Код "Заплаха"

СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТ

Четиринадесет пилоти на самолети F/A–18C от Морската пехота излетяха в тайванското небе в полунощ. Изкачиха се сред тежките облаци над острова и застанаха така, че да изглеждат на радарите на Народната освободителна армия сякаш летят към редовните си патрулни зони в протока, както десетки пъти досега.

Самолетите F–16 на тайванските ВВС напуснаха един след друг своите сектори, сякаш за да освободят мястото на своята смяна, като отново така показваха на китайците, че става дума за поредните изтребители, които защитават острова от нападение през централната линия на протока.

Но не всички самолети летяха така тази вечер. Много от тях, включително тези на Траш и Чийз, бяха оборудвани за нападателна мисия и нямаха за цел просто да се реят в студеното черно небе над международни води.

Не, те летяха към квартала Хуаду на град Гуанджоу.

Напълно зареден с боеприпаси и с допълнително гориво, самолетът на Траш тежеше над двадесет и два тона и реагираше мудно на командите. Сякаш това не беше пъргавият изтребител, с чиито оръдия порази две цели, и съвсем не се държеше както предишния ден, когато Траш свали третия си вражески изтребител — един Су–27 — с ракета AIM–9.

Сега нямаше никакви шансове при въздушна схватка, натоварен с всичките бомби и гориво — подгонеше ли го някой „J-Ю” или Су–27, щеше да се наложи той и останалите да изхвърлят всичките си оръжия от типа въздух-земя от пилоните и да се заемат с оцеляването си.

Можеше да спасят живота си така, но нямаше да изпълнят мисията, за която им казаха, че няма да имат друга възможност.

Докато четиринадесетте изтребителя, които се движеха в групи по два или по четири, приближаваха протока в зоната, от която трябваше да заемат патрулните си позиции, срещу тях не излетяха китайски самолети заради лошото време, а и в утрешния ден щеше да има достатъчно възможности за въздушни схватки.

Срещнаха се с два самолета цистерни на тайванските ВВС над протока, което можеше да се стори ново за китайските оператори на радарите, но не би трябвало да ги разтревожи. Просто всичко трябваше да изглежда така, сякаш групата изтребители възнамерява да лети в патрулните си зони малко повече от обичайното, и да не накара китайците да се замислят.

След като Траш и останалите напълниха резервоарите си, обърнаха на юг, за да поддържат схемата, по която цял месец вече летяха западно от Тайван.

И в този момент нещата станаха интересни.

Траш и тринадесетте останали самолета се гмурнаха от десетте хиляди метра височина и поеха на запад. Увеличиха скоростта, събраха се в максимално компактна група, доколкото това им позволяваше нощта, и поеха по курс, който ги извеждаше от Южнокитайско море.

Траш и Чийз бяха в два от шестте самолета за мисията за обстрелване на сградата на китайската телекомуникационна служба в Гуанджоу — цел, за която двамата пилоти не знаеха много, защото бяха прекалено заети през последните осем часа след първоначалния инструктаж и нямаха време да се интересуват от по-широката картина.

Всеки от четирите други изтребителя „Хорнет” носеше по две еднотонни бомби от типа JDAM, или бомби за директни удари. Тези бомби, модел 84, имаха опашни системи за увеличаване на точността на удара и разстоянието, от което пилотът можеше да ги пусне. Притежаваха невероятна точност, но никой от летците не знаеше дали изобщо ще успее да ги пусне, защото спътниците за глобално позициониране, които летяха над тях, прекъсваха и се включваха като коледни лампички. Решението да използват тези бомби беше взето поради простата причина, че така самолетът, който ги хвърляше, можеше да ги пусне от по-голямо разстояние и да повиши шансовете си за оцеляване.

„Глупавите” бомби се пускаха от по-ниско.

Тази роля се падна на втория екип в мисията — Траш и Чийз. Ако първите четири изтребителя не успееха да хванат позициониращ сигнал, за да пуснат бомбите си, се налагаше да се намеси резервният екип. Двата изтребителя F/A–18 носеха по две еднотонни бомби модел 84. Тези бомби не се различаваха изобщо от времето преди петдесет години, когато ги пускаха от „Фантом” F4 над Виетнам.

