Код "Заплаха"

ПЕТДЕСЕТ И ЕДНО

Валентин Коваленко се връщаше към апартамента си, когато осъзна, че от югозапад се чува вой на сирени. Досети се, че те виеха от доста време, може би още отпреди да влезе в малкото кафене, откъдето си взе обяд за къщи, преди да се отбие в магазина за алкохол за нова бутилка водка.

Почти веднага стомахът му се сви. Опита да се отърси от неприятното чувство, докато вървеше по Седемнадесета улица, но далеч преди завоя по улица „Суон” дочу шум от вертолети.

— Heт[7]. — каза си той. — Нет.

Продължи спокойно по улица „Суон” до своя апартамент, но след като затвори вратата, се втурна към телевизора в хола, захвърли бутилката и обяда на дивана и включи един от местните канали.

Даваха сериал. Превключи друг местен канал, на който вървеше реклама.

Седна на дивана с впити в екрана очи в очакване на обедните новини след пет минути.

Докато чакаше, заслушан в сирените, си наля два пръста топла водка в чашата, която беше оставил на масичката за кафе предишната вечер.

Изпи я на един дъх и си наля втора водка.

Почти успя да си внуши, че страховете му са неоснователни. Но това продължи до началото на новините, които започнаха с картина от хеликоптер над града. Валентин видя дим от къщата в двора с дърветата на улица „Проспър”.

Новинарят не знаеше много, освен че е имало мъртви и че съседите са съобщили за стрелба от къщата и за мистериозен микробус.

Първият порив на Коваленко беше да се напие и той започна този път направо от гърлото на бутилката. Вторият — да побегне. Да стане и да се махне, да се отдалечи от сирените.

Но потисна това свое желание, стана и отиде при лаптопа си. Написа с разтреперани ръце в програмата „Криптограм”: „Какво направихте?”.

Изненада се от бързината, с която на екрана се появиха зелените букви: „Обясни въпроса си”.

„Да обясня въпроса си?”

Пръстите на руснака увиснаха над клавишите. Накрая написа: „3333”.

Отговорът се забави само няколко секунди: „Ти и работата ти не са компрометирани”.

Тридесет и шест годишният руснак вдигна поглед към тавана и изкрещя:

— Мамка му!

След това написа: „Кого убихте?”.

„Това няма връзка с теб. Не отклонявай вниманието си от инструкциите.”

Коваленко написа бързо: „Мамка ти! Накара ме да ида там!!!! Може да са ме видели. Може да са ме снимали. Кой беше в къщата? Защо? Защо?”.

Стисна бутилката водка и я прибра близо до тялото си, като чакаше отговор.

Този път отговорът дойде след продължителна пауза. Валентин си представи как Центъра чака, преди да изпрати отговора си, за да му даде време да се успокои.

Накрая текстът пристигна: „Аз следя полицейския и служебния им трафик. Не те споменават. Уверявам те, че ти и наетата кола не сте записвани от никакви камери около улица „Проспър”. Нямаш причини да се тревожиш, а аз нямам време да успокоявам всеки от агентите си”.

Коваленко написа: „Живея на два километра оттам. Ще трябва да се преместя”.

„Не. Остани където си. Необходим си ми в „Дюпонт Съркъл”.

Коваленко искаше да запита защо, но знаеше, че няма нужда да си прави труда.

Вместо това продължи да пие в продължение на минута, успокои се малко под въздействието на водката и запита: „Хората в 3333? Кои са?”.

Не получи отговор.

Валентин написа: „Много бързо ще се чуе в новините. Защо не ми кажеш?”.

„Един от тях се оказа проблем.”

За Валентин това не значеше нищо. Понечи да напише няколко въпросителни, когато на екрана се появи нов текст.

„Другите петима работеха в Централното разузнавателно управление.”

Коваленко остана загледан в екрана с празен поглед и леко отворена уста.

Прошепна:

— Ни хуя себе — О, мамка му.

След това притисна бутилката до сърцето си.

Джак Райън научи от мрежата Intelink-TS на ЦРУ, че най-голямата новина на месеца във Вашингтон — убийство на шестима души в Джорджтаун тази сутрин, щеше да е още по-голяма, ако истината излезе наяве.

