Код "Заплаха"

СЕДЕМДЕСЕТ И ОСЕМ

Денят започна типично за Пекин — сив, с гъста мъгла и покрито с облаци небе, което не позволяваше да се види много от изгряващото слънце над тях.

Групата от двадесет и петима китайци и американците отиде по местата си с четири автомобила. Една лека кола, пикап и два микробуса.

Дрискол караше тежкия пикап. На седалката зад него се намираха двамата завързани мъже от „Божествена сабя” Жерав и Бекас.

След като сутрешното движение изпълни улиците, заваля дъжд и Кларк и Чавес се настаниха с групата си на „Кунчън” — двупосочна асфалтирана улица, която минаваше от север на запад към две потенциални места за засада. В тихата улица стояха паркирани общински автобуси в дълга редица до бетонна канавка, която водеше дъждовната вода към канал под пътя.

Американците се чувстваха невероятно открити тук. Колите им бяха пълни с китайски бунтовници, оръжие, боеприпаси, инкриминиращи карти, радиостанции и други неща.

А също и с двама мъже със завързани ръце и крака и залепени с изолирбанд уста.

Ако някой полицай решеше да се отбие при тях, щяха да го елиминират бързо и чисто, но знаеха, че в подобен случай нещата бързо могат да загрубеят.

Пътят наистина предлагаше достатъчно усамотение, но югоизточно от тях се виждаха няколко високи жилищни блока. Но тръгнеше ли сутрешният трафик, улица „Кунчън” нямаше да остане така спокойна.

Осем часът дойде и отмина, а после стана и осем и половина. Дъждът се засили и някъде на север блесна светкавица, последвана от гръм.

Чавес нареди двата микробуса да се преместят на други места в квартала. Така щяха да се забавят при заемането на позиция за засада, но Дннг се притесняваше повече да не ги разкрият, преди още да са имали възможност да стрелят по конвоя.

В осем и четиридесет и пет Карузо застана до преводачката на тротоара при микробуса и каза:

— Ин Ин. Време е да се обадиш на своя приятел от полицията.

— Знам.

— Едно, ако е по суша, и две, ако е по вода — добави Доминик.

Ин Ин го изгледа.

— По земя ще е. Определено. В Пекин няма море.

— Не ми обръщай внимание.

Жената вдигна една радиостанция, която излъчваше постоянно разговори, но Доминик изобщо не си правеше труда да разпознае и една-единствена смислена дума.

Изведнъж прозвуча кратко и рязко като лаене обаждане от мъжки глас и Ин Ин се извърна толкова бързо, че стресна Доминик.

— Улица, Дзинджоу” — извика тя.

Доминик веднага включи своята радиостанция.

— „Дзинджоу!” Всички да тръгват!

Чавес се обади до своята група, когато автомобилите поеха към целите си:

— Ще действаме, както говорихме снощи. Не забравяйте, че на карта нещата са различни. Стигнем ли, няма да е така, както го видяхме на тъмно, нито пък както е на картата. Ще имате само няколко минутки време да се нагласите. Не търсете идеалното място, а най-доброто, което можете да намерите за времето, с което разполагаме.

Сам, Джон и Доминик отговориха с „Разбрано” и Динг се зае със своята част на операцията.

Чавес замина с микробус с трима бунтовници, които не знаеха и дума на английски. Но въпреки че не можеха да комуникират с американеца, знаеха какво трябва да правят от Ин Ин. Паркираха пред шестетажен блок и изтичаха вътре. Двама останаха долу, за да охраняват входа, докато Динг и последният от тримата взеха дългите пластмасови чанти и се отправиха към стълбището.

Стигнаха на четвъртия етаж и спряха пред апартамент в северозападната част на сградата. Младият китаец почука и извади малък пистолет „Макаров” от якето си, докато чакаше да му отворят. След тридесет секунди почука отново. Чавес слушаше радиостанцията на гърдите си и нервно пристъпваше от крак на крак.

Другите вече тичаха да заемат местата си, а той стоеше тук, в коридора, и чакаше учтиво да му отворят.

Накрая Чавес отмести леко китаеца и изби вратата с ритник.

Апартаментът се оказа обзаведен, но в него нямаше хора.

Китаецът имаше задача да пази Чавес от всеки, който влезе в апартамента. Той остана в хола, за да наблюдава вратата с насочен автомат, докато Чавес търсеше подходящо място за снайперска стрелба.

