Докато Райън и Биъри отиваха към технологичния отдел, Джон Кларк седеше в кабинета си и барабанеше с пръстите на здравата си ръка върху бюрото. Минаваше осем и тридесет — оперативният директор на Колежа Сам Гренджър трябваше да е в своя кабинет и вече да е работил цял час, а директорът на Колежа и специалист по „бялата страна” на дейността на фирмата Гери Хендли би трябвало точно сега да сяда в офиса.
„Няма смисъл да отлагам повече” — каза си Кларк, вдигна телефона и набра един номер.
— Гренджър.
— Здравей, Сам. Джон е.
— Добро утро. Хубаво ли изкара през уикенда?
„Не. Всъщност, не” — помисли си Джон.
— Да. Мога ли да дойда и да поговоря с теб и с Гери, когато имате малко време?
— Разбира се. Гери тъкмо влезе при мен. Можеш да дойдеш веднага. Хайде.
— Разбрано.
Пет минути по-късно Кларк влезе в офиса на Гери Хендли на деветия етаж на сградата. Гери обиколи бюрото си и се здрависа с лявата ръка, както почти всички в сградата правеха с Кларк след януари. Сам се изправи от един стол пред бюрото и покани Джон да седне на съседния стол.
През прозореца зад бюрото на Хендли в посока към Балтимор се стелеха засадени с царевица поля и ферми за коне.
Гери каза:
— Какво има, Джон?
— Господа, реших, че е време да приема фактите. Дясната ми ръка няма да се оправи. Не и на сто процента. Да кажем най-много до седемдесет и пет процента, и то след адски много допълнителна терапия. Може би и още една-две операции.
Хендли изохка.
— По дяволите, Джон. Жалко. Надявахме се, че след като легна под ножа, ще се оправиш на сто процента.
— Да. И аз се надявах.
Сам каза:
— Почивай си колкото трябва. Сега, докато проучваме Истанбулския диск, може би ще изкараме така още няколко седмици, и ако анализът не…
— Не — прекъсна го Джон и поклати глава. — Време е да си опаковам багажа. Да се оттегля.
Сам и Гери го гледаха безмълвни. Накрая Сам се обади:
— Ти си много важна част от тази операция, Джон.
Кларк въздъхна.
— Бях. Оня кучи син Коваленко и неговите палачи прекратиха участието ми.
— Глупости. Ти имаш повече умения от цялата национална подривна служба в Ленгли.
— Благодаря, Гери, но се надявам, че ЦРУ използва служители за полувоенните си операции, които могат, ако се наложи, да държат оръжие със силната си ръка. За момента това умение е извън моите възможности.
Гери и Сам не можеха да кажат нищо в отговор.
Кларк продължи:
— И не е само ръката. Възможностите ми за тайни операции намаляха заради пресата от миналата година. Да, в момента никой не ме гони, повечето медии подвиха опашки и се разбягаха, като стана ясно, че разпространяват пропаганда на руското разузнаване, но замисли се, Гери. Достатъчен е само един репортер в някой ден без новини да напише статия от типа на „Къде са те сега?”. Ще ме намери тук, ще се разровят малко повече и докато се усетиш, тук ще напълни с телевизионни камери и ще трябва да даваш интервю.
Хендли присви очи.
— Ще им кажа да се махат оттук.
Кларк се усмихна.
— Ех, ако беше толкова лесно. Сериозно. Не искам друг конвой черни джипове на ФБР във фермата си. Един път ми стига.
Сам отвърна:
— Твоят опит е безценен. А какво ще кажеш да спреш работа, оперативна работа, искам да кажа, и да преминеш към по-тилова работа?
Естествено, Кларк беше помислил и за този вариант, но разбираше, че Колежа трябва да е максимално ефективен.
— Не, Сам, не възнамерявам да бродя из коридорите тук.
— Какво говориш? Оставаш в същия кабинет. Ще продължиш да…
— Момчета, от Истанбул насам бездействаме. Целият екип работи на компютри по осем часа дневно. Тъжен факт е, но от компютри разбирам по-малко и от внука си и няма какво да правя тук, а ако се разреши случаят с Истанбулския диск и пак има операции, аз, с намалените си възможности, няма да участвам.
Гери запита:
— А жена ти какво казва за това да бродиш из коридорите у дома?
Кларк се засмя.
— Да. И за двамата ще е трудно. Но имам доста работа във фермата и Бог знае защо тя май иска да съм при нея. Може и да й омръзна, но й дължа възможността да разбера дали ще се случи така.
Гери разбра. Зачуди се какво ли той самият щеше да прави сега, ако жена му и децата му бяха все още живи. Те бяха загинали в автомобилна катастрофа преди няколко години и оттогава той живееше сам. Живееше с работата си и не искаше същото за човек, желан от другия в дома си.
