Код "Заплаха"

ПЕТДЕСЕТ И ПЕТ

Джак Райън и Доминик Карузо седяха в офиса на Гери Хендли и гледаха в очите бившия сенатор и оперативния директор на Колежа Сам Гренджър.

Джак не смяташе, че Сам и Гери обичат да идват в офиса в осем сутринта в събота, но знаеше със сигурност, че това няма да е основното им оплакване, след като чуят всичко за случката в Маями от предишната вечер.

Хендли се наведе и опря лакти на бюрото си, а Гренджър седна, преметнал крак върху крак, за да чуе разказа на Доминик. Джак се включваше тук-там, но не можеше да добави особено много. Двамата млади мъже си признаха, че са знаели, че „ваканцията” в Маями нарушава духа, а дори и буквата на заповедта на Гренджър да не провеждат наблюдение на руската компания за хостване на данни „Брайтуеб”.

След като Доминик приключи и след като Гери и Сам разбраха, че в мотела в Маями са останали трима мъртъвци и двамата оператори не могат да обяснят как Центъра е знаел, че са в Маями, че не са оставили никакви пръстови отпечатъци, че никой не ги е снимал с телефона си и не са записани на охранителни камери, което може да ги свърже със случая, Гери Хендли се облегна в стола си.

— Радвам се, че сте живи — каза той. — Изглежда, сте били доста близо до края. Какво мислиш, Сам?

Сам отговори:

— След като операторите нарушават преки заповеди, Колежа няма да съществува дълго време. А провали ли се Колежа, ще пострада Америка. Страната ни има врагове, ако не знаете, и всички ние, както и вие двамата, се бием добре с тях.

— Благодаря — каза Джак.

— Но не може да вършите такива неща. Необходимо ми е да знам дали може да се разчита на вас.

— Може — отвърна Райън. — Осрахме се. Няма да се повтори.

Сам каза:

— Няма да се повтори тази седмица, защото една седмица не сте на работа. Идете си вкъщи и помислете няколко дни колко лесно щяхте да компрометирате нашата толкова важна мисия.

Доминик понечи да възрази, но Джак го стисна за лакътя. След което каза:

— Разбираме напълно. Сам, Гери, мислехме, че можем да свършим всичко това, без да се издаваме. Не знам как са разбрали, че сме там, но са разбрали. И все пак това не е извинение. Оплескахме се и съжаляваме.

Джак стана и излезе от кабинета, последван от Доминик.

— Заслужаваме си го — каза Райън на път към колата си.

Карузо кимна.

— Така е. Даже ни се размина леко. Но се падна кофти момент да не сме на работа. Много ми се иска да участвам, ако разберем кои са очистили Джа и хората от ЦРУ. Кръвта ми кипва при мисълта, че китайците са пратили убийци тук, във Вашингтон.

Райън отвори вратата на колата си.

— Да. И моята.

Карузо запита:

— Искаш ли после да излезем някъде?

Джак поклати глава.

— Не днес. Ще се обадя на Мелани, за да я поканя на обяд.

Карузо кимна и се обърна, за да си иде.

— Доминик?

— Да.

— Как е разбрал Центъра, че сме в Маями?

Карузо сви рамене.

— Представа нямам. Ти се сети и ми кажи.

Джак седна в колата си, включи двигателя и посегна към телефона. Понечи да набере номера на Мелани и се спря.

Остана загледан в телефона.

След доста дълъг момент набра номер, но не на Мелани Крафт.

— Биъри.

— Хей, Гавин. Къде си?

— В офиса в събота сутрин. Страхотен живот, а? Работих цяла нощ по дрънкулката, която си донесохме от ХК.

— Можеш ли да слезеш на паркинга?

— Защо?

— Защото трябва да говоря с теб, но не искам по телефона, освен това съм временно отстранен от работа и не мога да дойда при теб.

— Отстранен ли?

— Дълга история. Ела на паркинга и ще те водя да закусим.

Гавин и Джак отидоха в едно заведение „Уафъл Хаус” в Северен Лоръл и седнаха в сепаре. След като дадоха поръчката си, Гавин запита Джак какво е направил, че да заслужи временното си отстраняване, защото той отказваше да говори по време на десетминутния преход с колата.

Райън го прекъсна:

— Гавин. Това, което ще ти кажа, си остава между нас, нали?

Биъри отпи от кафето.

— Да.

— Ако някой ми вземе телефона, може ли да вкара в него вирус и да ме следи в реално време?

Гавин не се поколеба с отговора:

— Това няма да е вирус. А програма. Програма, която работи във фон и потребителят не знае за нея. Да, някой би могъл да вкара такава програма на телефона ти, ако му е подръка.

Райън се замисли за момент.

— А могат ли да го накарат да записва всичко, което казвам и върша?

— С лекота.

— Ако на телефона ми има такава програма, можеш ли да я намериш?

— Да. Така мисля. Дай си телефона.

— В колата е. Не исках да го нося тук.