Американецът изтича до прозореца на спалнята и го отвори, след което се върна назад в тъмната стая, бутна една тежка дървена маса до задната стена и легна на нея, като облегна пушката на раницата си.

През прицела с осемкратно увеличение огледа пътя наоколо сто и петдесет метра от себе си — съвсем добро разстояние.

— Динг е на позиция.

Огледа ниския склон от другата страна на пътя и видя единия микробус. Вратите му бяха отворени и вътре нямаше хора.

Доминик Карузо изпълзя сред високата и мокра от дъжда кафява трева, като се надяваше, че всички знаят какво трябва да правят. Вдигна глава и избра мястото — на петдесет метра от южното и на около шестдесет и пет от северното платно на улицата, където съвсем скоро щеше да премине конвоят. Той разположи Ин Ин от дясната си страна и я накара да каже на останалите петнадесет бунтовници да се разпръснат през около два метра един от друг.

Оттук можеха да обстрелват отвъдното платно, по което щяха да минат колите.

— Доминик на позиция.

Чавес се обади от снайперското си гнездо на югоизток от улицата:

— Доминик, останалите с теб ще стрелят напосоки. Искам много внимателно да работиш с гранатомета. Всеки път, когато стреляш, ставаш мишена, затова преди да повториш, се мести зад друго прикритие.

— Разбрано.

Сам Дрискол се намираше на два километра южно от мястото на засадата, паркирал до пътя пълния с бетонни тухли пикап с четири врати. Жерав и Бекас се намираха до него с качулки на главите и завързани. Конвоят — седем черни коли и джипове и два големи военни камиона — мина покрай него. Сам знаеше, че във всеки от камионите вероятно има петнадесет до двадесет бойци и още двадесетина или повече охранители в останалите коли. Той съобщи това по радиото, извади един пистолет „Макаров” от колана си, излезе от камиона и застреля спокойно Жерав и Бекас в гърдите и в главите.

Смъкна качулките им и разкъса лентите, с които бяха завързани, а после метна два стари автомата „Тип” 81 пред тях.

След няколко секунди подкара пикапа и ускори, за да настигне конвоя. Последва го черна кола с четирима мъже от „Път към свободата”.

Джон Кларк носеше хартиена маска на лицето си и слънчеви очила, които изглеждаха нелогично в гръмотевичната буря. Той и китайският бунтовник с него носеха два големи дървени сандъка един върху друг. Изкачиха се на закрития надлез за пешеходци, който минаваше над широката улица на сто и петдесет метра североизточно от мястото на засадата. Един полицай беше изоставил мотоциклета си и крачеше доста преди тях. Десетки други мъже и жени влизаха и излизаха от надлеза, тръгнали на работа или към спирките на обществения транспорт от двете страни на шосето.

Мъжът от „Път към свободата” с Кларк имаше задача да обезоръжи полицая, преди Кларк да стреля по конвоя. Джон се надяваше, че уплашеният на вид млад бунтовник ще има достатъчно смелост да се справи или дори да застреля полицая, ако се наложи. Но нямаше възможност да се заеме сам с тази задача и затова, когато пристигнаха на мястото си точно над северната част на улицата, забрави за полицая и се приготви. Остави сандъците на асфалта до парапета и махна на младия бунтовник да се заеме с полицая, след което клекна, отвори сандъците с лявата си ръка и бръкна в горния, за да махне предпазителя на първото оръжие.

И в същото време се обади по радиостанцията си за първи път.

Кларк на позиция.

Пешеходците около него все още не осъзнаваха какво става.

— Имаме около тридесет секунди — обади се Дрискол.

Председателят на Централната военна комисия на Китайската народна република Су Къцян се намираше в четвъртата кола от конвоя с общо девет автомобила, заобиколен от петдесет и четирима мъже с автомати, картечници и гранатомети. Както винаги, той не обръщаше внимание на охраната си. Мислеше само за работата си, а тази сутрин тя включваше предимно документите в скута му — най-новите доклади от Тайванския проток и от военния окръг Гуанджоу.

Вече ги беше прочел, но щеше да ги чете отново.

Кръвта му кипеше.

