Код "Заплаха"

ДВАДЕСЕТ

В десет сутринта в понеделник, след обръщението на президента Уей пред нацията, Овалният кабинет беше пълен. Дванадесет мъже и жени седяха на двата дивана и шестте стола, а президентът на Съединените щати Джак Райън премести собствения си стол пред бюрото, за да се намира по-близо до тях.

Отначало Райън мислеше да проведе срещата в конферентната зала в мазето в Западното крило. Но реши, че Овалният кабинет е по-подходящ, защото всъщност Китай не беше направил нищо повече от няколко завоалирани заплахи на дипломатичен език. Освен това реши да събере всички тук отчасти и защото възнамеряваше да свика войнството си, за да се заемат с една задача, която според него не бе получила достатъчно внимание от администрацията му през първата година на неговия мандат.

А и Овалният кабинет даваше необходимата тежест за случая.

На дивана пред и вдясно от Райън седяха държавният секретар Скот Адлър и директорът на Националното разузнаване Мери Пат Фоли. До тях се намираше вицепрезидентът Рич Полан. От другата страна на масичката за кафе, на другия диван, седеше директорът на ЦРУ Джей Кенфийлд, разположил се между министъра на отбраната Боб Бърджис и секретаря на администрацията Арни ван Дам. Съветничката по националната сигурност Колийн Хърст седеше на фотьойла в далечния край на масата за кафе. По другите столове, наредени около нея, седяха председателят на Обединеното командване на армията генерал Дейвид Обермайър, посланикът на САЩ в Китай Кенет Ли и главният прокурор Дан Мърей.

Зад тях и пред Райън, от лявата и дясната им страна, седяха шефът на Агенцията за национална сигурност и министърът на търговията.

Присъстваше и командващият Тихоокеанския флот адмирал Марк Йоргенсен. Министърът на отбраната Бърджис беше поискал позволение да доведе Йоргенсен, защото той познаваше възможностите на Китай в Южнокитайско море по-добре от всеки друг.

Докато всички се настаняваха по местата си и се поздравяваха тихо, Райън погледна посланик Кенет Ли. САЩ за първи път имаха роден тук китаец за посланик в Китай, когото накараха да се прибере от Пекин предишния ден и самолетът му току-що беше кацнал в базата „Андрюс” след седемнадесетчасов полет. Райън виждаше, че независимо от добре изгладения костюм, посланикът е с подути очи и леко отпуснати рамене.

— Кен — каза президентът, — за момента мога само да ти предложа извинения, че те накарах да се върнеш така бързо, и безплатно кафе.

В стаята се чу смях.

Кенет Ли се усмихна уморено и отговори:

— Няма нужда от извинения. Радвам се, че съм тук. И благодаря за кафето, господин президент.

— Радвам се, че си при нас.

Райън се обърна към всички в стаята, като погледна над тесните си очила, спуснати почти до върха на носа му:

— Дами и господа, президентът Уей привлече моето внимание и се надявам много да е привлякъл и вашето. Искам да знам какво знаете вие, а и какво мислите. Както винаги, казвайте ясно, обяснявайте разликата между двете.

Мъжете и жените в Овалния кабинет кимнаха и Джак Райън разбра от погледите им, че всеки тук счита злокобната прокламация на Уей за достатъчно важна.

— Да започнем с теб, Кен. Допреди двадесет часа считах президента Уей за хардлайнер в страната си, но и за човек, който знае от коя страна е намазана филията. Той изглеждаше най-ориентираният към бизнеса и капитализма водач, за какъвто сме можели да се надяваме. Какво се промени?

Посланик Ли каза достатъчно силно, за да го чуят всички в стаята:

— Откровено казано, господин президент, нищо не се е променило в желанието му да прави бизнес със Запада. Той желае нашия бизнес и има нужда от него. Предвид икономическите проблеми пред Китай, сега сме му по-необходими от всякога и го знае по-добре от всеки.

Райън зададе следващия въпрос към посланика:

— Тук, на Запад, познаваме Уей в различна светлина от тази на „нахакан” поддръжник на партийната линия. Какво можеш да ни кажеш за него? Дали е така добър, както мнозина смятат, или е толкова лош, колкото мнозина се опасяват, особено в светлината на протестите в Китай тези дни?

