самолети с остъклена кабина, му показа, че истинското вълнение не се състои само в това да караш кола по овална писта, а да летиш в безкрайното небе.

Можеше да избира между ВВС и Военноморските сили, но братът на негов приятел беше заминал за Морската пехота и Брандън реши да го последва, след като една вечер морският пехотинец ги заведе в „Макдоналдс” и им разказа колко е страшен и лош.

Сега Уайт беше на двадесет и осем години и управляваше тактически изтребител F/A–18C „Хорнет” — самолет, невъобразимо далечен от онзи първи „трактор”.

Траш обичаше летенето и Морската пехота. Последните четири месеца прекара в Япония, където се чувстваше отлично. Япония не предлагаше развлеченията на Сан Диего, Кий Уест или други места, които той познаваше, но все пак не можеше да се оплаче.

Не и до онзи ден, когато му казаха, че ескадрилата от дванадесет самолета ще лети за „Роналд Рейгън” и че оттам ще заминат за Тайван.

В деня, след като САЩ обявиха, че „Рейгън” отива близо до Китайската народна република, бойни самолети на Народната освободителна армия се заеха да преследват самолети на Тайван в Тайванския проток. Траш и неговите морски пехотинци получиха заповед да заминат за самолетоносача в помощ на самолетите, които вече се намираха на борда. Заедно летците от ВМС щяха да изпълняват патрулни мисии над тайванската част на Тайванския проток.

Знаеше, че китайците вероятно ще пощуреят, като видят американски самолети в защита на Тайван, но не му пукаше. Приветстваше възможността да се спречка с китайците. По дяволите, ако ще има екшън с такива самолети, Траш определено искаше да е там, и то в средата на събитията.

Но мразеше корабите. Въпреки квалификацията си за самолетоносач — всеки от Морската пехота трябваше да я получи — той имаше зад гърба си по-малко от двадесет кацания, и всичките преди повече от три години. Да, през последните няколко седмици се упражняваше на летище в Окинава, където кацаше на писта с улавящи въжета точно като на самолетоносач, но онази бетонна площадка не се друсаше в тъмното по време на дъждовна буря както палубата на „Рейгън” отдолу.

Онази писта изобщо не можеше да наподоби това, което се случваше тук.

Преди две минути водещият на Траш, майор Скот (Чийз) Стилтън, кацна на палубата, спрян от четвъртото въже при продължителното, но приемливо приземяване. Останалите десет пилоти, които идваха тази вечер, бяха кацнали преди Чийз. Траш се оказа последен в тазвечерното небе, с изключение на самолета за дозареждане с гориво, и пилотът се ядосваше, защото времето все повече се влошаваше, а той имаше по-малко от три тона гориво, което значеше възможност само за две прелитания над палубата, преди да се наложи да зареди отново и да накара всички в контролната зала на самолетоносача да го чакат.

— Газ. Ниско си — съобщи насочвачът по радиото.

Траш беше върнал газта твърде много. Отново помести лоста напред, с което вдигна самолета твърде високо.

Това значеше, че или ще хване четвъртото въже, последното на палубата, или ще трябва да скача — да изпусне всички въжета и да опита да излети отново, да се издигне в тъмното нощно небе и да заходи за ново кацане.

Твърде високо можеше и да не е добре, но си беше адски по-добре от това да е твърде ниско.

Твърде ниско, прекалено ниско, когато не може да хване дори първото въже, означаваше сблъсък с рампата, което на езика, който се ползваше на самолетоносачите, значеше да се блъсне в кораба, като убие себе си и прати запалената и потрошена машина като огнено кълбо, което ще стане ярък и светещ видеоматериал за пример как не трябва да се прави.

Траш не искаше да се налага повторно излитане, но пък алтернативата изглеждаше съвсем лайнарски.