Тун беше загинал. Това го нямаше в документите. Су го научи в пет часа сутринта след идентифицирането на тялото, извадено от отломките на две части. Сред загиналите имаше деветдесет и двама хакери, мениджъри и инженери от „Призрачния кораб”, а и много ранени. Сървърите бяха унищожени и информираха Су, че веднага след това комуникациите по секретната мрежа на Министерството на отбраната са се засилили, спътниковите връзки се възстановили и няколко от атаките на Центъра в Съединените щати за проникване във важни банкови и телекомуникационни мрежи са били спрени.

Операцията на Центъра с програми роботи продължаваше отказа на достъп до интернет архитектурата на Америка, но нямаше кой да следи троянските коне в мрежите на Министерството на отбраната и тези на разузнавателната общност и китайската армия и Министерството на обществената сигурност вече не знаеха какво става там.

Това се оказа истинско бедствие. Единственият и най-силен контраудар, който Америка можеше да нанесе на Китай. Су разбираше това и знаеше, че днес ще трябва да го признае пред Постоянния комитет.

С нежелание признаваше, че е трябвало да осигури по-добра охрана за мрежата на Тун. Имаше извинение, при това валидно — сградата на китайската телекомуникационна служба беше временно място за операцията, защото нямаше къде да ги настанят така бързо след компрометирането в Хонконг. Но не можеше да прости своите грешки. Да, след като всичко свърши и Южнокитайско море, Тайван и Хонконг се окажат в китайски ръце, той щеше да уволни онези, които отговаряха за преместването на Тун в Гуанджоу, но за момента трябваше да даде откровена оценка на щетите от нападението миналата нощ.

Тази оценка му трябваше по една-единствена причина.

Днес на срещата на Постоянния комитет щеше да обяви намерението си да нападне самолетоносачите „Роналд Рейгън”, „Нимиц” и „Дуайт Д.‍ Айзенхауер” с балистични ракети „Тун фън 21”.

Постоянният комитет щеше да прояви нежелание, но той не очакваше някой да застане истински на пътя му. Су щеше да обясни внимателно и властно, че този опустошителен удар върху океанските военноморски сили на Америка ще застави Джак Райън да се откаже. Освен това Су щеше да обясни, че след като бойните кораби на Америка се оттеглят, Китай ще може да се бори за пълна хегемония в района, а тя щеше да доведе до могъщество така, както Америка стана могъща чрез властта си над половината от земното кълбо.

Ако по някаква причина атаките срещу самолетоносачите не успееха, следващата стъпка щеше да включва нападение срещу Тайван с хиляда и двеста балистични ракети и ракети „Круз”, насочени към всички военни обекти на острова.

Су знаеше, че Уей ще дърдори за щетите, които това ще нанесе на икономиката, но председателят знаеше, че демонстрацията на силата на Китай щеше да им помогне сега у дома и по-късно по целия свят. След като наложеха пълната си хегемония в района, всички други щяха да разберат, че трябва да се съобразяват с Китай като с велика сила.

Су си признаваше, че не разбира от икономика, но знаеше със сигурност, че Китай ще се оправи много добре, след като се превърне в център на света.

Остави документите настрани и погледна през прозореца, замислен над новата си реч за днес. Да. Можеше да се справи. Председателят Су можеше да поеме ужасния удар от снощи и да го извърти така, че да получи каквото иска от Политбюро.

След смъртта на двадесет хиляди американски войници и щетите на американския океански флот несъмнено, поне според Су, Америка щеше да напусне бойното поле и да остави на Китай пълния контрол над района.

Тун можеше да помогне повече мъртъв, отколкото приживе.

Освен Дрискол, който сега караше на стотина метра зад последния военен камион, никой не обръщаше внимание на конвоя в този дъжд. Всички трябваше да чакат Кларк да изстреля противотанкова граната от север, преди да открият огън. Докато Кларк се увери, че това е наистина конвоят, първите няколко коли отминаха позицията на Доминик и неговата група стрелци.

Кларк бързо се огледа, за да е сигурен, че зад него няма никой. След това се прицели към една бяла кола точно пред конвоя. Знаеше, или се надяваше, че когато гранатата удари целта си, бялата кола ще е отминала и че на нейно място ще е застанал първият джип.

Натисна спусъка, усети как ракетният двигател се включи и гранатата излетя, след което остави тръбата до себе си и взе втория гранатомет от сандъка.

Едва сега чу експлозията на сто и петдесет метра югоизточно от себе си.