Ли обмисли въпроса, преди да отговори:

— Китайската комунистическа партия заставя населението да се закълне във вярност към нея още от 1949 г.‍ Движението „Туидан”, което получава ограничени отзиви в западната преса, се смята за огромно културно явление вътре в страната, особено сред гвардията от стари партийци. Сериозно са разтревожени от него. Освен това имаше стачки, протести за човешките права, растящо безпокойство в провинциите, а през последните два месеца дори и някои дребномащабни бунтове далече от столицата. През последните четиридесетина години на Запад всички мислят, че с развитието на капитализма и засиленото участие в останалия свят китайският народ бавно, но сигурно ще премине към по-либерален начин на мислене. Но за съжаление тази теория за „либерална еволюция” не се осъществи. Вместо да прегърне политическото либерализиране, Китайската комунистическа партия се съпротивлява и става все по-параноична спрямо Запада, както и по-враждебна към либералните ценности. Уей може да е начело на икономическия либерализъм, но е водещ и в борбата срещу движението „Туидан” и личните свободи.

Скот Адлър, държавният секретар, каза:

— Уей винаги е бил двуличен. Той вярва в партията, в предаността на централното правителство. Просто не вярва в комунистическия икономически модел. Откакто е на власт, мачка несъгласните, отказва свободното преминаване между провинциите и на ден забранява повече интернет страници, отколкото предшествениците му за цял месец.

Райън отвърна:

— Но го прави с широка усмивка на лицето и с вратовръзка като на випускник от наш университет, и затова световната преса го оставя на спокойствие.

Посланик Ли се намеси:

— Може би не пълно спокойствие, но определено не го закачат много.

Джак поклати глава. Помисли малко, но не каза, че световната преса харесва Уей Джънлин повече, отколкото Джон Патрик Райън.

— Какви са намеренията му? Защо е това дрънкане на саби? Дали иска просто да разпали партията и армията си? Скот?

— Не смятаме така — отговори държавният секретар. — За такива неща говорят генерали и адмирали и се справят доста добре със засилването на националистическа гордост и неприязън към съперниците в региона. Но Уей би трябвало да знае, че ако той, определено немилитаристичният президент и генерален секретар, се изправи, за да говори от името на генералите, ще си развали реномето в целия свят. Не го е направил, за да парадира като политик. Това, изглежда, е преминаване към агресивна политика и трябва да го приемаме като такова.

— Значи казваш — запита Райън, като се приведе напред, — че това означава да използват Народната освободителна армия, за да завземат контрола върху Южнокитайско море?

— Ние в Държавния департамент сме много обезпокоени, че армията им ще се насочи на юг, за да засили влиянието си.

Райън обърна глава към директора на Националното разузнаване. Като началник на всичките седемнадесет разузнавателни агенции на САЩ Мери Пат Фоли можеше най-добре да обясни всички подробности.

— Какво означава това, Мери Пат?

— Откровено казано, ние приемаме нещата, както ги виждаме. Очакваме техни войски да дебаркират на някои от неотбраняваните, но оспорвани острови, да изкарат военноморския си флот по-навън и да предявят искове върху международни води, и то не с обикновена риторика, а с корабни оръдия.

— Защо сега? — запита Райън. — Уей е икономист и не е показвал такава агресивност.

Министърът на отбраната Боб Бърджис каза:

— Вярно е, но председателят Су има силно влияние. Преди преврата е имал една трета от сегашната си сила. След като измъкна задника на Уей от огъня през лятото, когато прати танкове, за да спре арестуването на Уей от Министерството на обществената сигурност, може да се приеме, че акциите му са се вдигнали до небето.

— Уей не може да мисли, че ще подпомогне икономиката си, като завземе по-голяма част от Южнокитайско море. Да, там има нефт, полезни изкопаеми и риба, но това не си струва главоболията, които ще си създаде със Запада.

Реджайна Барнс, министър на търговията, се обади:

— Ако не друго, то едни мащабни военни действия в Южнокитайско море ще ги унищожат икономически. Те разчитат на безопасното преминаване на товарни кораби и танкери, но ако нещата в тези води загрубеят, това преминаване няма да е възможно. Саудитска Арабия е най-големият доставчик на нефт за Китай, което не бива да изненадва никого. Изненадва може би фактът, че Ангола е вторият най-голям доставчик. Двете страни доставят нефта през Южнокитайско море с танкери. Всяко нарушаване на корабоплаването в това море ще има опустошителен ефект върху промишлената машина на Китай.

Фоли се намеси:

— Вижте Малакския проток. Там е тясното място и китайците знаят това. Там е ахилесовата им пета. Седемдесет и пет до осемдесет процента от нефта за Азия преминава през този проток.