Траш сега се съсредоточаваше върху кюфтето — светещата жълта крушка в средата на дисплея, която помагаше на летците да поддържат правилния ъгъл на захода към палубата. Въпреки човешкия инстинкт, който му казваше да гледа палубата, към която летеше със сто и петдесет мили в час, той знаеше, че трябва да следи кюфтето, защото то ще го доведе безопасно до пистата. То се намираше точно по средата на дисплея и означаваше добра глисада, със спускане по наклон три цяло и пет градуса, и му оставаха само няколко секунди, преди да докосне палубата. Изглежда му предстоеше безопасно кацане с третото въже въпреки лошото време.

Но малко преди колелата и куката в задната част на самолета да докоснат палубата, жълтата топка се вдигна над централната хоризонтална линия на дисплея.

Насочвачът каза:

— Леко.

Траш бързо отпусна газта, но топката се вдигаше все повече.

— Мамка му — промълви Траш, задъхан. Отпусна газта още повече.

— Дай газ — укори го насочвачът.

На Траш му трябваше миг, за да осъзнае какво става, но само защото не беше свикнал с кацането на самолетоносач. Въпреки идеалния заход палубата хлътна надолу, защото корабът се спускаше между две огромни океански вълни.

Колелата на самолета докоснаха палубата, но пилотът знаеше, че е изпуснал въжетата. Бутна лоста напред до упор и ускори рязко. Спусна се надолу по пистата към пълната тъмнина.

— Излитай! Излитай! Излитай! — викна насочвачът, като потвърди онова, което Траш знаеше и без него.

След секунди се озова отново в непрогледното небе, набра височина над морето и отново зае позиция за заход, като единствен самолет.

Ако не успееше да кацне сега, командирът на самолетоносача, който отговаряше за полетите, щеше да го изпрати да зарежда гориво при самолета, който обикаляше отгоре и отляво на носа на „Рейгън”.

Траш имаше силно подозрение, че пилотът на самолета цистерна не искаше да седи сред тъмнината повече, отколкото самият той, и вероятно си пожелаваше онзи задник, летецът от Морската пехота, да каца, за да се прибира и той.

Траш насочи вниманието към приборите и изпълни серия от завои, за да се насочи към окончателния заход.

Пет минути по-късно отново летеше по линията за кацане.

Насочвачът се обади:

— Четири-нула-осем, говори Падълс. Палубата се люлее малко. Опитай да се насочиш добре и не прекалявай с управлението по средата.

— Четири-нула-осем, Хорнет, четири-пет-едно.

Наблюдаваше топката — сега виждаше само нея, и тя се оказа нависоко.

Насочвачът каза:

— Разбрано. Пак си високо. Спусни.

— Разбрано.

Траш дръпна леко газта.

— Високо си и наляво — викна насочвачът. — Спокойно. Мини надясно.

Траш върна с лявата ръка газта още малко назад и наклони лоста за управление надясно.

Застана точно в центъра на палубата пред себе си, но все още се намираше нависоко.

Само няколко секунди го деляха от поредното излитане.

Но в този момент, когато прекоси прага на пистата на масивния самолетоносач, видя как светлините на палубата под него се уголемяват и как тя се издига като асансьор към черното небе.

Куката хвана третото въже и кабелът го спря рязко с усилие, достатъчно да спре за по-малко от три секунди натоварен камион с ремарке, движещ се със сто и петдесет мили в час.

Траш подскочи рязко, но радостно напред, в самолета, кацнал на палубата на „Роналд Рейгън”.

След миг гласът на командира прозвуча в слушалките:

— Е, ако ти не можеш да дойдеш на „Рейгън”, „Рейгън” ще дойде при теб.

Траш се засмя изтощен. Това кацане щеше да се запише в досието му — всички кацания се записваха. Щяха да го запишат като добро кацане, а той нямаше нищо против, но командващият му даде да разбере, че единствената причина да не се наложи пак да излита е, че корабът се издигна и го издърпа от небето.

Въпреки това летецът се радваше, че е на палубата.

— Тъй вярно — каза той.

— Добре дошъл на борда, морски пехотинецо.

— Semper Fi[4] — отвърна Траш с малко престорен кураж. Пусна лоста за управление и газта и вдигна ръце пред лицето си. Трепереха леко, което не го изненада никак.

„Мразя корабите” — каза си той.