Президентът Райън имаше чувството, че прекарва също толкова време в Ситуационната зала, колкото и в Овалния кабинет.
Присъстваха и обичайните заподозрени. Мери Пат Фоли и Скот Адлър от дясната му страна. Боб Бърджис и Колийн Хърст от лявата. Останалите около масата бяха Арни ван Дам, вицепрезидентът Полан, посланик Кен Ли и висши генерали и адмирали от Пентагона.
На монитора в далечния край на стаята се виждаше адмирал Марк Йоргенсен, командващ Тихоокеанския флот, който седеше на конферентна маса с отворен пред себе си лаптоп.
Основно срещата се провеждаше заради посещението на посланик Ли във Вашингтон. Предишния ден той, повикан от министъра на външните работи на Китай, беше получил послание, което трябваше да даде лично на президента на Съединените Щати.
След полета същата нощ Ли беше дошъл тук, за да изпълни искането на Китай.
Посланието се оказа кратко. Китай предупреждаваше Съединените щати да отведат своята група кораби и самолетоносача „Роналд Рейгън” на триста морски мили от китайския бряг, за да избегнат риска от „случайни и неприятни инциденти”.
Сега самолетоносачът се намираше на деветдесет морски мили югоизточно от Тайпе, което означаваше, че може лесно да изпраща самолетите си на патрули над протока. Ако го отведяха на триста мили, щяха да се озоват извън обсега, необходим за повечето редовни операции.
Райън не искаше да постъпи така, а да покаже подкрепа на Тайван, но разбираше, че „Рейгън” се намира на пътя на стотици ракети, също толкова мощни, а дори и помощни от онези, които удариха „Вираат” в Южнокитайско море.
Министърът на отбраната Бърджис откри срещата, като отначало запозна всички с агресията на Китай и с новостите от Южнокитайско море в дните след нападението над „Вираат”. Бойни кораби на китайската армия вече се появяваха в индонезийски води, а и няколко малобройни части бяха дебаркирали на необитавани острови във Филипините. Китайският самолетоносач „Ляонин” плаваше към Хайнан в Южнокитайско море, заобиколен от пълен комплект ракетоносци, разрушители, танкери и други помощни машини.
Министърът на отбраната каза:
— Показват мускули, но го правят много жалко.
— Кое му е жалкото? — запита Райън.
Бърджис отвърна:
— На носача няма самолети.
— Какво? — запита удивен Джак.
— На него возят към двадесет и пет щурмови и транспортни хеликоптери, но китайците нямат дори една ескадрила самолети, годни за работа от самолетоносач. „Ляонин” плава… Щях да кажа, че плава показно, но не е така. Вероятно ще нападат и убиват. Но просто китайците не го ползват като истински самолетоносач, защото нямат нужните възможности.
Райън заяви:
— Силно подозирам, че държавните китайски медии ще забравят да споменат, че самолетоносачът не носи самолети на борда си.
Кенет Ли отговори:
— Това е напълно сигурно, господин президент. Повечето китайци ще реагират със свирепа гордост, защото знаят, че „Ляонин” отива да завладее Южнокитайско море.
Райън запита:
— Има ли още нападения над Тайванския проток?
— Не от нападението на „Вираат” насам, но не очаквайте това да продължи. Времето над протока не е добро и вероятно това е причината, а не чувството на китайците, че са прекалили — отвърна Бърджис.
Райън се обърна към посланик Ли:
— Какво мислиш за всичко това, Кен?
Посланикът на САЩ в Китай отвърна:
— Нападението над „Вираат” не е свързано с конфликт между Китай и Индия, а по-скоро с конфликта между Китай и Съединените щати.
Райън се съгласи:
— Това беше сигнал за нашите Военноморски сили. И за мен.
Ли кимна и продължи:
— Сигнал в смисъл „не се бъркай”.
— Да убиеш двеста четиридесет и няколко души си е доста силен и ясен сигнал.
Ли се съгласи.
Райън каза:
— Значи Уей избира нас и ни казва да не се бъркаме в неща, които не ни засягат. Какво точно сочат, като ни заплашват по този начин? Само самолетоносача ли?
— Отчасти сочат към засиленото ни присъствие в района. Но преди всичко става дума за асоциативна вина, господин президент. Страните в района, които са ни съюзници, или всички в Южнокитайско море, все повече говорят, че са наши съюзници и че ще ги защитим в конфликт с Китай. Това не им помага. Все по-често китайски кораби заплашват кораби на Филипините. Също и на Индонезия и Виетнам.
— Китайците наистина смятат, че цялото Южнокитайско море е тяхно, а?
— Да — отвърна Ли. — Правят всичко по силите си, които стават все по-големи, за да разширят суверенитета си. Изтласкват от пътя си военноморските сили на Виетнам, Филипините, Индонезия и Индия от района, който смятат за своя територия, и хич не ги е грижа за международното право. И в същото време полагат максимални усилия да предизвикат въоръжен конфликт в протока чрез нападения на самолети.
Ли замълча, но Райън чувстваше, че посланикът иска да каже още нещо.
— Говори, Кен. Твоята информация е много ценна за мен.
Ли отговори:
— Хегемонистичните стремежи на Китай не са единствената причина за конфликта. Не подценявайте колко враждебни са лично към вас военните във висшите ешелони.