Посланик Кен Ли каза:

— Възможно е Уей да не върши всичко това, за да помага на икономиката си. Може би го прави, за да се защити.

— От каква заплаха?

— От председателя Су. Може би прави така, за да умиротвори Су.

Райън се загледа в стената в другия край на стаята. Групата хора пред него седеше мълчаливо.

След малко Джак каза:

— Съгласен съм, че е възможно. Но според мен Уей си е наумил нещо. Знае, че така бизнесът ще пострада. Ако се замислите над кариерата му, ще видите, че никоя негова постъпка не е застрашила търговията със Запада, освен ако не е свързано с вътрешното положение. Искам да кажа, че е давал съгласието си за някои решения на хардлайнерите от Постоянния комитет да потушат размирици по лош за бизнеса начин, но тези неща според него са били необходими за запазване на абсолютната власт на партията. Убеден съм, че в думите му има и нещо друго.

Адмирал Марк Йоргенсен вдигна бавно ръка, за да привлече вниманието на президента.

— Адмирале?

— Само някои размишления.

— Размишлявай — насърчи го Райън.

Йоргенсен направи гримаса, сякаш смуче лимон, докато се колебаеше как да започне. Накрая каза:

— Су иска да завземе Тайван. Показвал го е съвсем ясно и не по-малко от всеки друг в китайското правителство. Уей желае да засили икономиката, а Тайпе под китайско управление едва ли ще помогне за това. Една необходима първа стъпка за китайските комунисти е да ограничат достъпа до Южнокитайско море, преди да посегнат на Тайван. Ако те не контролират достъпа до Малакския проток, ще можем да им затворим кранчето за нефт и цялата им страна ще спре да функционира. Възможно е това да е само първата стъпка в опита да си възстановят контрола върху Тайван.

Няколко секунди в Овалния кабинет цареше пълна тишина. След това Йоргенсен добави:

— Само подхвърлям идея, господин президент.

Скот Адлър не прие тази насока на мислите.

— Не мисля така. Икономическите взаимоотношения между Китай и Тайван са добри, или поне подобри отпреди. Директни полети, сделки, посещения на офшорните острови… нормални мирни прояви. Всяка година Тайван инвестира по сто и петдесет милиарда в Китай.

Министърът на отбраната Бърджис се намеси:

— Взаимният просперитет не значи, че няма да се случат лоши неща.

Президентът Райън застана на страната на Бърджис.

— Само защото всеки прави пари, не значи, че китайците няма да оплескат нещата. Парите никога не са били единствената им цел. Там има и други пътища към властта. Може да си напълно прав, Скот, особено в светлината на добрите отношения между Китай и Тайван. Но не забравяй, че Китайската комунистическа партия може да промени това примирие за миг. Ръководството на ККП не е доволно от положението с Тайван. Те си го искат, искат Република Китай в Тайпе да изчезне и няколко директни полета между Шанхай и Тайпе няма да променят тази дългосрочна цел.

Адлър призна правотата на тези думи.

Райън въздъхна.

— Значи… адмиралът описа най-неблагоприятния сценарий, който искам всички да имате предвид, докато работим по въпроса. Ние смятахме, че президентът Уей ще е най-приятелски настроен към Тайван, но неуспелият преврат и силите на председателя Су, изглежда, са променили уравнението.

Райън виждаше, че повечето от хората в стаята смятат Йоргенсен за прекален песимист. Самият той считаше, че е малко вероятно Уей да посегне на Тайван, дори и въпреки Су, който го подтикваше, но не искаше да се окаже, че хората му са спали, ако все пак това се случеше.

Съединените щати бяха признали официално Тайван и лесно можеха да бъдат принудени да участват в евентуална война между двете страни. И въпреки че повечето вестници по света наричаха Джак Райън войнолюбец, той се надяваше силно, че на хоризонта не го чака открита война в Тихия океан.

След това Райън каза:

— Добре. Президентът Уей казва, че Китай притежава морето поради някакъв исторически прецедент. Ами международните закони? Морските закони. Китайците имат ли изобщо някакво право да предявяват такъв иск?

Държавният секретар Адлър поклати глава.

— Никакви, но са хитри. Изрично не сключват обвързващи споразумения, които да позволят на съседите им да се обединят срещу тях по този или по всеки друг въпрос. За китайците Южнокитайско море не е международен въпрос — наричат го двустранен проблем с всяка от страните, към които имат претенции в региона. Няма да допуснат това да стигне до ООН или до друг международен орган. Искат да решават споровете си един по един.