Траш знаеше колко смешно е, че въпреки ултрамодерните самолети на САЩ, като F–22 „Раптор” и F/A–18E „Суперхорнет”, с техните най-модерни боеприпаси от типа „въздух-земя”, бомби с лазерно управление и точни до милиметър системи за насочване от спътник, той и неговият водещ пилот отиваха в бой с двадесет и пет годишни самолети, които носеха петдесетгодишни бомби.

Освен шестте самолета, подготвени за нападение над наземни цели, тази вечер летяха още шест други изтребителя с изключителната задача да поразяват въздушни цели. Те носеха пълен комплект ракети и трябваше да посрещат всеки агресор.

Последните два самолета носеха ракети HARM — високоскоростни противорадиационни ракети за унищожаване на ракетните установки на врага по пътя.

Всички пилоти имаха очила за нощно виждане, през които наблюдаваха шлемните си дисплеи и терена отвън, като знаеха, че очилата внасят допълнителен риск в и без това опасната мисия. Ако се наложеше някой от тях да се катапултира, трябваше преди това да се досети да ги свали, защото с тежестта си върху предната част на шлема тези очила щяха да прекършат врата му при ускорението.

В един и тридесет сутринта изтребителите се носеха бързо и ниско над вълните в югозападна посока. Вече знаеха, че китайците са вдигнали по тревога своите изтребители и че са предупредили крайбрежната охрана, но имаха още малко време, защото китайската армия все още не знаеше какви точно са намеренията на тези самолети.

След като водачът на групата обяви смяна на посоката, самолетите завиха като един на север, направо към Хонконг.

Траш беше единадесети от всички четиринадесет самолета и не отклоняваше поглед от шлемния си дисплей, за да не се удари във водата или в друг изтребител, докато изпълняваше завоя на сто метра над водата. Бързо се усмихна при мисълта, че не знае как е на китайски „Какво става, по дяволите?”, защото предполагаше, че точно това си казват във всяка радарна контролна зала във всяка база на китайската армия по бреговете на север.

Няколко китайски изтребителя излетяха от базите си близо до Тайванския проток и се насочиха към изтребителите „Хорнет”, които летяха бързо към земята. Самолети на тайванските ВВС на боен патрул над Тайван се спуснаха да ги прехванат и изстреляха ракети малко преди централната линия, след което я прекосиха и влязоха в китайската част на протока. Това наруши нападението срещу изтребителите на морските пехотинци, но стана причина за сериозен въздушен бой, който продължи повече от час.

Още изтребители на китайските ВВС излетяха от базите си в Шънджън и Хайнан, за да пресрещнат приближаващите самолети, на които според тях летяха пилоти от Тайван, а не американци. Четири от изтребителите на Морската пехота с боеприпасите за въздушен бой се отделиха, за да се заемат с китайците, изстреляха ракети със среден обсег от разстояние и свалиха три J–5 още преди те да успеят да отвърнат на стрелбата.

Един F/A–18 се взриви на дванадесет мили от брега на Хонконг, поразен от ракета с радарно насочване от китайски J–5, но само след няколко секунди други два китайски изтребителя паднаха поразени от американски ракети.

Останалите от ударната група продължиха да летят напред, ниско и бързо, като префучаваха със скорост от петстотин възела над товарните кораби под тях.

През последните двадесет и четири часа четири американски ядрени подводници преминаха южно от Хонконг, като се отклониха от зоните, в които патрулираха из Тайванския проток. Докато американските самолети летяха към Хонконг, ракети „Томахоук”, изстреляни от всички подводници, изскочиха от водата, описаха дъги в небето и се понесоха към противовъздушните батареи на брега.

Ракетите успяха да унищожат няколко зенитни системи по посока към пристанище „Виктория” и отвъд него.

В 2,04 сутринта десет самолета, които все още летяха в група един след друг, се стрелнаха над пристанище „Виктория” в центъра на Хонконг. На височина от сто метра те минаха край хотел „Пенинсюла” с осемстотин километра в час и ревящите двадесет двигателя счупиха прозорците и събудиха всички на километър и половина от канала.

Прелетяха през центъра на Хонконг просто защото хълмовете на север и високите сгради, а също и натовареният морски трафик, щяха да объркат радарната картина на китайците за известно време и те нямаше да могат да изстрелят ракети по нисколетящите самолети, докато не преминат над континенталната част на страната.