От трафика между ЦРУ и Агенцията за национална сигурност стана ясно, че къщата на улица „Проспър” № 3333 е тайна квартира на ЦРУ и че петима от мъртвите са служители на Управлението, а шестият е главният заподозрян в отвличането на безпилотните самолети.

ФастБайт22, когото Джак Райън и колегите му помогнаха да идентифицират и заловят.

Естествено, Райън събра всички от оперативния и управленския персонал на Колежа в конферентната зала, за да каже новината.

Чавес не можеше да повярва колко дръзко е това престъпление.

— Значи китайците наистина им стиска да пратят екип за мокри поръчки в Джорджтаун, за да убият хора на ЦРУ?

— Не знам дали китайците са го направили — отговори директорът на аналитичния отдел Рик Бел, който влезе в конферентната зала. — Току-що прехванахме съобщение от ЦРУ до Кибернетичното командване във Форт Мийд. При един от разпитите ФастБайт, който очевидно е страдал от сериозно недоспиване, е споменал името Тун Гуогун като човека, който е Центъра. Може би Центъра го е наказал за това, че е разкрил името му.

— А какво знаем за този Тун? — запита Гренджър.

Райън отговори:

— Той е д-р Тун Гуонгун. Адам Яо каза, че този човек е създал китайската общност на воините в киберпространството.

Гренджър не вярваше на ушите си.

— И какво е правил в Хонконг с ФастБайт и хакерите, по дяволите? Той трябва да е в Пекин или в някоя военна база.

Райън поклати глава:

— Той се е скарал с тях. В Китай е издирван престъпник.

Чавес каза:

— Може да са се целунали и сприятелили и той отново да работи за китайците. За Народната армия. И за секунда не вярвам, че някаква любителска хакерска организация прави всичко това за своите си неясни цели. Това, днешното, ми звучи като спонсорирано от държавата, точно както хакерската атака над безпилотните самолети.

Гери отвърна:

— Който и да е, е трябвало да убие Джа, за да го смълчи.

Джак се обади:

— Но не са го смълчали. Компютърът му е в Гавин и можеш да се обзаложиш, че като разберем какво има в него, ще е сякаш Джа ни е казал доста неща.

Двамата елитни пилоти от Морската пехота майор Скот (Чийз) Стилтън и капитан Брандън (Траш) Уайт имаха много повече преживявания от средностатистическите тридесет и една и двадесет и осем годишни мъже, но не можеха да се похвалят, че са изживявали нещо подобно на онова, което ставаше през последните двадесет и четири часа.

Почти ден по-рано офицери от разузнаването на ВМС ги събудиха и заведоха в конферентната зала на ескадрилата, където имаше и летци от „Рейгън”. Двадесет и четиримата пилоти застанаха „мирно”, когато в залата влезе един полковник от разузнаването на ВМС. Той им каза да седнат, а после им съобщи, че на зазоряване ще летят за Япония, като по пътя ще трябва да презаредят. Трябваше да кацнат в станцията на ВМС „Ивакуни”, където ги чакаха други указания.

Пилотите се разгневиха и почувстваха разочаровани. Екшънът ги чакаше посред Източнокитайско море и в протока, а не в Япония. Но самолетоносачът „Рейгън” се оттегляше много назад, което Траш определи като отстъпление. А сега трябваше и да изоставят самолетоносача, за да отидат още по-далече.

Никой от летците не желаеше да изостави самолетоносача, но всички знаеха, че не е необходимо военните заповеди да имат смисъл или законност, затова седяха и чакаха да ги освободят.

Но полковникът ги изненада с думите, че търси доброволци за изключително опасна мисия. Щяха да разберат повече в „Ивакуни” и да получат допълнителна информация за окончателната дестинация.

Объркани, заинтригувани и развълнувани, всички в залата се съгласиха да станат доброволци.

Приземиха се в „Ивакуни” преди обяд и щом излязоха от изтребителите, им подадоха цивилни дрехи и ги отведоха в една стая, за да ги инструктират. Тук Траш, Чийз и останалите пилоти от двете ескадрили се озоваха пред цивилен служител на ЦРУ, който не се представи.