Вдигна второто оръжие и видя, че първото попадение е точно. Джипът, който водеше конвоя, се изтърколи странично като огнена топка. Колите зад него завиваха натам-насам в отчаяни опити да го заобиколят и да избягат от засадата.

Джон се прицели малко наляво от разрушения джип, двадесетина метра по-близо до себе си. Изстреля втора граната, захвърли тръбата, след което измъкна пистолет от панталона си и затича навън от надлеза. Едва тогава видя как вторият изстрел взриви бетона пред една от колите и я подпали.

Колите от конвоя зад нея спряха рязко и тръгнаха на заден ход, за да се измъкнат от зоната до надлеза и от ракетите, които идваха оттам.

Сам Дрискол отвори вратата на пикапа и хвърли голям брезентов сак на пътя, след което скочи до него. Намираше се на стотина метра зад последния автомобил в конвоя и тежкият пикап продължи напред бавно, защото той беше завързал с въже волана и оставил скоростния лост на предавка.

Сам скочи и се претърколи по мократа улица, после изтича обратно до сака, отвори го и измъкна от него един гранатомет и автомат „Калашников”. Когато се прицели, няколко от черните коли вече опитваха да се обърнат и да тръгнат към него. Но двата големи камиона все още не бяха спрели. Така конвоят се сгъстяваше и нещата ставаха лоши за всички в него.

Сам се прицели към последния камион и стреля. Граната настигна целта си за секунда и удари в брезента над каросерията. Камионът избухна в пламъци, които убиха мнозина от хората отзад, а останалите изскочиха или изпопадаха оттам.

Сам бързо погледна назад. В този силен дъжд много от шофьорите не виждаха мелето, преди да стигнат на двеста метра от него и там вече се създаваше огромно задръстване. Изхвърли от мислите си идеята, че може да го сгазят, презареди нова граната и изстреля и нея. Тя премина край отворената врата на пикапа и улучи втория военен камион, който тъкмо беше се ударил заднешком в бетонния разделител между южното и северното платно в опит да направи обратен завой. Страничният удар с гранатата означаваше, че ще загинат по-малко войници, но пък камионът се запали и блокира целия път и колите от конвоя не можеха да избягат.

Сам изтича от югоизточната страна на пътя в канавка с половин метър студена и бързотечаща вода и се зае да обстрелва войниците, които изскачаха от горящите камиони.

Навсякъде по мокрия и тревист склон от страната на Карузо трещеше безразборна стрелба. Доминик стреля с гранатомета си три пъти. Две от гранатите удариха далечното платно на шосето, но третата улучи един джип и отскочи от него, без да го повреди, обаче го отклони от пътя му и той се блъсна в друг джип. Доминик взе пушката на един мъртъв бунтовник и за разлика от подивелите си другари на хълма, внимателно се прицели към един бягащ войник на седемдесет метра пред себе си. Проследи го няколко метра, от ляво надясно, и внимателно натисна спусъка. Пушката гръмна и мъжът падна мъртъв.

Доминик повтори този процес с един войник, който бягаше на север от един от горящите камиони.

А петнадесетте други бунтовници около него, включително дребничката Ин Ин, стреляха неточно, но енергично по конвоя.

Доминго Чавес огледа колите в средата на конвоя — търсеше офицери. Отказа се за момент и се прицели в цивилен охранител, който изскочи от един разбит джип и се спусна към бетонния разделител за прикритие. Динг го простреля в долната част на гръдния кош, след което погледна над прицела, докато сменяше пълнителя на своята гореща и димяща пушка „Драгунов”. За половин секунда огледа бойното поле. Над камионите отляво се виеха пламъци и изпращаха черен дим към сивото небе. Наоколо лежаха тела, които оттук се виждаха като малки точици.

Черните джипове и лимузините бяха притиснати пред камионите и зад двата горящи джипа в началото на конвоя. Спрели бяха по пътя хаотично и зад гумите им лежаха или клечаха мъже с черни костюми и зелени униформи. Динг вече беше убил мнозина от другите в тези коли.

Вече всички бяха излезли от автомобилите, защото знаеха, че точно сега, когато из въздуха летяха гранати и противотанкови ракети, най-неподходящото скривалище е неподвижната кола.

Динг отново долепи око на прицела и бързо огледа мястото от дясно наляво, за да търси Су. На шосето или по банкета отстрани имаше още поне тридесет войници и охранители. Онези, които отговаряха на стрелбата, се целеха на изток, в обратната посока на Чавес.