— Разделяй и владей — каза Джак тихо.

— Разделяй и владей — съгласи се Адлър.

Джак стана и се заразхожда около бюрото.

— Какво знаем за ситуацията в Китай?

След тези думи дойде ред на представителите на различните разузнавателни служби.

През следващите двадесет минути съветникът по националната сигурност и ръководителят на ЦРУ, както и директорът на Националното разузнаване, говориха за техническите средства за шпионаж. Около брега плаваха кораби и прелитаха самолети за подслушване, над страната се стрелкаха спътници и неосигурените китайски комуникации в страната се прихващаха от разположени на различни места радиосистеми.

Тази информация успокои Райън — електронните очи на Америка гледаха към Средното царство. Американската разузнавателна общност разполагаше с добре разположени средства за подслушване на сигнали, измервания и електронно разузнаване на Китай.

Но нещо липсваше. Джак каза:

— Доста чухме за електронното разузнаване. А имаме ли агенти в Китай?

Естествено, въпросът се отнасяше до ръководителя на ЦРУ.

Директорът Кенфийлд отговори:

— За съжаление агенти нямаме. Иска ми се да мога да докладвам, че имаме добри позиции в Джуннанхай, господин президент, но всъщност разполагаме с много малко агенти освен тези, които работят за посолството на САЩ в Пекин и контролират агенти на ниско ниво. През последните години арестуваха много от най-добрите ни хора.

Райън знаеше това. След като през пролетта китайците прибраха група агенти на САЩ, се заговори, че в ЦРУ има къртица на китайското правителство, но вътрешното разследване не показа нищо.

Райън запита:

— Нямаме ли неофициални агенти в Пекин?

— Не. Имаме няколко души в Китай, но те не са в Пекин, а и не са от агентите, които бих определил като високопоставени. Работим неуморно да вкараме повече агенти там, но усилията ни се натъкват на учудващо силни контрамерки.

„Силни контрамерки” — помисли си Райън. Знаеше, че това е учтивият начин да се каже, че шибаните китайци екзекутират всеки, който според тях шпионира за САЩ.

Президентът каза:

— През последните ни разговори с Пекин имахме един агент, който ни даде доста добра вътрешна информация от срещите на Политбюро.

Мери Пат Фоли кимна.

— Кой да предполага, че това ще са добрите стари дни?

Много от присъстващите в стаята знаеха тази история, но Райън обясни за онези, които не бяха в правителството по онова време или пък не е трябвало да научат за случая.

— Когато Мери Пат работеше като заместник-директор на ЦРУ, имаше свой агент в NEC — фирмата за компютри. Той продал компютър с подслушващо устройство в кабинета на министър без портфейл, един от най-близките и доверени лица на премиера. В най-напрегнатите дни на конфликта получавахме почти всекидневни доклади за плановете и настроенията на ръководството. Мога да кажа, че това промени цялата игра.

Мери Пат отговори:

— В един момент, два месеца след войната, министър Фан получи фатален аневризъм, докато чукал секретарката си.

— Много неудобно за него — съгласи се Райън. — Служителят се казваше Чет Номури, нали?

Мери Пат кимна.

— Точно така, господин президент.

— Сега трябва да е шеф на станция.

Директорът на ЦРУ Джей Кенфийлд поклати глава.

— Той напусна Управлението преди много време. Последно чух, че работи във фирма за компютри от Западното крайбрежие. В частния сектор има повече пари — каза той и вдигна рамене.

— Аз ли не знам? — запита президентът.

Всички в залата се разсмяха — съвсем навреме, защото се нуждаеха от малко разведряване.

Министърът на търговията Барнс каза:

— Господин президент, надявам се не забравяме какво каза в речта си Уей. „Китай е отворен за бизнес.”

Джак отвърна:

— Искаш да кажеш, че се надяваш да не съм забравил колко много се нуждаем от бизнеса с Китай?

Жената сви рамене.

— Всъщност те притежават голяма част от страната ни. И могат по всяко време да си поискат собствеността.

— И да бъдат унищожени — отвърна Райън. — Ако ни наранят икономически, ще наранят и себе си.

Министърът на търговията отговори бързо:

— Гарантирано взаимно унищожение.

— Да поговорим за онова, което можем — каза Райън и се обърна към министъра на отбраната. — Ако поискат да се наложат в Южнокитайско море, какво точно ще могат да направят?