Траш за малко не падна на пода, когато мъжът им каза, че ще получат опакован багаж и фалшиви паспорти и че ще се качат на хеликоптери за международното летище в Осака. Там щяха да вземат пътнически самолет за Тайпе, Тайван.

Траш и ескадрилата му щяха да влизат незаконно в Тайван — остров без присъствие на американски военни.

Неотдавна тайванските военновъздушни сили бяха получили две дузини самолети F/A–18 „Хорнет”. Пилотите трябваше да заминат за Тайван, да се качат на тези самолети и да патрулират с тях в Тайванския проток.

Съединените щати не бяха вкарвали военни сили в Тайван от 1979 г.‍ насам, защото това за Китай щеше да изглежда като открита провокация. Всички смятаха, че силите на САЩ в Тайван ще ядосат Китайската народна република достатъчно, за да изстреля ракети по малкия остров и да го репатрира насила. Америка не искаше да даде на Китай извинение за това и по тази причина стоеше настрани.

Мъжът от ЦРУ увери пилотите от Морската пехота, че са избрани, защото могат да работят с по-малко подкрепа, отколкото тези от Военноморските сили, и защото всички присъстващи в залата бяха участвали през последните две седмици в схватки с китайските ВВС в протока.

Така да се каже, имаха бойна закалка.

Секретната ескадрила щеше да получава подкрепа, механици и управление на полетите от тук, в „Ивакуни”, но повечето от наземния персонал щеше да е от тайно доведени в базата хора от тайванските ВВС.

Траш разбираше, че той и двадесет и тримата други пилоти нямаше да могат да отблъснат китайците, ако те нападнат Тайван. Чудеше се дали цялото това упражнение не е просто политика и демонстриране за правителството на Китай, че „Рейгън” и другият самолетоносач в Тихия океан може и да не са близо до опасността, но Съединените щати имат волята да вкарат няколко от своите момчета тук, посред протока.

Разгневи се от мисълта, че той и приятелите му са нещо като пешки в геополитическа партия шах, но трябваше да признае, че се радваше отново да участва в бой.

Полетът до тайванското международно летище „Тао’юен” премина без проблеми, ако се изключи фактът, че двадесет и четирима американци на възраст двадесет и шест до четиридесет и една години, подстригани като военни, седяха сами или по двойки, без да обръщат внимание един на друг. Преминаха бързо през митницата и се събраха във фоайето на хотела на летището.

Двама души, които Траш определи като оператори от разузнаването на армията, ги заведоха до един автобус, който ги закара в затворена част на голямото международно летище.

От Тайпе ги закараха в летището „Хуалиен” с транспортен самолет С–130 на тайванските авиолинии, който кацна във фронтова военна база на източния тайвански бряг. Изтребители F–16 на тайванските ВВС летяха тук целогодишно, а цивилната част на летището се оказа затворена безсрочно за „военни маневри”. Траш и останалите научиха, че за намаляване до минимум на изтичането на информация ще бъдат държани встрани от персонала на базата.

Друг наблюдателен самолет на ВВС на Тайван също летеше с екипаж от американски военни, за да осигурява командването и управлението на полетите.

Американците влязоха в голям бункер, изграден в един склон до пистата, където се намираха двадесет и два употребявани самолета F/A–18C „Хорнет” в добро състояние и места за настаняване и оперативни съвещания.

Тридесет и три часа след като ги събудиха посред нощ на самолетоносача, капитан Брандън (Траш) Уайт и майор Скот (Чийз) Стилтън излязоха от бункера с шлемове на главите си, спазвайки заповедите за оперативна сигурност, които получиха от хората от армейското разузнаване.

Огледаха самолетите си на пистата за последен път, след което Траш се качи в кабината на „своя” самолет с номер 881. Чийз се качи по стълбичката и се настани в кабината на дадения му самолет с номер 602.

Не след дълго се озоваха във въздуха, за да патрулират над протока и което според Траш и останалите си беше най-приятната част от всичко, за да кацнат на истинска писта — дълга, широка, равна и неподвижна ивица асфалт, а не подскачащата пощенска марка посред океана.