Той насочи оптичния прицел към Доминик и бунтовниците, на около триста и петдесет метра от него. Забеляза няколко проснати тела и как доста сериозно количество пръст, трева, храсталаци и листа подскачат в дъжда от куршумите на китайците на пътя.

Доминго знаеше, че тази слабо укрепена позиция на зле обучените бойци ще падне само след минута, ако не ускори стрелбата, и затова отново се прицели към шосето в гърба на един охранител с черен шлифер.

Пушката изплю пламък, мъжът политна напред и се блъсна в предния капак на джипа пред себе си.

Карузо надвика шума от престрелката:

— Ин Ин е мъртва! Не мога да говоря с тези хора.

— Продължавай да стреляш! — викна в отговор Чавес.

Обади се и Дрискол:

— От югозапад идват полицейски коли!

— Оправи се с тях, Сам! — отговори Динг.

— Ясно, но и патроните свършват.

Динг викна в отговор, като прекъсваше между изстрелите с пушката си:

— Ако не тръгнем до минутка — „бам”, — значи изобщо няма да си тръгнем!

— Ясно — викна в отговор Дрискол.

Генерал Су Къцян изпълзя от лимузината си зад редицата мъже, които стреляха по хълма на запад. Отляво и отдясно горяха коли, а на шосето, мокри от проливния дъжд, лежаха тела, чиято кръв водата отмиваше от асфалта.

Не можеше да повярва какво се случва. На около метър пред себе си видя тялото на адютанта си генерал Ся. Су не виждаше лицето на генерала и не знаеше дали е мъртъв, но определено не помръдваше.

Изкрещя от болка, когато натрошените стъкла на асфалта се врязаха в дланите и китките му, докато лазеше напред.

От юг, от склона при отсрещното платно, трещеше автоматична стрелба.

На двеста и петдесет метра оттам Доминго Чавес забеляза движение на шосето, близо до четвъртата кола. Насочи прицела към един униформен мъж, който пълзеше там, и без колебание натисна спусъка.

Куршумът излезе от цевта на пушката, прелетя над хаоса около конвоя и се заби в лявата лопатка на председателя Су Къцян. Покритият с мед куршум се вряза в гърба му, извъртя се в левия бял дроб и излезе от тялото, като се удари в асфалта под мъжа. С жаловит вик от шок и болка най-опасният мъж на света умря на шосето по лице до младите войници, които изстрелваха стотици куршуми във всички посоки, опитвайки се да отбият атаката.

Чавес не знаеше, че последният убит от него в конвоя е Су, а само че вече бяха направили каквото могат и сега трябваше да се омитат оттук. Затова извика в радиостанцията си:

— Оттегляй се! Всички! Тръгвай!

Онези, които знаеха английски, щяха да преведат заповедта му на другарите си, но всеки с радиовръзка можеше лесно да разбере какво е съобщението.

Четири минути по-късно Кларк и помощникът му прибраха Чавес и неговия помагач. Дрискол и тримата оцелели с него прекосиха движението през всичките осем ленти и затичаха нагоре по хълма от западната страна, където се срещнаха с двама бунтовници от „Път към свободата”, които тичаха на юг, вместо на запад. После намериха Доминик и още двама оцелели китайци, които отчаяно опитваха да свалят телата на мъртвите бунтовници, вървейки приведени, за да се пазят от спорадичната стрелба откъм шосето. Всички заедно прибраха мъртвите, след което един китаец докара микробуса.

Гръмотевичната буря помогна за бягството. Във въздуха имаше хеликоптери — Чавес, седнал в колата, която ги караше на северозапад, чуваше винтовете им в тъмното мъгливо небе и знаеше, че отгоре не могат да видят кой знае какво в тази касапница и бъркотията от задръстването, сигурно щеше да им трябва поне час, за да разберат какво става.

Американците и десетте оцелели китайци се върнаха в плевнята преди обяд. Имаше ранени — Сам беше си счупил ръката, без дори да усети. Един куршум, отскочил от камък, беше срязал бедрото на Карузо и раната кървеше обилно, но не изглеждаше сериозна, и един от оцелелите китайци се оказа прострелян в ръката.

Всички заедно се заеха с раните си и се надяваха, че нито армията, нито полицията ще ги открият до вечерта.