— В такъв случай нека ядем сега. Ще го взема в лабораторията и ще го проверя.

— Благодаря.

Гавин го изгледа.

— Казваш, че някой ти е взел телефона? Кой?

— Предпочитам да не казвам — отвърна Джак, но беше сигурен, че разтревоженото му лице издава отговора.

Гавин Биъри се изправи на стола си.

— О, мамка му. Не и твоето момиче.

— Не знам със сигурност.

— Но очевидно имаш подозрения. Хайде да оставим закуската. Ще го занеса в лабораторията още сега.

Джак Райън седеше в колата си на паркинга на „Хендли Асошиейтс” вече четиридесет и пет минути. Чувстваше се странно без телефон. Както повечето хора, той считаше телефона си за част от себе си. Без него сега мислеше за неприятни неща.

Чакаше със затворени очи, когато Биъри се върна при черното BMW на Джак и почука на прозореца.

Райън излезе от колата и затвори вратата.

Гавин го изгледа продължително.

— Съжалявам, Джак.

— Имаше ли програма?

— Софтуер за определяне на местонахождението ти и троянски кон. Оставих телефона ти в лабораторията, за да проуча кода на програмата, но знай, имаш я.

Джак промърмори нещо за благодарност, след което се върна в колата си. Потегли към апартамента си, но промени решението си и отиде до Балтимор, за да си купи нов мобилен телефон.

Щом служителят го настрои да приема обаждания от другия му телефон, той получи гласова поща.

Докато крачеше из магазина, той включи съобщението.

Обаждаше се Мелани:

— Хей, Джак. Чудех се дали ще си тук тази вечер. Събота е и сигурно ще работя докъм четири часа. Както и да е… обади ми се. Надявам се да те видя. Обичам те.

Джак затвори телефона и седна на една пейка.

Главата му се замая.

В дните след убийството в Джорджтаун Валентин Коваленко пиеше все повече и все по-късно през нощта прегръщаше бутилката водка и гледаше телевизия. Не смееше да се рови из интернет, защото знаеше със сигурност, че Центъра наблюдава всяко негово действие, а и нямаше сайтове, които непременно трябваше да посети, пък макар и под наблюдението на някой китайски суперхакер.

Заради късните вечери, прекарани с пица, пиене и прескачане през телевизионните канали, той цяла седмица вече не тичаше сутрин. Тази утрин продължи да се излежава до девет и половина — почти смъртен грях за запален по здравословния начин на живот човек като Коваленко.

С мътен поглед и рошава глава си направи кафе и си препече филия на тостер, след което седна пред бюрото си и пусна лаптопа, който гасеше, защото подозираше, че Центъра може да наблюдава хола му нощем.

Знаеше, че е параноик, но знаеше също и какво го докара до това състояние.

Провери тазсутрешните инструкции в „Криптограм” и откри, че Центъра му е изпратил нареждане в пет и дванадесет сутринта да чака пред института „Брукингс” днес следобед, за да направи снимки на хората, присъстващи на симпозиум по кибернетична сигурност.

„Лесна работа” — каза си той, преди да угаси компютъра и да се преоблече в екипа си за бягане.

Реши, че след като е свободен преди обяд, може да потича. Изпи кафето и изяде закуската си, преоблече се, излезе от апартамента си в десет часа и пет минути и когато се обърна, за да заключи вратата, забеляза малък плик, залепен за дръжката на вратата. Извъртя глава, за да огледа улицата покрай стълбището, а после надникна от другата страна на сградата към паркинга.

Не забеляза никого.

Дръпна плика от дръжката и влезе обратно в апартамента, за да го отвори.

Веднага след като го отвори, забеляза, че текстът е на кирилица. Бележката вътре съдържаше само един надраскан набързо ред с почерк, който той не познаваше.

„Фонтанът в „Дюпонт Съркъл”. Десет сутринта.”

Имаше и подпис: „Стар приятел от Бейрут”.

Коваленко прочете отново бележката и я остави на бюрото.

Вместо да излезе, за да тича, руснакът седна бавно на дивана, за да помисли за тази странна промяна на събитията.

Първото му назначение като нелегален агент беше в Бейрут в началото на двадесет и първи век. Там прекара една година и въпреки че не работеше в руското посолство, помнеше доста руснаци, с които контактуваше в Ливан.

Дали писмото не е от някой от посолството, който го е видял тук и протяга ръка за помощ, или пък някакъв трик от страна на Центъра?

Коваленко реши, че не може да игнорира бележката. Погледна часовника си и осъзна, че трябва да побърза, за да стигне навреме.

Точно в десет той прекоси улицата до „Дюпонт Съркъл” и тръгна бавно към фонтана.

На пейките около него седяха хора — сами или на групи, а в парка отзад се виждаха много хора, които седяха по тревата дори в това студено утро. Валентин не знаеше кого търси, затова направи голяма обиколка в опит да разпознае някое лице от миналото.