Къде ли щеше да е сега, ако имаше семейство? Гери знаеше, че определено нямаше да работи шестдесет-седемдесет часа седмично тук. Щеше със сигурност да намери начин да се радва на семейството си.
Не можеше да се сърди на Джон Кларк за такъв живот, за който сам той би дал всичко.
Но все пак Хендли ръководеше Колежа, а Кларк беше адски добър в работата си. Трябваше да направи всичко възможно, за да го задържи.
— Съвсем сигурен ли си, Джон? Защо не помислиш малко?
Джон поклати глава.
— Само за това мисля. Сигурен съм. Ще съм си у дома. Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата ще съм на разположение на всеки тук. Но не като служител.
— Ти говори ли с Динг?
— Да. Вчера цял ден прекарахме във фермата. Опита да ме разубеди, но ме разбира.
Гери стана от бюрото си и протегна лявата си ръка.
— Разбирам и приемам оставката ти. Но не забравяй. За теб винаги има място тук, Джон.
Сам потвърди думите му.
— Благодаря, момчета.
Докато Кларк се намираше в кабинета на Хендли, Джак Райън-младши и Гавин Биъри седяха в заключената конферентна зала до офиса на Биъри на втория етаж. Пред тях стоеше малка масичка с настолен компютър без капаци — виждаха се всички части, кабели и платки. Върху масата имаше безредно разхвърляни различни периферни устройства, свързани към системата с кабели с различна дебелина, цвят и тип.
Освен компютъра и техниката около него, телефон, чаша за кафе, оставила няколко кафяви пръстена върху бялата маса, и жълт тефтер в стаята нямаше нищо друго.
През последните два месеца Райън беше стоял много часове тук, но това не можеше да се сравнява с времето, което Биъри прекарваше в тази стая.
На монитора пред себе си Райън наблюдаваше цифри, тирета и други знаци.
Гавин каза:
— Трябва най-напред да разбереш едно нещо.
— Какво?
— Ако Центъра е човек, е добър. Първокласен хакер от лошите — обяви Биъри и поклати удивен глава. — Не съм виждал по-добре маскиран код. Онзи използва съвсем нов тип зловредни програми, които нямаше да открия без продължително и изтощително ръчно ровене из машинния код.
Джак кимна. Махна с ръка към цифрите на екрана.
— Значи това е вирусът?
— Част от него. Вирусът има два етапа. Доставяне и действие. Действащата част все още се крие някъде в диска. Тя е инструмент за достъп от разстояние. Нещо като протокол за връзка между компютрите, но не съм я намерил още. Толкова добре е скрита в друга програма. Сега наблюдаваш част от метода за доставяне. Центъра е махнал повечето от кода, когато се е вмъкнал, но е пропуснал този малък низ.
— Защо го е махнал?
— Прикрива си следите. Добрият хакер, като мен например, винаги чисти след себе си. То е като крадеца, който влиза в дом. Влезе ли през прозореца, първата му работа е да го затвори зад себе си, за да не разбере някой, че вътре има човек. Онзи, след като е влязъл в компютъра, не се е нуждаел повече от кода за доставяне и затова го е изтрил.
— Само дето не го е изтрил целия.
— Точно така. А това е важно.
— Защо?
— Защото е цифров отпечатък. Това може да е част от собствената му зловредна програма, за която не знае, че оставя текст след себе си.
Джак разбра.
— Искаш да кажеш, че той може да има това и на други машини, та ако видиш същия код, ще знаеш, че е замесен Центъра.
— Да. Ще знам, че са използвали тази крайно рядка зловредна програма и че нападателят, точно както Центъра, не е почистил тази част от машината. Тогава може да се предположи според мен, че става дума за същия човек.
— Според теб как е успял да качи вируса в компютъра на Картал?
— За човек с умения като на Центъра това е детска игра. Трудното при инсталирането на вирус е социалното инженерство или да накараш хората да направят онова, което искаш. Да щракнат с мишката на програма, да идат на интернет страница, да си напишат паролата, да вкарат флашка — такива неща. Центъра и либиецът са се познавали, нали са си общували, а и от електронната поща е ясно, че либиецът не е подозирал, че Центъра наблюдава машината му, управлява камерата му, влиза през пролуките в програмите, за да инсталира свои неща и да трие отпечатъците си. Картал е бил напълно негов.
— Много добре — каза Джак. Светът на компютърните хакери му беше непознат, но разбираше, че в много отношения шпионажът си е шпионаж и че много от принципите са същите.
Гавин въздъхна.
— Още не съм свършил с диска. Може да мине още месец или дори повече време. Засега имаме само електронен отпечатък, който можем да свържем с Центъра. Това не е много, но е все нещо.
Джак отвърна:
— Трябва да се срещна с Гери и останалите оператори и да им кажа какво си открил. Искаш ли сам да го направя, за да си идеш и да се наспиш?
Гавин поклати глава.
— Не. Ще се оправя. И аз искам да съм на срещата.