— Както знаете добре, господин президент, вече две десетилетия Китай прибавя по двадесет процента към военния си бюджет всяка година. Според нас те харчат над двеста милиарда годишно за нападателно и отбранително оръжие, логистика и жива сила. Рязко засилват военноморските си сили. Имат тридесет разрушителя, петдесет фрегати и към седемдесет и пет подводници. Китайците разполагат с двеста и петдесет кораба в своите ВМС, но не много от тях са предназначени за плаване в океана. Или все още не.

Председателят на Обединеното командване Обермайър се намеси:

— Насочват усилията си и върху самолети от четвърто поколение. Получават Су–27 и Су–30 от Русия, а имат и свой изтребител J–10, който понастоящем произвеждат сами, но купуват двигателите от Франция. Имат и петнадесетина Су–33.

Бърджис каза:

— Но не става дума само за техните военноморски и военновъздушни сили. Разширяват силите си във всичките пет области на войната: на земя, по море, във въздуха, в космоса и в киберпространството. Може да се каже, и аз съм съгласен, че през последните пет години сухоземните действия получават най-малко внимание.

— Това какво значи?

Бърджис отговори:

— Китай не смятат, че някой ще нападне територията им или че ще водят мащабни сухоземни войни със съседите си. Но са готови за малки конфликти със съседите и големи конфликти със световните сили, които са твърде далеч, за да разполагат армии по китайските брегове.

— Особено с нас — каза президентът. Но не като въпрос.

— Изключително с нас — отговори министърът на отбраната.

— Ами самолетоносачът им?

Председателят на Обединеното командване отговори:

— Господин президент, китайският самолетоносач „Ляонин” е източник на национална гордост и само толкова. Не преувеличавам, като казвам, че имаме три самолетоносача „на трупчета” — „Рейнджър”, „Констелейшън” и „Кити Хок”, които са все още в по-добро състояние от стария ремонтиран боклук, който купиха от Русия.

Райън каза:

— Да, но въпреки лошото си състояние самолетоносачът създава ли у тях впечатление, че имат голям океански военноморски флот? Прави ли ги това опасни?

Обермайър отговори:

— Може да предполагат така, но ние сме в състояние лесно да ги опровергаем, ако се премине към престрелки. Не искам да се хваля, но можем да пратим този самолетоносач на дъното на океана още в първия ден.

Райън запита:

— Като изключим потопяването на самолетоносача, какви други възможности имаме, за да покажем, че гледаме сериозно на заплахите им?

Командващият Тихоокеанския флот адмирал Йоргенсен каза:

— В момента „Норт Каролайна” е в Южнокитайско море. Тя е нападателна подводница от клас „Вирджиния”. Една от най-незабележимите в нашия флот.

Райън изгледа Йоргенсен продължително.

Адмиралът каза:

— Съжалявам, господин президент. Не исках това да звучи снизходително. Знаете за този клас подводници, нали?

— Да, и знам за „Норт Каролайна”.

— Моля да ме извините. Аз информирах предшественика ви… и понякога се налагаше да разяснявам подробности.

— Разбирам, адмирале. Говорехте за подводницата?

— Да. Можем да я пратим на непредвидена визита в залива Субик.

Райън хареса идеята.

— Да се появи на повърхността в опасната зона, за да покаже на Китай, че няма да лежим и да се правим на умрели.

Министърът на отбраната Бърджис също хареса идеята.

— И да покажем на филипинците, че ги подкрепяме. Ще оценят жеста.

Скот Адлър вдигна ръка. Очевидно не харесваше тази идея.

— Пекин ще приеме това като провокация.

— Мамка му, Скот — отвърна Райън. — Ако тази вечер ям италианска храна вместо китайска, Пекин също ще приеме това за провокация.

— Господин президент…

Райън погледна адмирала.

— Направи го. Направи обичайните изявления, че от известно време планираме това посещение и фактът, че то се случва сега, не означава по никакъв начин това и онова и прочие.

— Разбира се, господин президент.

Райън седна на ръба на бюрото си и се обърна към всички в стаята:

— Няколко пъти вече е ставало дума, че Южнокитайско море е мястото, в което е най-вероятно да се случат разни неща. Ще ми трябва информация от всички вас по този въпрос. Ако искате да обсъдите с мен нещо насаме, свържете се с кабинета на Арни.

Джак погледна Арни ван Дам.

— Тази тема е най-важна. Ако някой тук иска да му отделя няколко минути време, не желая да правим официални изявления и срещи с деца и бойскаутчета с най-добри резултати от миналата година.

Хората се засмяха. Арни също се смееше, но разбираше, че шефът му не се шегува.