След няколко минути забеляза мъж в бежов шлифер до едно дърво в южната част на кръглия парк. Мъжът стоеше сам, встрани от другите хора, и гледаше към Валентин.

Коваленко тръгна предпазливо към него. Когато наближи, разпозна лицето. Не беше за вярване.

— Дьома?

Дьома Апиликов работеше в СВР още преди много години в Бейрут, а после в Лондон при Валентин.

Коваленко винаги беше смятал Дьома за идиот — нелегален агент далече под необходимия стандарт в продължение на години, преди да стане нормален ездач на бюро в руското посолство, но пък беше честен и никога не вършеше толкова зле работата си, че да го уволнят.

Но точно сега Валентин Коваленко се зарадва много на Дьома Апиликов, защото той можеше да му подаде спасителното въже към агенцията.

— Как сте, господине? — запита Дьома. Макар и по-възрастен от Валентин, той наричаше всички така, сякаш е прост подчинен.

Коваленко отново се огледа, за да види дали някой не ги наблюдава или да забележи камери или други хитрини, с които Центъра следи всяко негово движение. Районът му изглеждаше чист.

— Добре съм. Как разбра, че съм тук?

— Някои хора знаят. Влиятелни хора. Изпратиха ме със съобщение.

— От кого?

— Не мога да кажа. Съжалявам. Но е от приятели. Хора на върха в Москва, които искат да знаете, че работят за измъкването ви от тази ситуация.

— Ситуация ли? Какво значи това?

— Проблемите ви със закона у дома. А работата ви тук е с подкрепата на СВР, защото е тяхна операция.

Коваленко не разбираше.

Дьома Апиликов разбра това и каза:

— Центъра. Знаем за него. Знаем, че ви използва. Наредиха ми да ви кажа, че имате позволение от СВР да продължите до края. Това може да помогне много на Русия.

Коваленко се изкашля, за да прочисти гърлото си, и се огледа.

— Центъра е от китайското разузнаване.

Дьома Апиликов кимна.

— Да. Министерство на обществената сигурност. Той работи и за тяхната дирекция за кибервойна. Трети отдел.

Валентин веднага схвана и се зарадва, че СВР знаят всичко за Центъра. Очевидно и Дьома знаеше повече за Центъра от самия Коваленко.

— А този човек има ли име? И откъде действа?

— Да, има име, но не мога да ви го кажа. Съжалявам, господине. Вие сте бившият ми шеф, но официално сте извън системата. Вие сте, така да се каже, агент и в тази операция аз само трябва да ви кажа някои неща.

— Разбирам, Дьома. Право на достъп до информация.

Коваленко погледна небето, което му се стори по-синьо и въздухът изглеждаше по-чист. Почувства се сякаш от раменете му падна страшна тежест.

— Значи… заповедите ми са да продължавам да работя за Центъра, докато ме измъкнат, така ли?

— Да. Не надигайте глава и изпълнявайте заповедите си възможно най-добре. Разрешиха ми да ви кажа, че може и да не ви позволят да работите отново в Дирекция „ПР” заради риска от разкриване, след като сте били зад граница, но че ще можете да избирате назначения на високо ниво в Дирекция „Р”.

Дирекция „ПР” се занимаваше с политическо разузнаване — старата служба и кариера на Коваленко. Дирекция „Р” се занимаваше с оперативно планиране и анализ. Той предпочиташе да се върне към живота си като заместник-резидент в Лондон, но знаеше, че това е невъзможно. Но пък работата за Кремъл в отдел „Р”, където разработваха операциите на СВР по целия свят, си беше сладко място за всеки. Ако успееше да се измъкне от китайското разузнаване и да се върне в СВР, нямаше да се оплаква от Дирекция „Р” нито за секунда.

Вече си представяше как се прибира в Москва като герой. Какъв невероятен обрат на съдбата.

Но бързо проясни съзнанието си и се върна към настоящето.

— Ти… ти знаеш ли за Джорджтаун?

Дьома кимна.

— Това няма отношение към вас. Американците ще разберат, че е работа на китайците, и ще ги погнат. Ние сме на чисто. Вие сте на чисто. Американците в момента си имат достатъчно други грижи.

Коваленко се усмихна, но усмивката му угасна. Имаше още нещо.

— Чуй това. Центъра ме измъкна от „Матроская” с мафиоти от Санкт Петербург. Нямам нищо общо със смъртта на…

— Спокойно, господине. Знаем. Да, онези са от „Тамбовская братва”.

Коваленко не знаеше много за тази конкретна „братва” или братство. Хората от „Тамбовская” действаха из цяла Русия и в много европейски страни. Успокои се при мисълта, че СВР знаят, че той няма нищо общо с бягството.

— Това ме успокои много, Дьома — каза той.

Апиликов потупа Коваленко по рамото.

— Просто стискайте зъби и правете каквото ви кажат. Ние ще ви измъкнем скоро и ще ви върнем у дома.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Благодаря, Дьома.