— Искаш да кажеш, че ме мразят силно.
— Аз… Точно това казвам. Да. Унизени са от предишната война и ако четете изявленията на китайските генерали за пред местните хора, ще разберете, че мечтаят за славна победа над Съединените щати.
Райън обърна поглед към адмирал Йоргенсен на екрана.
— Адмирале, какво смятате за посланието на китайците? Да върнем ли „Рейгън” триста мили назад?
Йоргенсен, разбира се, знаеше, че ще му зададат този въпрос. Отговори премерено:
— Господин президент, от един месец китайците действат безразсъдно. Според мен е самоубийство да нападнат „Рейгън” или някой от помощните му кораби, но няма да кажа, че не вярвам да го сторят. Ако преди месец ме бяхте запитали дали армията им ще стреля по изтребители на нашата Морска пехота в международни води, щях да отговоря, че вероятността за това е невероятно малка.
— Имат ли възможността, като технология, да улучат „Роналд Рейгън”?
Без миг колебание Йоргенсен отговори:
— О, да, сър. Това е възможно. Ние имаме противоракетни мерки, и то ефективни, но не и срещу непрекъснато нападение с балистични ракети и ракети тип „Круз”, изстрелвани от сушата, въздуха и морето. Ако китайците наистина искат да потопят „Рейгън”, няма да ви кажа, че можем да предотвратим това.
Йоргенсен продължи:
— Но ако искат да ни попречат да се бием на собствената им територия, не е необходимо да удрят „Рейгън”. Много по-лесно им е да отстранят нашите най-важни помощни кораби, които не са така добре защитени.
— Обяснете.
— Нашите самолетоносачи и подводници с ядрени двигатели могат да работят години наред без презареждане, но останалата част от флота — помощните кораби, получават гориво само от шест танкера в Тихия океан. Не би било невъзможно за китайците да ударят тези танкери и да влошат значително мобилността на Седми флот. Това ще ограничи ударните ни възможности. Ще бъдем като мечка, завързана с верига за дърво. Дървото ще е Пърл Харбър и няма да можем да идем далеч оттам. Разполагаме с двеста осемдесет и пет кораба по целия свят, от които половината са в западната част на Тихия океан. Противокорабните ракети на Китай са наистина опасни.
Мери Пат Фоли се обади:
— Възможностите на Китай да ни отнемат достъпа в района накланят равновесието на силите встрани от нас и нашите съюзници в района и те го знаят. Мислят, че ще сме идиоти да ги нападнем на тяхна територия.
Бърджис отвърна:
— Смятаме, че точно това става. Искат да ни вкарат в кратка и напрегната схватка, в която да ни разкървавят носа, за да си идем вкъщи и да си стоим там.
Райън каза:
— Значи разиграват картата с Тайван.
Мери Пат отвърна:
— Това е целта, нали? Китайците опитват да унищожат тайванското правителство. Успеят ли, ще се намърдат там, за да съберат каквото е останало.
— Казваш, че буквално ще влязат там?
— Не веднага. Няма да нахлуят в Тайван. Вместо това ще поставят свои хора на власт, ще отслабят настроените срещу тях партии, ще навредят на икономиката и на политическите отношения на страната със съюзниците й. Това го могат, без да нахлуват. Само ще трябва да съберат остатъците. Смятат, че ще успеят да сложат край на Република Китай бавно, като постепенно я абсорбират обратно в Китайската народна република.
— Напоследък поемат повече рискове в Тайван. Непрекъснато вербуват шпиони и информатори. Купуват политици, които им симпатизират.
Президентът Райън продължи да обсъжда въпроса още малко, след което седна тихо в края на масата. Накрая вдигна поглед към Йоргенсен.
— Изтегли „Рейгън” на точно триста мили, но докарай и бойна група „Нимиц”. Вкарай я в Източнокитайско море. Нека разберат, че няма да се включим в тяхната игра, но и че няма да бягаме.
Бърджис отвърна:
— Ако изтеглим „Рейгън” на триста мили, господин президент, няма да можем да патрулираме Тайванския проток. Тайван остава сам.
Райън спря погледа си върху Боб Бърджис.
— Има ли начин да окажем тайна подкрепа на Тайван?
— Тайна?
— Да.
Фоли отговори:
— През последните няколко години съдебните дела срещу шпиони в Тайван се увеличиха неимоверно. Сега Китай налива пари в шпионските си служби и подкупва всеки с достъп до политическа или военна информация, който иска да играе с тях. Трудно е там да се прави нещо, без китайците да узнаят за него.
Джак каза:
— Трудно значи, че няма да е лесно. Но не това питах. Въпросът ми е може ли да се направи това?
Бърджис се обади:
— Разработени са планове за действие. Един от тях включва вкарване на ограничен брой пилоти в самолети на Тайван. Не става дума за много хора. Но това ще демонстрира подкрепа за правителството на страната.
Президентът Райън кимна.
— Направете го. Но го направете правилно. Недейте просто да захвърлите там няколко души без прикритие и подкрепа. Ако китайците ги засекат, това може да стане провокацията да нападнат Тайван.
— Да, господин президент. Разбирам залога.
Джак Райън стана и прекрати срещата с думите:
— Пращай Морската пехота.