Но на радара се появиха още изтребители на китайските ВВС и заради тях последните два изтребителя с ракети за въздушни схватки се отклониха от групата и се насочиха на североизток. Над Шънджън ги нападна група от шест Су–27. И двамата американски пилоти свалиха самолети през първите деветдесет секунди от схватката, а и двата оцелели F/A–18, останали над Южнокитайско море, за да отбиват китайските J–5, също се включиха в мелето.

Противовъздушни ракети улучиха два изтребителя „Хорнет” над Шънджън, но пилотите им се катапултираха. Други два пострадаха от ракети „въздух-въздух”, като единият пилот успя да се катапултира, но другият се разби в хълма Утун и загина.

Четирите американски самолета свалиха шест китайски изтребителя и забавиха останалите, като осигуриха няколко скъпоценни минути на ударната група.

Десетте самолета в нея пресякоха границата с Китай и осем от тях се издигнаха на три хиляди метра. Само Чийз и Траш останаха ниско, като летяха в тъмната нощ и концентрираха напълно вниманието си върху оцветения в зелено терен в очилата за нощно виждане, който бягаше бързо под тях.

Адам и Джак седяха във взетия под наем апартамент в северната част на Гуанджоу. През изминалите два дни се занимаваха само с едно нещо — да наблюдават сградата на китайската телекомуникационна служба. Направили бяха снимки с телеобектив на Тун Гуогун на дванадесетия етаж, както и на доста други хора, много от които Райън разпозна с помощта на фотоопознавателния софтуер и базата данни на компютъра си.

С вчерашното обаждане на Джак до Мери Пат Фоли, след тридесет и пет опита по спътниковия телефон, завърши работата на Адам по издирането на организацията, за която работеше Джа в Хонконг и която очевидно ръководеше нападенията срещу Америка.

След това двамата се заеха да събират информация с надеждата, че когато Джак се върне в Хонконг и замине за Съединените щати, ще даде снимките на Мери Пат и ще окаже натиск на китайското правителство за арестуването на Тун или поне да ги накара да спрат нападенията.

Райън не очакваше изобщо онова, което щеше да се случи след малко.

С натежали клепачи и завит с вълнено одеяло, той седеше на стола до прозореца пред фотоапарат на триножник, но изведнъж отвори широко очи. От север, далеч отвъд сградата на китайската телекомуникационна служба, на два-три километра, нещо блесна над покривите. Отначало Джак реши, че е светкавица — няколко дни валеше с прекъсвания, но след малко на същото място видя втора, а после и трета светкавица.

До него достигна тих тътен и Джак се поизправи.

Последваха още светкавици, този път от североизток, с още по-силен шум.

— Яо! — обърна се той към Адам, който спеше на рогозка на пода на около метър от него. Мъжът от ЦРУ не помръдна и Джак коленичи и го разтърси.

— Какво има?

— Нещо става. Събуди се!

Джак се върна при прозореца, като сега видя следи от трасиращи куршуми в небето, което значеше само едно — зенитки. Последва още една светкавица от север, чу се взрив и от земята полетя управляема ракета.

— Господи! — каза Джак.

— Нали не нападаме, а? — запита Яо.

Преди Райън да успее да отговори, иззад блока, в който се намираха, се чу звук, сякаш някой раздира небето. Това беше звук от реактивен двигател, или по-скоро много реактивни двигатели, и небето се озари от още светлинки на трасиращи куршуми.

Джак знаеше, че Мери Пат би го предупредила за нападението, ако комуникациите по спътниковия телефон не бяха толкова зле. Той попреувеличи, като й каза, че е на „около километър и нещо” от сградата, но пък Мери Пат можеше да го каже на баща му, който точно сега имаше по-сериозни грижи, и притесненията, че ще арестуват сина му в Китай близо до нервния център на кибератаките, щяха да му дойдат в повече.

Сега, изглежда, Америка нападаше сградата на по-малко от километър от мястото, където се намираше Джак Райън-младши.

Докато Райън все още осмисляше гледките и звуците около себе си, Адам Яо взе фотоапарата с триножника и каза:

— Да тръгваме!

— Къде?

— Не знам — отговори Яо, — но няма да стоим тук!

Имаха готовност да се махнат бързо, ако бъдат разкрити — всичките им вещи се намираха опаковани в два сака, а колата на Адам пред входа беше заредена с гориво и готова за път. Двамата заедно нахвърляха останалата част от нещата си в саковете, угасиха лампите и се втурнаха надолу по стълбището.